Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (11)

Десета глава

Седнало на тухленото стъпало до Уокър, момчето му напомняше на едно друго дете, с което тъкмо бе прекарал доста време. Дребно, жилаво, с невинно личице и същото недоверие, което бе проявил Томи, когато детективът за пръв път пристигна в Тринити Харбър. И с това, приликите свършваха. Огромните, шоколадово кафяви очи на момчето вече бяха станали свидетели на прекалено много ужаси, включително и на смъртта на петгодишното съседско момиченце миналата седмица. Уокър се опитваше да накара детето да се отпусне и да разкаже какво е видяло, но до този момент не бе постигнал нищо. Родни Кармайкъл не искаше да сподели и дума.

Той пробва отново.

— Родни, нали знаеш, че това, което се случи с Кейша е много лошо.

— Сяк’ви гадости стават — сви безразлично рамене той с прекалено много цинизъм за възрастта си.

На Уокър му се прииска да го разтърси и да му каже, че не е правилно да гледа като на нещо нормално това, че са застреляли момиченцето, с което си е играел. Вместо това се опита да отговори спокойно.

— Следващия път може и на теб да ти се случи.

— Няма начин — възропта Родни. — Аз да не съм ня’къв тъпак. Знам кога да се скрия.

— Куршумите не ти оставят много време, за да залегнеш.

— Да, ама аз знам кой е тук. Кой ше ме търси мен.

— Родни, знам, че си видял кой го е направил. Сигурен съм, че знаеш за кого е бил куршумът. Дай ми нещо, над което да мога да работя.

— Няма начин.

На Уокър му идваше да изкрещи от безсилие. Стана и издърпа Родни.

— Добре, да вървим.

Най-сетне предизвика някаква реакция. В очите на Родни припламна страх. Погледът му се завъртя наоколо, за да открие някой да му помогне.

— Къде ще вървим? — попита той, вече загубил част от дързостта си.

— В участъка.

— Не можеш да ме арестуваш — каза момчето в последен опит да се противопостави.

— Я да видим дали не мога? — каза Уокър и почти отлепи малкия от земята.

Родни се бореше, за да се освободи, но Уокър го задържа във въздуха, въпреки че всеки миг Родни щеше да си загуби торбестите панталони, които едва се крепяха на слабото му телце. Уокър вече бе разговарял с майката на момчето, която му даде писмено разрешение, в случай, че възникне нужда, да разпита сина й в участъка.

— Искам да хванете убиеца — бе казала майката на момчето на Уокър. — Не е редно да се убиват дечица. Ако Родни знае нещо, накарайте го да каже.

Извика сина си и му каза да отговори на въпросите на детектива. Думите й нямаха никакъв ефект върху момчето.

— Ей, човече, това е полицейски тормоз — крещеше малкият. — Това е проява на жестокост. Искам адвокат.

— Да, да, да — съгласи се Уокър без много да се впечатлява. — Оплачи се от мен.

— Да не мислиш, че няма? Ча’ай само братята ми да разберат. Бял ден няма да видиш.

— Като гледам нещо ги няма, когато трябва да те защитават, а? — Уокър бе забелязал как се пръснаха още с пристигането му. Така наречените братя на Родни, повечето по-големи, натрупали опит от улицата не даваха и пет пари за десетгодишния хлапак, освен ако не пропееше. Уокър трябваше да е много внимателен, за да е сигурен, че те никога няма да разберат това, в случай че Родни проговореше.

— Като разберат ще дойдат — даде си кураж момчето, докато се опитваше да се пребори със сълзите и очевидната истина. Бяха го зарязали, същите онези по-големи тийнейджъри, които боготвореше. — Ще дойдат, а ти ще съжаляваш.

— Единственото, за което съжалявам, е смъртта на Кейша. Това е престъпление, Родни, това и фактът, че ти не искаш да ни помогнеш да открием убиеца. Знаеш ли как му се казва на това? Възпрепятстване на правосъдната система.

— Не възпрепятствам нищо. Казвам ти, че нищо не съм видял.

