Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (9)

Осма глава

За една разпадаща се лодка, проклетията тежи цял тон, мислеше Уокър, докато двамата с Томи я мъкнеха по ливадата пред къщата. Прецени, че ще свършат значително повече работа ако не разнасят инструменти напред-назад. Май първо трябваше да попита Дейзи какво мисли по въпроса, но тя все още бе нацупена по оня неин височайши начин, както когато го заряза на брега с неприятната задача да обясни на племенника си защо е избягала.

— Нали не си я ядосал? — попита притеснено момчето.

— Само малко — призна Уокър и си представи какво напрежение ще цари, когато се върнат в къщата.

— Що така?

— Имахме един дребен спор — отвърна Уокър. — Ще й мине.

Томи го погледна със съмнение.

— Не съм сигурен. Чух госпожа Джексън да казва, че Дейзи е като булдог, захапал кокал, когато някоя муха й влезе в главата.

— Ще й мине — повтори натъртено Уокър. — Някога да ти е била ядосана прекалено дълго?

— Май не.

— Виждаш ли — потвърди уверено Уокър. — Хайде сега да издърпаме лодката до къщата.

За щастие тази задача не им позволи да продължат разговора. Когато нагласиха лодката близо до гаража, Уокър се отпусна доволно на единия й борд, а когато вдигна глава, забеляза, че Боби Спенсър го наблюдава и се забавлява за негова сметка.

— Избра чудесен момент, за да се появиш — изръмжа Уокър.

— Всъщност от известно време се мотая тук.

— И сигурно не си ни забелязал как се мъчим като грешни дяволи с този боклук?

— Напротив, видях ви, но реших, че ще е най-добре да ви оставя да се опознаете на самотек.

Уокър се намръщи.

— Какво значи на самотек? — поинтересува се Томи.

— Само вие двамата — обясни Боби.

— Ясно — отвърна Томи и веднага загуби интерес. — Ще ида да пийна нещо. Ти искаш ли нещо, вуйчо Уокър?

— Вода, бира, кола… каквото и да е, стига да е студено и мокро.

— Добре. Ей сега се връщам — вратата се хлопна зад него.

— Май нещата между вас са потръгнали, въпреки снощните изпълнения — отбеляза Боби.

— Така ми се струва.

— Имаш ли планове?

Уокър присви очи. Имаше чувство, че сега ще чуе още един съвет от щедро раздаваните в града.

— Извинявай, но мисля, че това е нещо, с което не бива да се бърза, а трябва да се обмисли кое е най-доброто. Няма смисъл да отделяме Томи от корените му и едва тогава да разберем, че нещата не стават. Тогава какво ще правим?

Боби въздъхна тежко.

— Не ми е особено приятно да го кажа, но си прав. Ченгетата не работят с фиксирано работно време, дори и Тъкър, а пък ти в окръг Колумбия сигурно имаш много повече неприятности.

— Точно така.

Поседяха смълчани доста дълго, докато най-сетне Боби обърна поглед към лодката.

— Къде, по дяволите, е намерил Томи това чудо? — попита той. — Изглежда ми още по-зле, отколкото беше вечерта, когато му помогнах да я изтегли на брега при Дейзи.

— Май водата я е изхвърлила. Поне така твърди Томи.

— Лоша работа — каза Боби.

— Нали — съгласи се Уокър. — Не се притеснявай. Аз те предложих за доброволец, когато започнем да я стягаме.

— Аз ли?

— Ти управляваш пристанището, нали така?

— Аз го притежавам. Не ми се случва често да изстъргвам корпусите, когато са изтеглени на линда.

— Нищо — каза Уокър, решен да си осигури подкрепление. Прецени, че щом Боби може да се меси, значи може и да помага, мътните го взели. — Познаваш хора, които знаят как става.

— Не си струва да се наемат хора, за да оправят тази лодка. Тя трябва да се насече на подпалки.

— Ти ли ще го кажеш на Томи?

— В никакъв случай — заяви рязко Боби.

— Значи ще действаме по моя план. Помоли за съвет специалистите на пристанището. Ние ще свършим черната работа.

— Ние включва теб и Томи, нали? — попита с надежда Били.

— Не, включва и тримата. И някакво хлапе, на име Гари.

— Точно от това се страхувах — въздъхна Боби.

В този момент ревът на моторна лодка раздра следобедната тишина. Томи се втурна отвътре, вперил поглед в реката, дори и докато подаваше на Уокър кутията кола.

— Иха, вижте, вижте! — каза със страхопочитание той, загледан след лодката, която се бе устремила към кея.

— Май някое хлапе прекалява със скоростта — отбеляза Уокър, но щом погледна към Боби му се стори, че забелязва нещо повече от неодобрение. — Какво става?

Боби поклати глава и стрелна предупредителен поглед по посока на Томи.

— Знаеш ли на кого е тази лодка? — попита Уокър.

— Виждал съм я няколко пъти.

— И нещо те притеснява.

Боби сви рамене.

— Сигурно си въобразявам. Само защото е бърза не означава, че я използват за друго, освен за удоволствие.

