Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (12)

Единадесета глава

Когато в събота сутрин Уокър най-сетне успя да тръгне от Вашингтон, настроението му беше мрачно. Беше ходил на погребението на Кейша, което закъсня, заради бабата и дядото по бащина линия, които настояваха да пътуват от Мисисипи с кола.

— Нямам никаква представа защо искат да дойдат сега — каза майката на Кейша. — Не искаха да имат нищо общо с нас, докато Кейша беше жива. Мислеха си, че съм използвала детето, за да впримча безценния им син. Сякаш мъж като него би се оставил да падне в някой капан. Замина в деня, когато му казах, че съм бременна. Оттогава никой не го е виждал.

— Защо тогава им казахте? — попита я Уокър.

— Не съм им се обаждала аз. Бил е онзи никаквец, братът на Девън, Джърмейн. Каза, че майка му и баща му имали право да знаят. За какво право става въпрос, питам аз. Само дето не мога да намеря отговор. Не изпращаха на детето дори картички за рождения й ден.

— Може би сега съжаляват — предположи Уокър.

— И с какво ще помогне съжалението им на детенцето ми?

Уокър не знаеше какво да отговори. Беше забелязал възрастната двойка на погребението. Раменете на мъжа бяха отпуснати, а очите на жената — зачервени от плач. Веднага разбра, че им предстои дълга и мъчителна борба, заради твърдоглавието им. Не се бяха възползвали от шанса да опознаят красивата си внучка.

В църквата видя и Родни, стиснал ръката на майка си, докато тя решително го преведе покрай мъничкия отворен ковчег. По-късно, на гробището, тя нарочно мина край Уокър, тъкмо преди той да си тръгне и му каза, че ще изкопчи истината от момчето си.

— Ще видите, че ще успея — бе казала тя с насълзени очи.

Уокър я погали по ръката.

— Благодаря. Зная, че правите всичко по силите си. Разбирам, че и на него му е трудно. Не иска да предаде приятелите си.

— Що за приятели биха го оставили на подобно място — попита възмутено тя.

— И аз бих искал да знам — отвърна Уокър.

Щом подкара към Тринити Харбър, усети, че напрежението му се стопява. Раменете му се отпуснаха спокойно. Може би тъкмо малко време с Томи бе това, от което се нуждаеше. Трябваше да си припомня, че на света има и други деца, които живеят спокоен защитен живот. Деца, които се смееха и играеха навън, караха колела без да се притесняват, че ще бъдат застигнати от насилствена смърт.

Уокър забеляза, че кучешкият дрян е цъфнал в розово и бяло, облял в цвят всичко наоколо. Денят бе толкова слънчев и топъл, че той свали прозорците. Небето бе искрящо синьо, с пухкави бели облаци, пръснати тук-там. С приближаването към Тринити Харбър, мекият пролетен бриз разнасяше мириса на разорани ниви, окосена трева и солен въздух. Скоро посевите щяха да надигнат бледо зелените си главици, а соята да обгради като зелено море фермите, разположени сред малки горички дъбове и кедри. Направо не беше за вярване, че е възможно да цари такова спокойствие само на два часа път от окръг Колумбия.

Както често напоследък, в главата му се промъкна образът на Дейзи, и то винаги в неподходящ момент. Беше се насладил на допира на езика й, както и на незабравимата целувка, от която тя поруменя, а той остана безкрайно възбуден. Краткият им разговор предишната вечер, го изпълни с очакване, чувство, което не бе изпитвал от много отдавна. Спокойствието отстъпи на чисто мъжко напрежение.

Сигурно затова усети разочарование, когато видя нечия кола на алеята пред тях и звучен мъжки смях. Сигурно някой от братята й, каза си той, а след това се учуди защо е решил, че са те. Нямаше представа дали в живота на Дейзи има мъж. По нищо не личеше да има друг след годеника й, но не биваше да си вади прибързани изводи. Ченгетата трябваше да разчитат на неопровержими доказателства преди да се спрат на някое заключение. Имаше само един начин да разбере, каза си той и се насочи към задния двор.

Мъжът не беше нито Боби, нито Тъкър. Съдейки по сивите нишки в косата и грижливо оформените мустаци, потъмнялата от слънцето кожа и сламената шапка, кацнала на главата му, това трябва да беше несломимият Кинг Спенсър, джентълмена фермер и, ако можеше да се вярва на Дейзи, неповторим досадник.

