Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (17)

Шестнадесета глава

— Здравей, вуйчо Уокър. Аз съм наказан — заяви Томи в мига, в който в събота сутрин Уокър се появи на вратата.

Уокър веднага погледна Дейзи. Тя не бе споменала нищо, когато говориха по телефона. Всъщност, сама бе казала, че всичко в Тринити Харбър е „нормално, направо чудесно“, когато в петък й звънна, за да каже по кое време да го очакват. Сигурно и това бе част от сложната система да не му дава повод да я критикува за нищо. Като че ли би го направил, помисли си раздразнен той. Беше доволен, че тя се бе появила в онзи момент. Каквото и да станеше, винаги щеше да й бъде благодарен.

— Така ли? — попита тихо той и я погледна намръщен. — А някой ще благоволи ли да ми каже за какво става въпрос?

— Нищо сериозно — каза Дейзи, но очевидно това бе нагла лъжа. Дори не смееше да го поглежда в очите.

Уокър се обърна към Томи.

— Ами ти? Има ли какво да ми кажеш?

Томи сигурно най-сетне усети напрежението в стаята, защото се извърна гузно към Дейзи.

— Да не би да казах нещо лошо?

— Не — въздъхна тя. — Каза истината. Надявах се да не безпокоим вуйчо ти с това.

— Не съм обезпокоен — каза Уокър. — Започвам да се нервирам.

— Можем да го обсъдим по-късно — предложи Дейзи.

— Според мен, сега е моментът. Томи, иди си в стаята.

— Но на мен ми е позволено да излизам — опъна се той. — Мога да отида навън.

— Казах ти да си отидеш в стаята — ревна Уокър и след това потри очите си с ръка. — Извинявай, че ти се развиках. Би ли направил, каквото ти казах, за да можем с Дейзи да поговорим?

Томи се врътна и изскочи навън с възмутено изражение.

— Много добре се справи — каза Дейзи, очевидно решила, че една обида е най-добрата защита.

— Не сме тук, за да обсъждаме моето поведение.

— Така ли? Не желая да обсъждам каквото и да е с един грубиян.

Уокър едва сдържа ругатнята си, но единствено защото знаеше, че така само ще влоши нещата. Щом Дейзи решеше да мълчи, никога нямаше да успее да измъкне отговор от нея.

— Добре, чудесно. Щом искаш любезности, така да бъде. Ще си сипя чаша кафе и можем да седнем. Тогава ще ми разкажеш какво е станало през седмицата.

Дейзи го гледаше и кипеше от гняв, докато той бавно и спокойно си наля кафе, постави чашата на масата и внимателно примъкна стол и за нея.

— Ти ще седнеш ли?

— Не, благодаря.

Той сви рамене.

— Както желаеш. И така, каква лудория е сторил Томи, та се е наложило да му налагаш наказание?

— Няма значение. Аз се справих — каза тя, все още права, раменете й изпънати назад, а брадичката вирната.

— С какво си се справила?

Тя го погледна с нескрито раздразнение.

— О, за бога, ти какво си въобразяваш, че едно дете никога не прави бели ли?

— Според мен това дете прави само бели. И освен това си мисля, че си прекалено мека с него. За да го накажеш ти, значи много, ама много е прекалил. Вече си представям разбити прозорци, може би кражба от магазин. Или пък да не се е измъкнал посред нощ, за да се настани отново в бараката на Мадж Джесъп?

— Я не ставай смешен. Той не би направил нищо подобно.

— Тогава какво, ако бъдеш така добра да ми кажеш?

Тя го гледа, с неприкрит яд цяла една минута, след това въздъхна тежко.

— Добре, щом настояваш. Изчезна, без да ми се обади и отишъл за риба с един приятел и баща му. Излъгал и Боби, и майор Финч, като им казал, че аз съм го пуснала.

Думите й бяха изречени толкова бързо, че Уокър една схвана смисъла. Когато най-сетне осъзна казаното, я погледна недоумяващо.

— Ти, разбира се, си права. Постъпил е зле, но аз реших, че е станало кой знае какво — каза той и прокара ръка през косата си.

— Защото винаги мислиш за най-лошото.

— Не е вярно — той я погледна безизразно. — В този случай ти си била тази, която е очаквала най-лошото.