Уокър замълча, защото бе очевидно, че Боби иска тъкмо това, но не спря да мисли. Според него Боби Спенсър не бе човек, който би си въобразил, че има пожар, без да е видял дима и да е усетил миризмата на изгоряло. Щом тази лодка го притесняваше, значи имаше причина.

Дейзи се загледа през прозореца към брат си, Томи и Уокър. Дъхът й спря, когато забеляза, че вуйчото на детето си е свалил ризата след като го бе оставила на брега. Сигурно го бе направил, само за да я дразни. Едва ли беше станало чак толкова горещо, след като се прибра. Точно сега й се струваше, че за последните пет минути температурата в кухнята се е покачила поне с десет градуса. Не го гледай, предупреди се тя, но се оказа много лесно да го каже. Погледът й непрекъснато се връщаше на него, докато тримата седяха един до друг и разглеждаха жалкото подобие на лодка, сякаш бе върха. По лицето на Томи бе изписано благоговение. Беше истински развълнувана, че мъжете са готови да поглезят Томи и да не го оставят да се удави. Все трябваше да си напомня, че тази новосъздадена близост ще доведе до загубата на Томи.

— Дейзи!

Викът проехтя от двора и веднага привлече вниманието й. С искрено нежелание, като си спомняше как бе завършил последният й разговор с Уокър, тя излезе навън и веднага усети втренчения му поглед. Наложи си да гледа само към брат си.

— Какво има?

— Ти знаеш за уговорките за лодката, нали?

— Горе-долу.

— И си дала благословията си, нали?

Тя зърна притесненото лице на Томи и отхвърли съмненията.

— Стига Томи да слуша. Лодката да не се доближава до водата, преди един от вас да е казал, че може. И наоколо винаги трябва да има възрастен.

— Става — съгласи се Уокър. Погледна Томи. — Нали става?

— Щом казваш — отвърна нацупено момчето. Един остър поглед от вуйчо му промени отговора. — Да, господине.

— Добре тогава — каза Боби. — Томи, двамата с теб ще отскочим до пристанището, за да видим какво ще ни посъветват да купим.

— Вуйчо Уокър няма ли да дойде?

— Не, според мен двамата с Дейзи трябва да обсъдят нещо.

— Така ли? — попитаха едновременно и двамата.

Боби се ухили.

— На мен така ми се струва.

Той тръгна към колата, а Томи подскачаше пред него. Дейзи не успя да измисли никакъв аргумент с който да ги спре или поне да им попречи да я оставят насаме с Уокър.

— Искаш ли да ти донеса нещо за пиене? — попита тя и се постара да не поглежда към мускулестите му гърди. Той просто бе един полицай, който със сигурност не живееше на кафе и понички, иначе нямаше да е възможно да има такова тяло.

Уокър повдигна кутията кола.

— Вече си имам — по устните му заигра усмивка. — Да не би да си притеснена от нещо?

— Притеснена ли? Че защо да съм притеснена?

— Не знам. Аз не съм заплаха за теб.

При тези думи тя въздъхна. Той грешеше, и то не само в едно отношение. Тя заобиколи до далечния край на лодката и приседна на борда.

— Двамата с Томи изглежда добре се разбирате.

— Той е добро дете. Наистина ми е трудно да повярвам, че го е отгледала и възпитала сестра ми.

— Как, по дяволите, можеш да кажеш подобно нещо?

— Бет ги вършеше какви ли не, докато беше по-малка. Набърка се с Райън Фланагън, който беше всичко друго, но не и почтен човек. Беше параноичен, настроен против правителството, против всичко на света. Знам, че известно време й е давал наркотици, а и кой знае какво друго. След това й направил дете и я зарязал.

— Тя няма вина за всичко това. А и на колко години е била, когато се е хванала с него?

— На шестнайсет.

— Всички правим грешки на шестнайсет.

Уокър срещна погледа й.

— Бас държа, че ти не си правила.

— Нищо подобно — призна тя. — Аз пък си паднах по мъж, който се оказа, че няма никакъв характер — нямаше смисъл да споменава каква е била ролята на баща й, който правеше всичко възможно, за да изпречи Били Инскоу на пътя й при всяка възможност.

Ръката на Уокър увисна, преди да достигне устните му. Капчиците, събрали се по външната стена на колата се стекоха и капнаха на гърдите му. Дейзи наблюдаваше като омагьосана как една-единствена капка се плъзга към колана на дънките.

— Омъжи ли се за него — попита най-сетне той.

— Не, но това беше, защото той развали годежа.

— Защо?

— Сложно е — отвърна най-сетне тя.

— Винаги е така, когато се прекъсват връзки.

— Ти често ли се чуваш с бившата си жена? — попита тя, доволна, че е успяла да отклони вниманието към него.

— Не, стига да е възможно.

— Не и когато става въпрос за децата ли?

— Ако искаш ми вярвай, но това няма значение за Лори.

— Колко тъжно.

— Защо? Какво значение има за теб връзката ми с децата? Струва ми се, че при всеки болезнен развод, децата страдат най-много, въпреки че случилото се не е по тяхна вина.

