Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (3)

Втора глава

Във Вашингтон, окръг Колумбия, детектив Уокър Еймс тъкмо бе привършил с разследването на петата за този месец престрелка в движение. Тази последната бе по-тежка от повечето. Жертвата бе петгодишно момиченце, което си седяло на стълбите пред дома, заиграла се с куклата си в приятната пролетна вечер. Беше уцелена от случаен куршум, предназначен за член на бандата, който минавал покрай запуснатата сграда в югоизточен Вашингтон, където тя живеела. Набелязаният дори не спрял, за да окаже помощ.

— Имаш ли някаква следа за гаднярчетата, които са го извършили? — попита шефът му, когато забеляза, че Уокър минава през общото помещение, за да си сипе задължителната юнашка доза кафе.

— Поне шестима са били на улицата по време на инцидента — обърна се Уокър към Анди Торенсен, загриженият състрадателен шеф на детективите, който му бе и най-добрият приятел още от постъпването в управлението. Анди бе с петнадесет години по-възрастен и косата му побеляваше, но бюрократичните задължения не бяха успели да притъпят усета му към уличните проблеми, нито пък омразата му към престъпленията.

— Четирима твърдят, че не са видели нищо — добави Уокър, докато си сипваше кафе. — Двамата, които си признаха, че са видели, отказват да говорят. Майката на момиченцето е прекалено разстроена, за да я разпитаме. Ще се върна, когато нещата се поуспокоят и пак ще пробвам. Може би когато се разбере, че жертвата е петгодишно дете, нещата ще им се поизбистрят.

Шефът му го насочи към кабинета си и зачака Уокър да седне, преди да зададе въпроса си.

— Ами онзи, който е бил набелязан?

— Изчезнал е. Сигурно живее някъде в квартала. Ще го открием. Няма да се откажа така лесно от случая, Анди — той потри с длан очите си, за да премахне изтощението и да спре напиращите сълзи. Не искаше да чувства обвързаност с подобни случаи, но се оказа невъзможно. Самият той имаше деца, момчета, за които мислеше всеки път, когато изникнеше подобен случай. За да се поразсее погледна през прозореца и допи кафето.

— Трябваше да видиш детето, Анди. Тя беше толкова мъничка, и още стискаше куклата. Ще хвърчат глави, дори ако се наложи да довлека за разпит всички членове на банди в окръг Колумбия.

Анди Торенсен кимна, без да крие съчувствието си.

— А, и преди да забравя, търсиха те одеве, някаква жена, казва се Джексън. Щом разбра, че си излязъл, настоя да говори с мен — той се ухили. — Голяма работа беше. Май е намислила нещо.

Уокър поклати глава.

— Не я познавам.

Анди измъкна съобщението от купчина хартийки, натрупани на бюрото.

— Каза, че работи в социални грижи в Тринити Харбър, Вирджиния.

— Не съм го чувал.

— Аз съм ходил. Едно приятно малко градче на река Потомак, на около два часа път оттук. Там сервират най-вкусните раци. Викториански къщи. Малки натруфени магазинчета. Нали се сещаш, точно каквито жените харесват. Антики, уникати на художници, всякакви брамбъзлъци. Гейл беше на седмото небе. Искаше да си купим имот там и да ходим в събота и неделя и през лятото. Голям мерак й беше да отвори магазинче там и да има свой принос към семейния бюджет — той въздъхна. — Честно да ти кажа, след дни като днешния, идеята й ми се струва чудесна.

— Само след седмица ще си отегчен до смърт — предположи Уокър.

— Сигурно и по-малко — ухили се Анди — но ми се ще да опитам. Обади се на тази жена. Каза, че било важно.

— Все ми е тая — измърмори Уокър и пъхна бележката със съобщението в джоба си. Непознатите изобщо не го вълнуваха на фона на случаи като днешния.

Два часа по-късно, когато телефонът на бюрото звънна, бележката бе все още в джоба му.

— Еймс.

— Уокър Еймс ли е? — попита непознат глас.

— Да, аз съм.