— Всъщност, беше Тъкър, но се разбрах с него. Вече няма толкова прибързано да дава преценки за Томи — каза мрачно тя.

Той усети, че тук има още нещо, но не настоя с въпроси.

— Добре, тогава, имам само още един въпрос. Защо не ми каза, че Томи е направил нещо нередно, за да се справим заедно? Страхувала си се да ми разкажеш какви ги е надробил? Искала си да си мисля, че всичко е тип-топ.

В очите й проблесна паника.

— Не ставай смешен. Защо ще се страхувам.

— Защото си си набила в главата глупавата мисъл, че ще използвам какво ли не срещу теб, за да отведа Томи.

Тя внезапно пребледня и най-сетне се отпусна на стола, който той й бе предложил по-рано.

— Ще го направиш ли? — попита притеснено тя. Уязвимостта й сякаш го преряза. Сега вече разбра защо Тъкър и баща й бяха толкова притеснени. Дейзи бе много по-емоционално обвързана с племенника му от един обикновен приемен родител, толкова, че той наистина не я разбираше.

— Искам да те попитам нещо — каза той без да отговаря на въпроса й. — Как според теб, ще се разреши този въпрос? Когато след няколко седмици учебната година приключи, какво ще стане?

Тя преглътна с усилие и срещна погледа му с изпълнени със сълзи очи.

— Нямам представа — прошепна тя.

Сърцето му се сви заради нея.

— Искаш той да остане тук при теб, нали? През всичкото това време просто си си приказвала, че ни даваш време да се опознаем с Томи, да свикнем с мисълта, че ще живеем заедно.

— Не е вярно. Искам вие двамата да поддържате връзка — брадичката й се вдигна предизвикателно. — Аз мога да му бъда добра майка. Това, което се случва, не означава, че не мога да съм добра майка.

— Не, разбира се — съгласи се Уокър.

Пресегна се през масата и пое ледената й ръка в своята. Тя трепереше. За пръв път от много отдавна се почувства напълно безпомощен. Беше в състояние да се справи и с най-тежкото престъпление, но една ужасена жена, която смяташе, че съдбата й е в ръцете му, го разтърси. Не желаеше никой да зависи от него, нито Томи, нито Дейзи.

— Може би точно така ще се получи — каза най-сетне той. — Може би именно ти си това, от което се нуждае Томи. Господ е свидетел, че никога не съм бил подходящ за родител.

— Ти ще си отличен баща — каза разпалено тя, въпреки, че говореше против собствените си интереси. Той се усмихна на инстинктивната й честност.

— Ще ми се да можех да ти кажа как ще завърши всичко това, но не мога. Не знам, кое е най-доброто. Никога не сам предполагал, че ще попадна в такава ситуация. А и след като бившата ми жена ме напусна, защото бях калпав баща. Възможността да прибера Томи ме плаши до смърт.

— Но ти си толкова добър с него — каза тя.

Уокър се усмихна леко.

— Да, ти направи всичко по силите си, за да ме накараш да повярвам, че е така. Вече съм почти убеден.

— Каква ирония — каза тя.

— Нима? — усмихна се мъжът. Прокара палеца си по кокалчетата й, внезапно забелязал колко е гладка кожата й, как пари при всеки негов допир. — Ако все пак Томи дойде при мен, мога само да ти обещая, че ще продължиш да бъдеш част от живота му.

По бузата й се търкулна сълза. Тя бързо я избърса. Затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— И как ще стане, след като той ще бъде във Вашингтон.

— Ще го уредим.

— Това си е едно нищо — каза тъжно тя. — Това си е едно голямо нищо.

Уокър се опита да се постави на нейно място и разбра, че е права. Виждаше собствените си деца при редките посещения през лятото и това си бе едно нищо. Повтаряше си, че не заслужава повече, че не иска повече, но това бе заблуда. Всеки ден усещаше липсата им. Не си позволяваше да го признава, защото мисълта му причиняваше болка. Той продължаваше да седи, стиснал ръката на Дейзи, докато обмисляше как е протичал живота му и как би съсипал нейния ако отведе Томи. В този момент на вратата се позвъни.

Дейзи гузно отдръпна ръка и стана. Личеше й, че е притеснена.