Уокър отнесе все още гърчещото се момче към цивилната си кола, сложи го на задната седалка и заключи вратите. Родни все още не бе достатъчно уплашен. Все още мърмореше, когато пристигнаха пред управлението, разположено няколко пресечки по-надолу. Уокър забеляза, че някои от колегите му се подсмиват, докато влачеше след себе си дръзкото момче.

— Сядай — нареди Уокър и посочи към един стол, поставен отстрани на бюрото. Родни напук остана прав. — Искаш ли нещо за пиене? Нещо газирано? Отвън има и машина за сладки неща.

Забеляза, че Родни се бори с изкушението.

— Никой няма да види, че си приел нещо от мен — уверяваше го спокойно Уокър. — Хайде. Да идем да видим дали ще си харесаш нещо.

Той го поведе към множеството автомати, поставени в стаята за почивка. Подаде на Родни достатъчно монети, за да си вземе каквото пожелае. Момчето огледа първо машината за сладки неща, после напитките и цигарите.

— Тая няма да я бъде — каза Уокър щом забеляза какво бе приковало вниманието на момчето. — Нещо за ядене или пиене. Друго — не.

— Ти кво, бе? Да не си ми майка?

— Аз се опитвам да те науча кое е правилно.

— Че кой те е молил, бе?

— Никой, просто съм готин пич.

Родни погледна показателно нагоре, но най-сетне пъхна стотинките в машината и си взе безалкохолно, а след това добави и вафла и чипс.

— Така. Ела насам — каза Уокър и посочи масата в ъгъла. Изчака Родни да омете чипса и да започне с вафлата, преди да му напомни защо са тук. — Тук никой не те вижда. Никой няма да чуе и дума от това, което ми кажеш.

Родни го загледа така, сякаш не бе с ума си.

— Нали всички видяха как ме довлече. А като изфучиш да прибереш някой друг после, кой мислиш ще сочат с пръст, а?

За съжаление на Уокър, Родни имаше право.

— Ще разговарям с още много хора, преди да прибера, когото и да е — обеща той. — Имаш възможност да постъпиш правилно. Може би така ще успеем да спасим живота на някое друго дете.

— Се ми е тая, щом аз ще съм мъртъв.

— Никой няма да те убие. Ще се погрижа да бъдеш защитен. И двамата с майка ти.

— Ами ако не ти помогна? В затвора ли ще ме тикнеш?

Уокър въздъхна тежко. Затворът не беше за десетгодишните. Не и без Уокър да докаже, че Родни е видял нещо, за което се кълне, че не е виждал. Предполагаше, че и Родни го знае. Тези деца притежаваха неподозирана зрялост, когато ставаше въпрос за правата им. Тази зрялост им се предаваше от по-големите, по-отраканите, а полицейските сериали по телевизията не бяха от кой знае каква полза.

— Не, няма — призна той. — Просто ще трябва да живееш с гузната си съвест.

Това не представляваше никакъв проблем за Родни. Направи няколко надути стъпки към вратата.

— Значи си замина’ам.

Щом Уокър се надигна, Родни му махна с ръка.

— И сам мога да ходя, човече. Така е по-добре, отколкото да ме видят с теб два пъти за един ден.

Приел неуспеха, Уокър го наблюдаваше как се отдалечава, а след това си взе чаша кафе. Отпусна се на стола и се опита да измисли какво да прави по-нататък. Влезе Анди, грабна нещо газирано и седна срещу него.

— Стана ли нещо?

— Малкият прецени, че има по-големи шансове с лошите, отколкото с нас.

— Може и да се окаже прав.

Уокър потри очи.

— Господи, мразя я тази работа. Да разпитваш деца, които би трябвало да си карат колелата или да ритат топка, направо ми се повдига.

— Показа ли на Родни снимката на Кейша в локвата кръв на тротоара?

Уокър дълго се чуди над този проблем.

— Той е само на десет. Не би трябвало този образ да е пред очите му, докато е жив. На мен ми е трудно да я погледна.