Томи забеляза Уокър преди другите. Хукна към него, после се спря, сякаш се страхуваше как би реагирал Уокър.

— Здравей, вуйчо Уокър — поздрави срамежливо той.

Дейзи завъртя бързо глава, щом чу думите на детето и нещо като паника проблесна в очите й. След това отклони притеснено очи към мъжа, който изведнъж притихна.

— Здрасти, малкия — каза Уокър и се опита да отгатне причината за предпазливостта на Дейзи. — Май си впримчил друг да ти помага с лодката.

Томи кимна.

— Това е таткото на Дейзи. Той знае какво ли не за лодките.

— Наистина ли? — попита Уокър, без да знае защо чутото го изпълни с негодувание.

Когато най-сетне Кинг Спенсър се извърна към него, Уокър забеляза сини очи, в които искреше истинска интелигентност. Сините очи се присвиха подозрително с нескрито неодобрение.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Спенсър — каза Уокър. — Доста съм чувал за вас.

— Господин Еймс — отвърна Кинг като го поздрави с леко кимване, без да обръща внимание на протегнатата ръка.

— Татко — намеси се остро Дейзи. — Не ставай груб. Знаеш много добре, че това е детектив Еймс.

— Може и само Уокър — отвърна мъжът.

Погледът на Кинг се спря на сака в краката на полицая.

— Тук ли възнамеряваш да отседнеш?

— Ако поканата все още е в сила.

— Разбира се — каза Дейзи и се намръщи към баща си. — Ще те заведа в стаята ти, Уокър. Може пък междувременно татко да си спомни нещо за доброто възпитание.

— Така не се разговаря с баща, млада госпожице.

— Просто се уча от теб — каза троснато тя и поведе госта си в къщата.

В кухнята се обърна към Уокър.

— Моля те да ме извиниш.

— Май баща ти не е очарован, че ще остана тук.

Тя се ухили.

— Това да не е ново нашествие на проклетите янки?

— Хич не се притеснявай.

— Тази война не беше ли приключила доста отдавна? — попита той и откри, че въпреки всичко се забавлява, нищо, че го обвиняваха за нещо, в което нямаше нито пръст, нито участие.

— Много преди неговото време — съгласи се Дейзи. — Само че изходът на войната още не му дава мира.

Той не се бе замислял как ще се отрази присъствието му върху репутацията на Дейзи. Намираха се в малък град, където към непознатите, особено пък към мъжете янки, се отнасяха с недоверие.

— Ако има проблем да остана, мога да ида и на хотел.

— В никакъв случай — отвърна рязко тя.

Уокър погледна поруменелите й бузи.

— Защото оставането ми тук е най-добре за Томи, нали правилно съм те разбрал? — каза небрежно той.

Забележката му я притесни още повече. Кога ли за последен път се бе сблъсквал с жена, която се изчервява толкова лесно?

— Разбира се — каза тя. — Защо иначе ще искам да си тук?

Той нарочно впи поглед в нея.

— Защо ли, наистина? — очите му обиколиха плота в кухнята, отрупан с кексове, една торта и огромен прозрачен буркан със сладки. — Внезапно ти се е приискало да печеш разни неща, а?

— Снощи — отвърна тя. — Винаги изпичам по нещо, когато не мога да спя.

Уокър пристъпи една крачка и тя нямаше накъде да мръдне.

— И защо не можа да заспиш, Дейзи?

Тя преглътна шумно.

— Аз… ами трябваше да помисля над много неща.

Той прокара пръст по сочните й влажни устни.

— И аз — прошепна той, отново изпълнен със странно чувство на безпокойство и очакване. — От мига, в който затворих, след разговора ни, единственото, за което си мислех бе, да те целуна отново.

Очите й се разшириха. Устните й се разтвориха. Уокър не можеше просто така да потисне изкушението. Приведе се внимателно и постави устни върху нейните. Част от него искаше да преоткрие спомена, който му убягваше, а именно усещането за сладост, което не можеше да забрави. Същото това усещане се стопи в мига, в който тя се олюля към него и се притисна към раменете му, доверчиво разтваряйки устни под неговите. Реакцията й бе инстинктивна, в нея нямаше опитност, но тя му се стори много по-предизвикателна от една дръзка флиртаджийка. Обзе го желание. Единствено мисълта, че баща й, изпълнен с явно неодобрение, бе навън, го накара да не се възползва от мига. Естествено страхът да не ги видят, също допринасяше за възбудата му.