— Кой ли може да е?

— Аз знам — отвърна мрачно Уокър. — Щях да ти кажа като пристигнах, но… шефът ми и жена му ще прекарат уикенда в Тринити Харбър. Предполагам са решили да се отбият първо тук. Гейл няма търпение да се запознае с Томи — с теб, добави наум той, осъзнал размера на бедата, която го очакваше пред входната врата. — Можем да се направим, че няма никой — предложи обнадежден той.

— Да не би твоят шеф да е от хората, които лесно се отказват? — попита тя и го погледна любопитно.

— За съжаление не — призна Уокър. — А жена му е още по-тежък случай.

— Чух те какви ги дрънкаш — каза въпросната жена, когато се появи на вратата на кухнята.

— Извинявай, Уокър, не успях да я спра — каза виновно Анди. — Нали знаеш каква е Гейл.

— Знам, разбира се. Хайде, влизайте — каза той почти гостоприемно.

— Уокър — сгълча го Дейзи, вече преодоляла шока. — Как можеш да се държиш така с приятелите си?

— А на теб кой ти каза, че са ми приятели? — измърмори той.

Анди се изхили. Гейл влезе и целуна звучно Уокър по бузата.

— Да не си въобразяваш, че ще ме уплашиш? — попита го тя, след което се обърна към Дейзи и я загледа с интерес. — Ти сигурно си Дейзи. Аз съм Гейл. А това е съпругът ми Анди. Изобщо не обръщай внимание какви ги разправя Уокър. Всъщност, ние сме много приятни хора.

— А има ли кой да се изкаже във ваша подкрепа? — попита Уокър, забелязал, че Дейзи изглежда леко озадачена от фамилиарното поведение на Гейл. Гейл, с огнено червената си коса и открито отношение към всички, винаги въздействаше на хората по този начин. Умните приятели просто се оставяха да ги повлече с вихреното си отношение и не се съпротивляваха. Но дори и Анди понякога се учудваше на непредсказуемите й реакции.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза Дейзи, типичното й южняшко гостоприемство в действие. — Искате ли кафе или чай? Правила съм сладкиш тази сутрин. Има кекс с орехи и кафе.

— А на мен не си ми предложила — спомена засегнато Уокър.

— Трябваше да обсъдим други неща — обясни тя. — Разсеях се. А и обикновено ти надушваш сладкишите още с влизането. Никога не ми остава време да ти предложа каквото и да е.

Гейл ги наблюдаваше очарована. Прекалено очарована, според Уокър. Той се обърна към Анди.

— Мислех, че ще й връчиш кредитните карти и пари в брой и ще я пуснеш на свобода.

— Опитах. Поне веднъж се оказа, че мисли за нещо по-важно от пазаруването.

— Пазаруване? — грейна лицето на Дейзи. — Никога не ми остава време да обиколя всички малки магазинчета в града. Мога да те заведа. И без това трябва да избирам подаръци за рождени дни.

Самата мисъл, да остави Дейзи с най-голямата сватовница на Вашингтон, накара Уокър да потръпне, но не виждаше как да предотврати този момент, без да заприлича на параноик.

— След малко — каза Гейл. — Първо искам да се запозная с тайнствения племенник на Уокър. След това, вие момчета правете каквото искате до довечера, а ние с Дейзи отиваме да изкупим магазините.

Уокър се замисли дали да не изпрати Томи с жените, само и само да не им позволи да се разприказват прекалено много. Можеше да си представи как Дейзи би реагирала на подобно предложение. Не, двамата с Анди се налагаше да останат тук, с наказаното момче.

— Аз ще го извикам — предложи Дейзи, вече тръгнала към вратата. — Ти си поприказвай с приятелите си.

— Боже, боже, боже — започна Гейл в мига, в който останаха сами. — Анди не ми беше казал, че Дейзи е великолепна.

— Нито пък Уокър — изтъкна Анди. — Да не мислиш, че сме седели в управлението и сме я обсъждали?

— Да не си въобразявате, че ще повярвам! — изви Гейл очи към тавана.

— Така е — опита се да се защити Анди. — Уокър никога не е казвал и дума за нея, поне не и за външния й вид.