— Обажда се Франсис Джексън. Преди няколко часа ви оставих съобщение — каза тя, а гласът й прозвуча обвинително.

— Точно така — съгласи се той, облегна се на стола, закрепи го на задните му крака и се приготви да се позабавлява за нейна сметка. В подобни дни и най-незначителната веселба бе добре дошла.

— Тогава защо не ми позвънихте? — попита нетърпеливо тя.

— Защото си имам важна работа.

— Каква по-точно?

— Мъртво петгодишно дете, простреляно в гърдите.

Той изпита задоволство от ужасеното й възклицание.

— Та това е — каза той, готов да приключи с общите приказки и да се заеме отново с работата си. Искаше му се да пообиколи навън, преди да се е стъмнило. Работният ден отново се очертаваше да продължи поне четиринайсет часа. — Намерихте ме сега. Какво мога да направя за вас?

— Вие роднина ли сте на Елизабет Джийн Фланагън?

Дяволска работа, помисли си той и предните крака на стола се стовариха с трясък на пода. Какви ли ги бе натворила Бет този път? Малката му сестричка все се замесваше в такива едни. Избяга, когато бе на шестнайсет с оня смрадлив боклук Райън Фланагън, който после се оженил за нея, а след две години й направил дете, но щом преценил, че отговорността за едно бебе не му е по силите, я зарязал на магистралата край Вегас.

Тогава Уокър се чу с нея за последен път, а това беше преди десет, може би дори дванайсет години. Тогава тя се бе обадила разплакана, защото не можеше да живее без оня тъпак. Прати й експресен запис с достатъчно пари, за да се върне в окръг Колумбия, но тя така и не пристигна. Нито пък му се обади отново. Беше пробвал по всички известни начини да я открие, но ако работеше някъде, очевидно получаваше парите си в брой. Нямаше номер на социална осигуровка, сигурно благодарение на скитническия живот, който водеше с оня Фланагън. За зет му правителството бе равносилно на истинско зло и затова, колкото по-малко знаеха за него, толкова по-добре. Сигурно и Бет мислеше така. Нямаше кола и не й бе издавана шофьорска книжка. Задължения по кредитни карти също нямаше. Уокър бе попаднал в задънена улица. Нямаше представа дали е родила детето или е направила аборт както възнамеряваше.

— Детектив Еймс чувате ли ме?

Киселият глас на жената го върна в настоящето.

— Какво е направила сестра ми?

— Значи наистина ви е сестра?

— Едва ли щяхте да ми звъните ако не беше така — сопна се той.

— Не бях сигурна — отвърна жената. — Открих имената на родителите на Бет в свидетелството й за раждане. Само че това не ме доведе до никъде.

— Починаха преди няколко години.

— Това обяснява нещата. За всеки случай проверих в болницата, където е била родена Бет и открих, че същите родители имат и по-голям син, кръстен Уокър Дейвид Еймс.

— Трябвало е да станете детектив, госпожо Джексън.

— Просто съм упорита — каза тя. — А и след като открих името ви, вече не беше никак трудно.

Едва ли някой полагаше толкова труд за нищо. Уокър започваше да си мисли, че е редно да посмекчи тона.

— Ето че успяхте и мен да намерите — похвали я той. — Защо?

— Кога за последен път сте поддържали връзка със сестра си?

— Преди години.

— Вие ли сте най-близкият й роднина?

— Да. Защо?

— Съжалявам — поде тя и в гласа й изведнъж се прокрадна съчувствие. — Наистина много съжалявам.

— За какво съжалявате? Какво, по дяволите, става?

— Сестра ви почина.

Щом тези думи бяха изречени, той осъзна, че е трябвало да ги предвиди. Сам се бе обаждал толкова много пъти по същия повод на различни хора и знаеше как да ги каже, но да ги чуе за Бет! Починала? Нещо не се връзваше. Колкото и безотговорна да беше, не можеше да си я представи мъртва. Беше толкова красива и жизнена, преди да се забърка с оня Фланагън.

— Как се е случило? — попита той със задавен глас. Сигурно заради естеството на работата му, убийство и свръхдоза наркотик бяха първото, което му дойде наум.