Точно това е, каза си той, докато се отдръпваше. Причината да желае Дейзи толкова много бе неодобрението на Кинг Спенсър. Това, разбира се не обясняваше защо я желаеше още миналата седмица, преди да се бе запознал с възрастния човек и да бе забелязал намръщеното му лице и израза на неодобрение.

Дейзи докосна с пръсти устните си и го погледна объркана.

— Защо го направи?

— За да си опресня паметта.

В очите й пламна разбиране, а по устните й затрептя усмивка.

— И?

— Всичко е точно — призна той с нежелание.

Тя кимна.

— И на мен ми се стори така.

Уокър се изненада от готовността, с която го призна.

— Знаеш, че това е неразумно? Не можем да продължим да се целуваме.

По лицето й се разля усмивка.

— Да не би аз да го започнах?

— Така е, но трябва да сложим край.

— Защо? Защото не си сигурен, че ще успееш да потиснеш първичните си инстинкти ли?

— Точно така.

— Глупости.

— Не ми ли вярваш?

— Ако някога някой мъж е владеел напълно контрола над чувствата си, то това си ти. Нещо ми подсказва, че всичко, което правиш е внимателно премислено и преценено предварително.

Тя беше права, но Уокър не можеше да си представи как така се остави да го хванат. Години наред се бе гордял със способността да не разкрива чувствата си, да не върши нищо, преди да е обмислил последиците. Това бе професионално задължение. За него това представляваше умен начин за самосъхранение след като бе преценил всичко, свързано с брака си погрешно.

А ето че сега, целувките, откраднати от Дейзи, бяха истински импулс. Съмняваше се дали ще успее да спре, дори и да се опиташе. Предстоеше му да седне и да помисли задълбочено, по възможност, когато изкусителният й парфюм на момина сълза не се стелеше около него.

— Нали смяташе да ми покажеш стаята ми? — напомни й той и умишлено смени темата с безизразен глас.

— Точно така — потвърди тя, вдигнала поглед към него. — Но май е най-добре просто да ти кажа къде се намира — пронизващият й поглед дори не трепна. — Това е само в случай че бъркам и ти не успееш да обуздаеш първичните си инстинкти.

Уокър долови насмешката в гласа й и блясъка в очите й, дали пък това не беше предизвикателство? Очевидно Дейзи щеше да се окаже по-трудна задача, отколкото си бе въобразявал. Тя му обясни точно как да намери стаята и се обърна, но той я сграбчи за ръката. Тя замръзна на място, сякаш уплашена, че докосването й се струваше по-интимно, по-притеснително от целувката.

— Какво? — попита тя, едва успяла да прикрие издайническия трепет в гласа си.

— Нямам представа какво става тук, Дейзи, но няма да позволя някой да застане на пътя ми да опозная детето. На първо място е Томи.

— Разбира се — отвърна тя. Възмущение затъмни очите й и те станаха още по-тъмно виолетови. — Аз не съм малоумна, Уокър. Знам, че единствената причина да си тук е дългът, който си решил, че имаш към сестра си и сина й.

— Точно така — насили се да отговори той. Истината бе, че започваше да се чуди.

— Глупак — измърмори Дейзи, докато излизаше навън, за да се справи с баща си. Трябваше да го накара да престане с опитите си да внуши на Уокър, че е нежелан.

За нещастие, Кинг си бе тръгнал.

— Каза, че трябвало да се погрижи за една работа — обясни Томи. Погледна я притеснено. — Защо не харесва вуйчо Уокър?

— Не че не го харесва — каза Дейзи. — Той дори не го познава.

— Ама е побеснял, щот е тука, нали?

Дейзи прегърна силно детето.

— Ти няма защо да се притесняваш, миличък. Няма да му позволя да прогони вуйчо ти.

Преди, Томи обикновено се отдръпваше, когато тя се опитваше да го прегърне, но сега неочаквано отвърна на прегръдката й. Ласката му я накара да се просълзи. Томи, разбира се, веднага забеляза сълзите.

— Защо се разплака? Какво казах?

— Нищо не си казал — увери го тя. — А тези сълзи са от щастие.

Томи бе объркан.

— Нищо не разбирам. Плачеш, защото си щастлива, не тъжна?

Дейзи кимна.