— Майка им все повтаряше, че не съм се проявявал много-много като баща преди развода. А и сега си мисли, че нищо не се е променило — той сви рамене. — Май не трябваше да ти казвам всичко това. Сигурно веднага ще го предадеш на Франсис Джексън, но позволи ми да ти спестя усилието. Вече й разказах сам.

Дейзи бе шокирана от обвинението му.

— Защо трябва да го правя?

— Ти не искаш да отведа Томи, нали?

— Честно ли?

— Разбира се.

— Не искам. Много ми е приятно, че е тук. Но също така разбирам, че има нужда от собственото си семейство.

Уокър се усмихна мрачно.

— Собствено семейство значи, а?

— Много добре разбираш какво искам да кажа.

— Така ли? Ти наистина ли си толкова неегоистична, Дейзи Спенсър?

— Задаваш ми въпроса така, сякаш е някакво престъпление.

— Не че е престъпление — сви той рамене — просто е много необичайно. Честно да ти кажа, направо ме уби.

Тя се опита да не допуска забележката му да я нарани, но усети неприятното чувство. Постара се да не му го показва.

— Защо ли не се учудвам — вметна небрежно тя. — След като ти се струва толкова недопустимо. Да не би да се чувстваш гузен?

— Може би малко — призна той.

Думите му не я учудиха.

— Браво. Може и да излезе нещо от теб.

— Аз не бих се надявал.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос, детектив?

— Нали все такива ми задаваш? — ухили се той. — Намирисва ми на нещо гнило, щом искаш разрешение.

— Обичаш ли децата си?

— Естествено — отвърна без колебание той.

— Липсват ли ти?

Той се приведе леко и я погледна в очите.

— Право на въпроса, а?

— Старая се.

— Добре де, да, липсват ми. Когато идват за някои празници и през двете седмици лятото, направо ми се къса сърцето, но така стоят нещата.

— Защо? Защото е по-лесно така, отколкото да се бориш за повече?

— Не — отвърна най-сетне той, без да крие тъгата си. — Защото това заслужавам.

— По чия преценка? На съда ли?

— На бившата ми жена.

— Като имам предвид обстоятелствата, бих казала, че тя е била предубедена.

— И това е така — той я погледна. — Слушай, Дейзи. Няма да се опитвам да разкрасявам миналото. Бракът ми се разпадна за четири години. Посвещавах прекалено много време на работата си. Когато не бях на работа, мислех пак за нея. Да си ченге в окръг Колумбия е твърде изтощително. Лори ме предупреди няколко пъти, защото искаше повече от мен. Повече време. Повече забавления. Повече внимание. Непрекъснато имах чувството, че ме разкъсват на две.

— А тя сега щастлива ли е?

— Не съм забелязал.

— А децата ти?

— По дяволите, Дейзи. Аз съм се примирил. И какво изобщо ти влиза на теб в работата?

— Томи дори не е твое дете. Колко може да очаква той, като се има предвид как си зарязал задълженията си към собствените си синове?

— Престани — изсъска той. — Дяволите да го вземат, престани!

С тези думи, той се врътна, дръпна си ризата и тръгна да заобиколи къщата.

— Уокър! — последва го тя. Той не забави крачките си. — Какво да кажа на Томи, когато се върне? — извика след него тя.

Той се обърна и Дейзи бе почти сигурна, че улови блясъка на сълзи в очите му, но това можеше да е предизвикано и от яркото слънце, не от напиращи чувства.

Мъжът се поколеба, а след това изсумтя.

— Кажи му, че ще се видим преди да тръгна за окръг Колумбия.

Въпреки че решението му да си замине един ден по-рано не я изненада, сърцето й се сви. Беше го притиснала прекалено много, а сега Томи щеше да страда.

— Върни се за вечеря — помоли му се тя.

— Не мога.

— Да не би да имаш други планове? — подигра му се тя. — Ти си възрастен човек, Уокър. Ще направиш каквото си решил, независимо дали имаш одобрението ми или не.

— Много правилно си схванала ситуацията — отвърна войнствено той.

Дейзи едва успя да скрие усмивката си. Звучеше също като Томи, който се опитваше да се прави на бабаит след като бе сгазил лука. Престори се, че не го забелязва повече и изтупа някакъв въображаем прах от панталонките, а след това се насочи към задния двор. Преди да се скрие зад ъгъла спря за последно.

Уокър сякаш не можеше да помръдне.

Тъкмо преди да влезе, Дейзи реши да рискува и да го погледне само един-единствен последен път.

— Ако все пак си промениш мнението, вечерята е в седем.

— Няма да го променя.

Тя се усмихна.

— Както кажеш.

Затвори вратата и се облегна на касата. Едва когато долови ругатнята му, тя си позволи да се усмихне на воля.

След това се зае да подреди три прибора на масата. Уокър може наистина да й беше бесен. Може наистина да бе твърдо убеден, че е ужасен баща. Може наистина да бе объркан дали иска Томи да влезе в живота му. И въпреки това щеше да се върне. Никога не би си позволил умишлено да нарани племенника си. Тя бе толкова уверена в това, колкото, че слънцето изгрява от изток всяка сутрин и кара реката да искри.