— Струва ми се, че трябва да живее с този образ — предложи Анди. — Може би всички от тях трябва да живеят с него. Ако все пак се сблъскат с действителността и осъзнаят какво са сторили, може пък да им влезе в главите, че това не е някаква мъжкарска игра, а че умират невинни деца.

— Струва ми се, че за тези, до чието съзнание би трябвало да достигнем, вече е късно — отвърна Уокър. — Те не ходят на училище.

— Значи ще започнем с по-малките. Намери начин да ги накараш да се грижат не само за себе си, но и за другите. Може пък снимките да ги стреснат.

— Нали знаеш каква ще бъде реакцията на родителите. Ще се изтъпанят пред училищния съвет и има да смърдят, че малките им дечица не трябва да виждат подобни неща — обясни Уокър. — Нищо, че тъкмо това се е случило пред очите им.

Анди затвори очи.

— Да, знам, че си прав. И как да спрем всичко това? Какъв е магическият начин да го прекратим?

— Ще ми се да знаех — въздъхна Уокър тежко.

Останаха да седят смълчани, обхванати от тревога и притеснение. Най-сетне Анди заговори.

— Хайде да поизлезем. Искам да обядвам. И колкото по-мазно, толкова по-добре.

Лицето на Уокър се проясни.

— Знам най-подходящото място.

Упътиха се към заведение за скара, където мариноваха свинското в пикантен сос, а пържените картофи бяха хрупкави и в огромно количество. Анди не каза много, докато обядваха, но щом приключиха загледа Уокър.

— Така. А сега ще ми кажеш ли какво стана в Тринити Харбър?

— Не ми се ще особено.

— Ще ходиш ли пак, за да видиш племенника си?

— Обещах да отида.

Щом се замисли за обещанието, пред погледа му не се появи нито лицето на Франсис Джексън, нито на Дейзи. Беше лицето на Томи. Момчето бе вдигнало очи към него, изражението му бе смес от страх и надежда, а гласът тръпнещ, докато пита дали вуйчо му ще се върне отново. В този момент Уокър бе разбрал, че каквито и задръжки да има, колкото и да му е трудно, ще трябва да се върне. Просто не се бе замислял за нищо повече извън този факт.

 

 

Дейзи и Томи се бяха нагодили към едно удобно и приятно ежедневие. Закусваха заедно, а след това тя го откарваше до училището, което й бе на път, защото гимназията се намираше на няколко пресечки. Следобед той отиваше до нея пеша, качваше се в класната й стая и двамата се прибираха заедно.

Обикновено Томи не спираше да бърбори за деня, за напредването на работата по лодката и очакването на следващото посещение на вуйчо си. Беше очевидно, че Уокър се е превърнал в нещо като герой в очите му. В петък следобед, обаче, Томи бе необичайно притихнал. Въпросите на Дейзи не успяха да го накарат да живне.

— Нещо интересно да се е случило в училище днес?

— Ами.

— Много ли домашни имаш за събота и неделя?

— Все същата работа.

— Искаш ли да правим нещо по-различно?

След като той не отговори, тя го стрелна с един бърз поглед и забеляза, че по бузата му се спуска сълза. В този миг тя разбра.

— Томи, Уокър ще се върне. Той обеща.

Разкривеното лице на Томи се извърна към нея.

— Да, ама кога? Дори не се обади — заяви ядосан той. — Нито веднъж.

— Сигурна съм, че е много зает. Работата му е наистина много трудна.

— Сигурно.

В този момент бе готова с истинска радост да удуши Уокър. Но тя също имаше вина. Защо не се бяха сетили да се уговорят да се обажда на Томи, особено пък в случаите, когато нямаше възможност да идва за уикенда?

— Ако искаш му звънни — предложи тя. Пламъче надежда проблесна в очите на Томи.

— Наистина ли? — в същия момент лицето му се сви. — Ама това е междуградски. Струва скъпо.

— Не е чак толкова скъпо, а дори и да е, няма значение. Струва си. Ще се обадя на Франсис за номера му веднага щом се приберем.