— А дори и да бях, нямаше да допусна, че би хукнал, за да сподели с теб. Някои от нещата, които разказвам на съпруга ти, трябва да си останат между нас. Това са тайни мъжки работи.

Гейл се изкиска.

— Ако наистина вярваш на това, значи изобщо не ме познаваш. Мога да измъкна от него почти всичко, което реша, че трябва да науча.

Уокър погледна приятеля си с престорена жалост.

— Добре че ми каза. Напомни ми никога повече да не ти разказвам за личните си проблеми.

— Какво да ти кажа. Като пластилин съм й в ръцете — Анди сви безпомощно рамене. — А тя винаги разбира дали не крия нещо. Ви-на-ги.

Нямаше повече възможност да говорят по този въпрос, тъй като Дейзи се върна, следвана от Томи. Той бе с чиста риза, изгладени дънки и нови гуменки. Косата му бе грижливо зализана назад. Уокър не успя да го познае. Очевидно Дейзи възнамеряваше да направи добро впечатление. Погледна към Уокър в очакване да го представи.

— Анди, Гейл, това е племенникът ми, Томи Фланагън.

За негова изненада, Томи пристъпи напреди и се здрависа първо с Анди. Сигурно Дейзи го бе научила. Подаде ръка и на Гейл, но тя я пренебрегна и го притисна към себе си в топла прегръдка.

— Сладичкият ми! Откакто чух за теб нямам търпение да се запознаем. Голям си късметлия, че си имаш вуйчо Уокър. Той е наистина голяма работа.

Уокър бе изненадан от похвалата. Двамата с Гейл не бяха наясно дали се мразят или се обичат, въпреки че се разбираха добре. Истината бе, че той много я обичаше, но се стараеше да не й го показва, защото гледаше да я държи далеч от личния си живот.

— Томи, ти не искаш ли да дойдеш на пазар с нас с Дейзи? — предложи Гейл.

— Май няма да стане — отвърна Уокър, без да даде на Томи възможност да приеме поканата. — Остава тук с Анди и с мен.

— Наказан съм — обяви Томи, очевидно без да съзнава, че това трябваше да го е засрамило. — Оплесках нещата и Дейзи ме наказа чак до края на седмицата. Мога да излизам, но само на двора.

— Ясно — каза Анди, като едва прикриваше смеха си. — Това значи ли, че все още работиш по онази лодка, за която чувам толкова много?

Лицето на Томи светна.

— О, да. Искате ли да ми помогнете? — попита обнадеждено той.

— С удоволствие — отвърна Анди.

— Защо не си вземем по една бира и не се захванем за работа? — предложи Уокър и се насочи към хладилника.

— Томи, ти искаш ли нещо газирано?

— Разбира се. И сладки.

— Дадено — съгласи се Уокър. — Нали знаеш къде са?

Томи грабна цяла шепа и предложи на Анди.

— Страхотни са.

— Така си е — съгласи се Уокър.

— Не, благодаря. След малко — отвърна Анди, докато наблюдаваше внимателно Уокър. Приведе се напред и целуна разсеяно жена си. — Да напазарувате добре.

— Естествено. Ние с Дейзи има доста неща, за които да си поговорим.

Думите й изпълниха Уокър с чувство на обреченост. Стори му се, че е изпаднал в много по-голяма беда, отколкото в първия ден, когато стъпи в Тринити Харбър. Кикотът на Анди потвърди подозренията му.

— Сега вече я закъса, приятелю — прошепна Анди, когато излязоха навън. Томи вече бе изтичал напред.

— До сега не бях, но работата е лоша — съгласи се унило Уокър. — И трябва на теб да ти благодаря. Не можа ли да заведеш Гейл в Оушън Сити или Риобот Бийч? Не можахте ли да отидете на което и да е друго място, та трябваше да пристигнете точно в Тринити Харбър?

— Ти майтап ли си правиш с мен? Та тя щеше да подаде молба за развод ако откажех. Това пътуване е предвидено още от мига, в който научи за Томи — той се усмихна широко. — А като чу за Дейзи, това вече беше сметаната на тортата. Но трябва да призная, че след като ви видях двамата, направо не знам какво става тук.

— Нищо не става — натърти Уокър. — Нищо!

Анди го погледна унесено.