— Жените често го правят. А можеш да ми вярваш, че мъжете никога не го разбират.

— Правилно си го схванала — намеси се Уокър и излезе при тях.

Дейзи се зачуди колко ли дълго е стоял зад вратата и е подслушвал.

— Жените са загадка — добави той.

— Как така? — попита Томи.

— Това означава, че мъжете не ни разбират — обясни Дейзи. — Умовете им не са в състояние да схванат нещо по-висше.

Уокър се усмихна широко.

— Дейзи, внимавай. Тук си малцинство.

— Ти май забрави, че съм отрасла в къща, пълна с твърдоглавци. Не можеш да ме сплашиш.

Томи погледна от Дейзи към вуйчо си и после пак обратно.

— И какво сега, ще се заемаме ли с лодката или не?

Дейзи се изкиска.

— Вие двамата вървете. Аз отивам да се поразходя по брега — имаше нужда от раздвижване, но преди всичко й се искаше да се откъсне за малко от Уокър.

— Да повървим ли с теб? — попита Уокър.

Тъкмо това й се искаше, повече отколкото трябва. Наложи си да поклати глава.

— Не. Лодката ще ви отнеме доста време. Не бива да губите и секунда. Сигурно ще стигна чак до града, така че ако решите, можем да се срещнем за обяд при Ърлин.

— Ти какво ще кажеш, Томи? Хапва ли ти се един хамбургер? — попита Уокър.

— Може ли и шейк с мляко?

— Каквото кажеш — успокои го Уокър.

— Само че с мярка — намеси се Дейзи.

— Винаги има някой да ти развали удоволствието — обвини я Уокър.

Тя се взря в искрящите му очи.

— Все някой трябва да прояви малко здрав разум.

— И ти веднага влезе в тази роля.

Въпреки че й се искаше да даде на Томи всичко, което той пожелаеше, тя трябваше да наложи някаква мярка. Затова кимна.

— Точно така.

— Значи просто ще трябва да измисля някакъв начин, по който да те накарам да живнеш малко — каза й Уокър. — Започваме на обяд.

Когато щеше да ги наблюдава половината град, усети се ужасената Дейзи. Тактиката на Уокър никога не беше дискретна или незабележима. Защо не помисли, преди да предложи да се срещнат при Ърлин?

Много добре знаеше отговора, разбира се. Мислеше си, че за пръв път ще има чувството, че е излязла със собственото си семейство. Може това да беше просто една глупава илюзия, но й се искаше да я задържи колкото е възможно по-дълго.

По лицето на Дейзи се изписваше всяко чувство. Уокър наблюдаваше това лице, докато се шегуваше с нея, но изглежда не успяваше да разбере какво точно я безпокои. Очевидно беше казал нещо. Да не би обвинението, че проявява прекалено много здрав разум по отношение на Томи? Да не би защото каза, че ще я накара да живне? Не му беше приятно, че не успява да разгадае мислите й така умело, както тя разгадаваше неговите.

— Ей, вуйчо Уокър — каза Томи и привлече вниманието му.

— Какво?

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се, че може. Винаги можеш да ме попиташ.

— На какво казват трева?

Уокър усети как сърцето му се преобръща. Всяка мисъл за Дейзи изчезна на мига. Ако Томи го бе помолил да му разкаже за птичките и пчелите, сигурно нямаше да се стресне чак толкова. Наложи си да остане спокоен, да запази изражението и гласът си неутрални.

— Защо ме питаш?

— Чух едни деца пред гимназията.

Уокър бе потресен повече, отколкото би предположил, че е възможно. Би приел подобен въпрос във Вашингтон, но не из Тринити Харбър. Беше успял да се заблуди, че това място е напълно изолирано от влиянието на дрогата.

— Те какво казаха?

— Че готините я използват.

Уокър седна на борда на лодката и привлече Томи към себе си.

— Истински готините деца не я използват — обясни разпалено той. — Децата, които опитват марихуана, това е истинското име на този вид дрога, могат напълно да си съсипят живота. Първо, дрогата е незаконна и може да ти докара много беди. Второ, може да доведе до използването на много по-силни наркотици, които ще те убият.

Очите на Томи се разшириха.

— Искаш да кажеш, че дори и дете може да умре като мама?