— Добре — отвърна въодушевено Томи.

Щом се прибраха, Томи отказа предложените сладки и мляко.

— Хайде, обади се, де!

Дейзи отиде до телефона и набра номера.

— И Томи не го е чувал цяла седмица? — попита Франсис, а гневът й пламна в същата секунда. — Струваше ми се, че този мъж е по-отговорен. Май ще трябва аз да му се обадя.

— Аз ще позвъня — отказа Дейзи. Имаше няколко неща, които й се искаше сама да му каже. Щом затвори, тя подаде слушалката и номера на Томи. — Можеш да звъниш. Само да не забравиш, че и аз искам да говоря с него, след като приключиш.

Томи бе толкова нетърпелив, че натискаше копчетата прекалено бързо и направи няколко грешки и накрая се оказа, че е набрал грешен номер. По лицето му плъзна разочарование.

— Опитай отново, но този път бавно.

Томи натискаше бутоните с удвоено внимание. Изведнъж лицето му просветна.

— Вуйчо Уокър, аз съм, Томи.

И изведнъж стаята се изпълни с познатото оживено бърборене. Дейзи слушаше, а по устните й трептеше усмивка. Самата тя нямаше търпение, докато чакаше да й дойде редът.

— Тая няма да я бъде — измърмори приглушено тя. Трябваше да каже едно-две неща на Уокър, а не да се разтреперва като ученичка, която няма търпение да си поговори с момчето, по което е хлътнала.

Вдигна поглед и усети, че Томи я наблюдава учудено.

— Каза ли нещо Дейзи?

— Нищо, миличък. Свърши ли да говориш с вуйчо си?

Минута по-късно, той се обърна и й подаде телефона.

— Каза, че идва утре — обяви щастлив той. — Не е забравил.

— Добре — каза Дейзи. — Сега отивай да си изядеш сладките и да изпиеш млякото. Тичай, докато аз говоря с него. Щом свърша разговора с вуйчо ти, можеш да се обадиш на приятеля си Гари. Може пък той да реши, че ще му е приятно да поработите по лодката.

— А може ли да остане на вечеря?

— Разбира се — искаше й се да прекара повече време с по-голямото момче. То бе новопристигнало в града и тя не знаеше почти нищо за него и семейството му.

Отново в добро настроение, Томи изстреля юмрука си във въздуха.

— Страхотно!

Дейзи изчака момчето да изтича в кухнята и едва тогава пое слушалката.

— Вече се чудех дали не си забравила, че чакам на телефона — заяви Уокър.

— Някои от нас започваха да се чудят дали ти не си забравил обещанието си.

— Ами?

— Децата очакват възрастните да си спазват обещанията — каза тя, въпреки че съзнаваше, че звучи точно като заядлива стара мома, прекарала целия си живот като учителка. Но това си бе самата истина. Освен с Уокър тя не се чувстваше така с никой друг.

— Знам — отвърна Уокър. — Ами ти? Ти очакваш ли ме?

— Разбира се?

— Наистина ли?

Тя отново долови веселостта в гласа му.

— Единствено заради Томи — поясни сопнато тя.

— Естествено.

— Ти си изключително дразнещ, Уокър Еймс.

— Ако бях убедил и твоята приятелка Франсис в същото, може би нямаше да сме в това затруднено положение.

Дейзи възкликна ужасена.

— Да не би да ми казваш, че ще се върнеш единствено защото Франсис е настояла?

Уокър въздъхна.

— Тя не беше единствената — призна той. — Не исках да видя разочарование в погледа на Томи.

— Така вече е по-добре. Май все пак имаш съзнание.

— Ако пък се окаже, че нямам, ти ще се опиташ да ме промениш.

— Не съм убедена, че това е добър начин за прекарване на времето ми. Май ще е по-добре да се погрижа Томи да има уютен дом, където го обичат, и то тук, в Тринити Харбър.

— При теб ли?

— Разбира се, че при мен. При кой друг?

— Някой биха казали, че има нужда от двама родители.