— Преди няколко седмици се разболя от грип. Не е отишла в болница, а после вече е било прекалено късно. Развила пневмония, а антибиотиците не подействали. Лекарите не успели да направят нищо. Оттогава все се опитваме да открием семейството й — тя замълча, а след това се поправи. — Останалата част от семейството.

Намекът й го вледени.

— Не ми казвайте, че е все още с оня боклук Фланагън.

— Не, той е починал, преди сестра ви да се засели в Тринити Харбър. Катастрофа с мотор, доколкото си спомням. Но ставаше въпрос за момчето. За сина й. Вашият племенник — наблегна на думата тя, показвайки, че от него се очаква нещо.

— Какво се опитвате да ми кажете, госпожо Джексън?

— Ще се наложи да отскочите до Тринити Харбър, детектив. Двамата с вас трябва да си поговорим.

— За какво има да си говорим? — попита той, въпреки че вече знаеше отговора.

— За едно малко момче, което има отчаяна нужда от семейство. А вие сте единственият, който му остава, освен ако не сте пропуснали да споменете някой друг.

Сърцето на Уокър биеше тежко, докато обмисляше чутото. Ако всичко беше истина, а тук място за лъжи нямаше, тогава на хлапето лошо му се пишеше. Бившата му съпруга твърдеше, че е ужасен баща и още по-противен съпруг. Нямаше причина да не й вярва. Беше истински работохолик и такъв щеше да си остане. Семейството минаваше на заден план. Сега вече съжаляваше, но беше късно да промени каквото и да е.

— Госпожо Джексън, сигурно има…

— Какво? Друго разрешение ли? Вие можете ли да предложите нещо?

На Уокър му призля. Значи нямаше изход. Господ да е на помощ на хлапето.

— Ще дойда — заяви примирено той.

— Кога?

— Когато дойда, госпожо Уокър. В момента разследвам убийство.

— Като знам как стоят нещата във Вашингтон, сигурна съм, че след това ще изникне ново, а след него още едно — каза кисело тя. — Племенникът ви се нуждае от вас сега.

Уокър въздъхна, защото думите й бяха абсолютно точни.

— Права сте. В четвъртък имам свободен ден. Това достатъчно бързо ли е според вас?

— Ще се примиря, детектив Еймс.

— Налага се — измърмори Уокър, извикал на помощ последните остатъци от предизвикателното си държание.

Дали не беше прав като си мислеше, че да разреши няколко убийства ще се окаже доста по-проста работа, в сравнение с обрата, който му предстоеше.

 

 

Дейзи бе почти сигурна, че ще се наложи да се изправи пред баща си още преди да е минал и ден, само че денят мина, а след него и още един, а посещение така и нямаше. Тогава тя реши, че той може пък да не се намеси в плановете й да задържи Томи. Дори и за миг не й мина през ума, че той може и да не знае какво става. Не само че баща й си стоеше настрани, но и всички останали, като изключим Тъкър, който ежедневно си вреше носа и то за да брои тайно сребърните прибори. Така или иначе, след като по-голямата част от седмицата мина, тя започваше да вярва, че нещата ще се подредят точно както иска. Томи започваше да свиква. Беше тръгнал отново на училище и се държеше по-прилично, поне така твърдеше учителката му. Все още поглъщаше небивали количества храна както у дома, така и навън, но тя предполагаше, че е нормално за едно растящо момче, което си е набило в главата, че следващото му ядене е доста съмнително. Дейзи не бе готвила толкова много от години, нито пък с такова удоволствие.

Дори и сега кухнята миришеше на шоколадови курабийки. Томи вече бе награбил цяла шепа и се бе стрелнал навън, след като се закле, че домашното му е готово. Нахлупи шапката и остави вратата да се блъсне след него. Моли измяука презрително при този необичаен за нея шум, а Дейзи само се усмихна. Трябваше да го отучи от този навик, но засега й бе приятно, че обикновено тихата й къща е огласена от подобен шум. На вратата се звънна и тя се вледени. За секунда се успокои с факта, че братята й и баща й биха почукали веднъж, а след това щяха направо да влязат. Така постъпваха и повечето съседи. Значи оставаше една-единствена възможност, а тя не бе никак приятна. Звънецът известяваше, че някой е дошъл съвсем официално, а това водеше след себе си неприятности.