— Точно така — той срещна погледа на Томи и го задържа. — Ако видиш у някого трева, който и да е той, искам веднага да ми кажеш на мен, или на Дейзи, или на Тъкър. Разбра ли? Много е важно, Томи! Знам, че никой не смята, че си готин, ако клюкариш приятелите си, и за повечето случаи съм съгласен, че е точно така, но не и в този случай. Ясно ли е?

Томи веднага кимна.

— Когато ги чу в гимназията, те дали имаха, или просто се фукаха?

— Май само си приказваха. Не съм съвсем сигурен. Нито са се опитали да ми дадат, нито нищо. Мисля, че дори не ме забелязаха. Те много-много не поглеждат дребните като мен.

— Ти познаваш ли ги?

— Не съвсем. Те са от гимназията.

— За пръв път ли чуваш да се говори за трева?

Томи заби поглед в земята и започна да рови с върха на гуменката си.

— Не — отвърна тихо и сковано той. — Ама преди нямаше кой да попитам. Мама беше много болна последния път, когато ги чух да говорят. А след това май съм забравил.

— Нищо. Постъпи много правилно като ми разказа.

— А тези момчета ще загазят ли? — попита притеснено той.

— Ако ги хванат с марихуана, да, може яко да загазят.

— А те не знаят ли?

— Би трябвало, но не е твоя работа да ги предупреждаваш. Следващия път, когато чуеш за подобно нещо веднага ми кажи или на мен, или на Дейзи, или на някой от братята й. Нали.

— Добре — обеща Томи, очевидно доволен от отговорите на Уокър. — Сега може ли да си взема сладка?

— Разбира се. Донеси две-три и на мен.

Щом Томи хукна, Уокър въздъхна дълбоко. Трябваше да поговори с Тъкър и да разбере какво, по дяволите, става тук. В такова градче би трябвало да умеят много по-добре да се справят с наркотиците, особено около училищата. Зарече се да се види с брата на Дейзи, преди да си тръгне в неделя. Трябваше да каже и на Дейзи и да я предупреди да внимава много с децата, с които Томи дружи. Предстоящият разговор с нея щеше да е трудна работа. Все още обмисляше най-тактичния начин за повдигане на въпроса, когато двамата с Томи потеглиха към заведението на Ърлин. Ресторантът бе значително по-пълен, отколкото при предишното му посещение, този път с туристи и местни. Дейзи седеше в едно сепаре, поруменяла след дългата разходка и, както му се стори, по-привлекателна от всякога. Пристигането му предизвика погледи и шушукания и той усети, че се притеснява. Знаеше, че не бива, но се настани до нея и остави на Томи мястото срещу тях. Дейзи се намръщи, когато бедрото му се отърка в нейното и повече не се отдръпна. Той забеляза реакцията й, но също така не пропусна, че тя не се отдръпна. Вместо това отправи предизвикателен поглед към някои от по-недискретните любопитни. Нахалниците веднага се заинтересуваха от храната и шепотът утихна.

— Как беше разходката? — попита той.

— Чудесна — отвърна тя и отново насочи вниманието си към него. — Днес има много приятен бриз и вече личи, че до лятото не остава кой знае колко. Много ли неща свършихте по лодката?

— Доста — отвърна той.

— Двамата с вуйчо Уокър имахме дълъг разговор — заяви Томи и Уокър се стресна. — За марихуаната.

Дейзи се задави с ледения си чай.

— Моля?

— Той каза, че това било много, ама много лошо нещо — обясняваше Томи.

Възмутеният поглед на Дейзи се вряза в Уокър.

— Определено. И как стигнахте до този въпрос?

Щом сервитьорката се приближи, Уокър умишлено сръга Дейзи с лакът.

— Хайде веднага да поръчваме. Умирам от глад.

— Чудесно — каза тя и очите й блеснаха гневно заради наложеното забавяне. — Само че не сме приключили с разговора, да не си въобразите, че се е разминало?

Той се разсмя на гневното й изражение.

— Няма, уважаема госпожо! — след това се приведе, за да зашепне в ухото й. — Сигурно си като истинско торнадо в класната стая.

Ъгълчетата на устата й издайнически потрепнаха.

— Надявам се да не го забравиш.

Уокър се съмняваше дали ще успее, дори и да искаше. Дейзи не спираше да го изненадва. Независимо от изтънченото си южняшко възпитание, тази жена никога не се отказваше от битка. Беше готов да се обзаложи, че прадедите й бяха оказали значителен отпор на настъпващите янки.