— Възможно е — отвърна веднага тя. — Не го отричам. Всички деца заслужават двама родители, които да ги обичат, но и да се обичат помежду си, което невинаги е възможно. Ако е при мен, Томи поне ще има отлични примери за мъже. Боби и Тъкър ще бъдат около него. Също и баща ми, щом разбере, че няма да си променя решението.

Изведнъж осъзна, че се опитва да убеди Уокър колко добре би се справила с отглеждането на Томи.

— Извинявай. Не исках да те убеждавам, че няма нужда да идваш. Просто исках да разбереш, че на Томи ще му е добре тук при мен, ако нещата останат така.

— Дейзи, никога не съм се съмнявал, че сърцето ти си е на място — каза тихо той. — А може би си права за нещата, които смяташ, че са добри за Томи. Просто за мен е прекалено рано, прекалено бързо.

— Знам — въздъхна тя.

— Не е ли по-добре да го обсъдим и да решим заедно, когато му дойде времето? — попита Уокър.

— Разбира се — отвърна веднага тя.

— Значи ще се видим утре сутринта.

— Да — потвърди тя. — До сутринта.

След като затвори, усети, че по лицето й е изписано същото вълнение, което бе забелязала при Томи.

— Ти си жалка, Дейзи Спенсър. Ама много жалка!

След като го каза, реши, че къщата трябва да се изчисти преди Уокър да пристигне в събота сутринта. Щом вечеряха и необщителният приятел на Томи си отиде, тя се зае със задачата с нескрито настървение. Някой друг път щеше да се тревожи за тринайсетгодишния приятел на Томи, у когото имаше нещо, което притесни Дейзи.

Каза си, че всяка жена иска къщата й да блести, когато очаква гости. Избърсаният прах и лъснатият паркет бяха задължителни за всеки хубав дом. Това бе проява на добро възпитание, една демонстрация на южняшкото гостоприемство.

 

 

Кинг прецени, че тази глупост на дъщеря му с прибирането на бездомното момче е продължила достатъчно дълго. Половината нощ не успя да заспи, защото размишляваше и се притесняваше какво ли ще стане с Дейзи, когато тази работа приключи зле. Очевидно бе поверил задачата в ръцете на сбирщина от некомпетентни лелки. Ако човек искаше да свърши нещо както трябва, значи се налагаше да се заеме сам.

Освен това му бе писнало да обяснява кое, защо и как го прави на всички от града, дето умираха да си врат носовете навсякъде. Мъжете, и те бяха същата стока като жените и все го тормозеха с клюката, че Дейзи смятала да прибере вуйчото на момчето при себе си. Това бе последната капка. Кинг нямаше намерение да допусне някакъв си янки да съсипе доброто име на момичето му. В събота рано сутринта той вече бе на вратата й и се надяваше да похапне една чудесна закуска. Палачинките на Дейзи бяха къде-къде по-хубави от тези на икономката му.

Преди да успее да почука, долови удари на чук. Заобиколи къщата и не можа да повярва на очите си, когато съзря дъщеря си и безпризорното момче наведени над нещо, което някога е било лодка.

— Какво, по дяволите правиш, жено? — ревна той, преди да успее да се овладее. Знаеше, че не бива да я ядосва още с първите си думи.

Дейзи стреснато вдигна глава. Погледна го ужасена.

— Татко, не те очаквах.

— Естествено, че не си — погледът му се премести към Томи. — Това ли е момчето?

— Да — тя го погледна предупредително. — Това е Томи Фланагън. Томи, този кисел старец, е баща ми, Кинг Спенсър. Изобщо не обръщай внимание на настроенията му. Аз самата се научих да не обръщам внимание.

— Така ли се говори на едно дете? — смръщи вежди Кинг.

— Това е истината. Нали винаги си държал да говорим само истината.

Кинг присви очи.

— Какво ти е станало? Никога не си говорила толкова наопаки.

— Пораснах — предположи тя. — Вече не ме плашиш.

— Че кога съм те плашил? — Кинг я погледна презрително.