— Да, да. И аз така разправях, след като се запознах с Гейл, да не би да си забравил?

За нещастие беше забравил.

— Тук не е същото — настоя той.

— Ще видим.

— О, я разкарай тази самодоволна физиономия — изръмжа Уокър.

— Не мога — каза Анди с още по-широка усмивка. — Прекалено дълго чакам този момент.

— Още нищо не си дочакал — повтори Уокър. Само че усети, че колкото и да го повтаря, това няма да промени убеждението на приятеля му. От веселото лице на Анди разбра, че не е успял да го убеди. Самият Уокър вече се колебаеше дали е прав.

 

 

Дейзи трябваше да се сети, че желанието на Гейл да се измъкне от къщата няма нищо общо с пазаруването. Още щом пристигнаха в центъра, тя се упъти към заведението на Ърлин, сякаш ходеха все там години наред. Веднага избра най-закътаното сепаре. Не че имаше такова, като се имаше предвид слабостта на Ърлин и клиентите й да подслушват.

Когато им сервираха гъстите шоколадово млечни шейкове, Гейл я погледна внимателно.

— Добре, разказвай всичко подред.

— Кое всичко? — попита Дейзи, докато се чудеше как да избегне разпита.

— За вас с Уокър, естествено.

— Че аз почти не го познавам.

— Понякога не ти е нужно много време, за да разбереш, каквото ти е необходимо — отбеляза мъдро Гейл.

Дейзи преглътна шумно. Чувстваше се неудобно. Жена, която познаваше от съвсем скоро я разпитваше за неща, за които тя самата не искаше дори да мисли. Нищо чудно, че Уокър изглеждаше толкова нещастен, когато Гейл предложи да отидат на пазар. Той много добре е знаел какво предстои. Ами тя? Дали не й се искаше просто да научи за него повече от човек, който го познаваше много по-добре?

— Защо ти не ми разкажеш за него? — предложи тя с намерението да размени ролите. — Познаваш го от повече време.

— Добър ход — отбеляза одобрително Гейл. — Доста хитър.

— Очевидно не чак толкова — отвърна сухо Дейзи. — Не ми отговори.

— Добре, направо на въпроса. Интересуваш ли се от Уокър или не?

— Той е вуйчо на Томи. Естествено, че се интересувам що за човек е.

Гейл изви очи към тавана.

— Моля те. Тук не става въпрос за Томи.

— Напротив — настоя Дейзи.

— Което значи, че си също толкова сляпа, колкото и онази глупачка, която го заряза. Уокър е невероятен мъж. Греховно красив. Човек на честта. Забавен. Той е най-подходящият мъж за която и жена да се сетиш. Да не би да се опитваш да ми пробуташ, че не си забелязала нищо?

Дейзи се изчерви под пронизващия поглед на жената.

— Е, добре, забелязала съм, че е хубав.

— Най-сетне — каза доволна Гейл. — Започвах да се притеснявам за теб.

— Само че тук наистина не става въпрос за нас с Уокър — подхвана отново Дейзи. — Оказахме се заедно заради племенника му и заради всичко, което се случи със сестрата на Уокър.

— Има връзки, които са започвали и с много по-малко. А ти вече го държиш в ръцете си благодарение на това прекрасно момченце.

Дейзи се разсмя на способността на Гейл да вижда единствено това, което й беше угодно.

— Трябва ли да изтъквам огромния брой неща, които ни разделят?

Гейл махна незаинтересовано с ръка.

— Това, че имате различия, просто прави нещата много по-интересни. Я виж нас с Анди. Той е тих и самовглъбен, а аз никога не млъквам. Бях разведена с две деца, когато се срещнахме. Анди никога не е искал деца, но едва ли на света има по-добър баща от него. Те са вече в колеж, но ми се струва, че му липсват повече, отколкото на мен.

— Ти работиш ли?

— Всъщност, търся си нещо, което да ми помогне да не полудея след като децата не са у дома. Ако зависеше от мен, те трябваше да отидат в Джорджтаун или в Джордж Вашингтон, за да си живеят вкъщи, ама не, единият е в Станфорд, а другият — в Калифорния. Просто нямаше по-далечни места, на които да заминат.

— И двете са страхотни учебни заведения. Трябва да се гордееш с тях.

— Гордея се, но щях да съм също толкова горда ако бяха по-близо до дома.

Дейзи й съчувстваше. Тя си представи колко ще й бъде мъчно, ако Томи го няма дори и за няколко седмици. А да си замине детето ти след като е било до теб осемнайсет години, сигурно бе невероятно трудно.

— И какво ти се иска да правиш? — попита тя.

— Някакъв бизнес — отвърна замислено Гейл. — Ако успея да убедя Анди да се премести на някое такова място, бих отворила малко магазинче начаса.

— Какъв точно магазин? Галерия? Занаятчийска изложбена зала? Антики? Може би книжарница? Тук имаме нужда от една добра книжарница. В супермаркетите продават само джобни криминалета и любовни романи.

— Книжарница с кафене — отвърна Гейл, обхваната от ентусиазъм. — Това ще бъде прекрасно. Знам колко много ще го обичам. Чудя се дали тук има подходящо място.

— Ти сериозно ли говориш? — попита Дейзи, учудена, че жената е стигнала толкова далеч в мечтите си. — Наистина ли искаш да огледаш някой обект? Или просто е импулс, просто забележка?

— Когато ме опознаеш, ще разбереш, че почти всичко, което правя е импулсивно — обясни Гейл. Тя изглеждаше наистина готова да прегледа какво се предлага на пазара на недвижимите имоти.

— Анди ще ме убие — каза тя и се усмихна. — Защо пък не. Много добре знаеше какви са рисковете, когато ме доведе тук за уикенда. Говоря му за тази идея от цяла вечност, още откакто попаднахме тук за пръв път преди няколко години. Май вече е време да си постигна моето. Така му се пада, след като предложи да дойдем тук, само и само да не боядисва къщата.

— Не е казано, че трябва да подпишеш договор само след един оглед — каза Дейзи и я поведе към офиса на агенцията за недвижими имоти.

— Ами да — съгласи се Гейл.

Само че час по-късно, когато влязоха в занемарена къща, въодушевлението в очите на Гейл бе неприкрито.

— Идеална е — прошепна тя. — Съвършена.

Дейзи огледа счупените перила на верандата, разбитите стъкла и натрупалите се вътре паяжини и прах.

— Как така съвършена? — попита със съмнение тя. — Извинявай, но не виждам нищо съвършено.

— Само си представи. Помисли си как ще изглеждат подовете след като се почистят и полират. Има толкова много ниши и чупки за да се направят уютни ъгълчета за четене и кафе-бар. На терасата ще се сложат масички, които да гледат към двора.

Дейзи погледна избуялите храсти и плевели, и покритата с глухарчета поляна.

— Май твоето въображение е по-добро.

Уил Брайсън усети, че Дейзи се опитва да охлади ентусиазма на клиентката. Обикновено спокоен като всички други в Тринити Харбър, той неочаквано се превърна в истински вулкан от факти и цифри за вероятните разходи по ремонта. Дейзи бе сигурна, че е намалил с няколко хиляди долара, ако не и с десет хиляди.

— Значи искате оферта? — заключи той, когато вече не му бе останал дъх.

— Дайте ми час — каза Гейл и погледна замечтано къщата. — Ще ви се обадя.

— Ти не говориш сериозно — каза Дейзи, когато се качиха в колата. — Дори не предположих, че ще стигнеш чак до там.

— Да, но стана точно така. Това е, което искам да правя и сега е идеалното време — каза Гейл. — Хайде да се връщаме у вас. Трябва да видя мъжа ми.

— Нали няма да го водиш там? — попита Дейзи и се опита да си представи реакцията на Анди, когато види този полусрутен ужас. Но не го познаваше достатъчно добре, за да предположи.

— О, боже, не — каза Гейл и й намигна. — Ще го отведа направо в стаята ни в мотела. След това ще изгаря от нетърпение да види къщата.

Дейзи я погледна с уважение. Когато ставаше въпрос за убеждаване, май някой трябваше да я научи на това-онова.

— Късмет.

— О, скъпа, късметът няма нищо общо — отвърна Гейл. Дейзи се зачуди дали тя някога ще се радва на подобно самочувствие. Замисли се как Уокър я поставя на колене само с един поглед и въздъхна. Никакъв шанс.