Тя сви рамене.

— Е, може би избрах грешната дума. Просто съм ти позволявала да ме командваш, също както постъпваш с останалите в този град.

— Никога не съм правил подобно нещо — сопна се той.

Дейзи се изкиска.

— За бога, татко, бъди честен. Знаеш, че е точно така. Признай си, че се наслаждаваше на всяка минута. И разбира се, твоите най-добри приятели са тези, които не ти се оставят.

Той се разсмя, независимо, че искаше да остане сериозен.

— Добре де, може и да си права. Някой трябва да вкарва хората от този град в правия път. Тъпите политици изобщо не могат да се справят.

— Ами нашето семейство? — подсказа му тя.

— И то — съгласи се той. — Какво трябва да направи човек в тази къща, за да получи закуска?

— Върви в кухнята и приготви — отвърна тя и му се усмихна широко. — Нищо, нищо. Така или иначе щях да правя за нас. Можеш да закусиш с нас.

— Каква мила покана — изръмжа той. — Сигурна ли си, че поставянето на трети прибор няма да те затрудни прекалено много?

Тя пристъпи към него и го прегърна.

— Абсолютно никак, но защо не дойдеш с мен вътре, докато готвя?

Кинг нямаше намерение да прави подобно нещо. Смяташе да остане навън и да си поговори с това момче, около което тя толкова подскачаше. Тъкмо смяташе да си обяви намеренията, когато тя го хвана под ръка и го поведе към къщата.

— Да не се страхуваш от нещо? — попита той, когато тя най-сетне успя да го натика вътре.

— Просто съм предпазлива. Не искам да нападаш Томи с въпроси и той да се почувства нежелан. Тактичността не е най-силната ти страна. Искаш ли чаша кафе?

Кинг си наложи да запази спокойствие. Седна на масата.

— С удоволствие.

Тя му сипа и седна срещу него.

— Учудвам се, че си приготвила цяла кана — отбеляза той. — Обикновено пиеш чай.

— Уокър обича кафе — обясни тя и отвърна поглед.

— Уокър, а? Оня янки? Вуйчото на момчето?

— Точно така.

— Значи пак го очакваш? — попита мрачно той.

— Да — потвърди Дейзи.

Тя посрещна погледа му с непокорно вирната брадичка, което напомни на Кинг за майка й, Бог да бди над душата й. Имаше моменти, когато сърцето още го болеше за Мери Маргарет. Щом забележеше нейни черти у дъщеря си, му ставаше хубаво.

— Къде ще отседне този път? — попита той с надеждата слуховете да се окажат погрешни.

— Тук.

Кинг избухна. Стовари юмрук върху масата.

— Няма да стане, млада госпожице. Няма да позволя мъж да живее под твоя покрив.

— Напротив.

— Това ще съсипе доброто ти име.

— Ти май си забравил в кой век живеем.

— Мътните го взели, доброто име на една жена е нещо много деликатно. Хората ще започнат да говорят и ти много добре го знаеш.

— Ами нека си говорят. Сигурна съм, че ти веднага ще ги поставиш на мястото им — тя го погледна без притеснение. — Нали така?

— Ами… да, да, разбира се — заекна той, обиден от въпроса, сякаш нямаш да стори необходимото, за да защити честта на дъщеря си. — Кога ще дойде вуйчото на момчето?

— Тази сутрин. Сигурно ти ще си си тръгнал, преди да пристигне.

Кинг я погледна инатливо.

— Ще ти се — измърмори той.

Беше готов да започне една дълга обсада, ако се налагаше. Искаше да се срещне с този Уокър Еймс и да си поговори с него по мъжки. Според него имаха много за обсъждане, като се започне с предупреждението към Уокър, че ако по някакъв начин нарани Дейзи, ще отговаря лично пред Кинг Спенсър. Ако дъщеря му си въобразяваше, че е плашил всички през изминалите години, значи нищо още не беше видяла. Кинг Спенсър лично щеше да се погрижи да накара този надут янки да притреперва от страх.