— Само дано да не е Франсис — прошепна тя и вдигна поглед нагоре. Не искаше нищо да разваля новосъздадения живот, на който се радваше с Томи.

Избърса се в престилката и тръгна бавно към вратата. Щом съзря свещеника си, Ана Луиз Уолтън, застанала на прага, по лицето й се разля гостоприемна усмивка. Червенокосата жена пастор бе наистина нещо доста необичайно с откровените си думи и готовността да помогне на всеки. Дейзи я хареса още от мига, в който се запознаха. Харесваше много и съпруга й, бивш чуждестранен кореспондент, поел работата над градския седмичник. С либералните си статии на първа страница, Ричард бързо се бе превърнал в трън в очите на Кинг, и заради това Дейзи го харесваше още повече.

Сега, обаче, зад усмивката на Ана Луиз се криеше нотка на сериозност, прост намек за целта на посещението й. Очевидно Кинг, член на комитета по избирането на нов пастор, щеше да се окаже много по-изобретателен, отколкото Дейзи предполагаше, и бе също така очевидно, че е изпратил Ана Луиз да му свърши мръсната работа.

— На мисия ли си изпратена? — попита остро Дейзи, когато двете се настаниха на кухненската маса с каничка чай и чиния прясно опечени, все още топли шоколадови курабии.

— Защо реши така? — попита Ана Луиз, изражението и невинно като на агънце.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че греша? Или просто си се отбила на посещение при една от „дъщерите“ си?

— Ами да — отвърна Ана Луиз.

— Проповедниците не трябва да послъгват.

Другата жена се усмихна широко.

— Добре, де. Баща ти ми се обади преди няколко дни. Кой знае защо си мислеше, че имаш нужда от някой и друг съвет.

— Доколкото го познавам, сигурно е казал, че трябва да ида на психиатър.

— Беше нещо в този смисъл — изкиска се Ана Луиз.

— И ти ли си на неговото мнение?

— Честно казано, в този случай съм на твоя страна — отвърна честно Ана Луиз. — Затова не дойдох веднага. Аз, разбира се, пропуснах да споделя с баща ти мнението си.

— Права си. Нямаше изобщо да обърне внимание на мнението ти, ако се различаваше от неговото — уведоми я Дейзи. — Нали разбираш, че нямах друг избор? Томи има нужда от човек, на когото може да разчита.

— Спор няма.

— А аз мога да му осигуря хубав дом.

— Разбира се, че можеш — съгласи се Ана Луиз.

Дейзи присви очи, станала подозрителна поради непрекъснатото одобрение на Ана Луиз. Независимо че се съгласяваше с думите й, тя нямаше да е тук сега, ако действията на Дейзи имаха благословията й.

— Но?

— Ами какво ще стане с теб, ако той си тръгне? — попита другата жена, неспособна да скрие искрената си загриженост.

— Кой е казал, че ще си ходи? Майка му е мъртва. Също и баща му. Не успя да се установи при нито едно от приемните семейства. Къде да отиде?

— Днес Франсис е открила вуйчо му — призна тихо жената.

Дейзи потисна вика си на отчаяние, но си наложи си да се усмихне.

— Браво! Ще дойде ли тук?

— Следващият четвъртък.

— Съгласил ли се е да вземе Томи?

— Не точно.

Усети как я залива облекчение. Беше готова да се захване за всяко късче надежда, колкото и незначително да бе то.

— Значи ще трябва да изчакаме, за да видим какво ще стане, нали така?

Ана Луиз покри ръката на Дейзи с дланта си.

— Знам колко много обичаш децата. За мен това бе очевидно още от мига, в който дойдох в града. Казвала си ми за диагнозата на лекарите, че не можеш да имаш деца. Ти си най-добрата учителка в неделното училище, а и най-добрата историчка в гимназията. Децата те боготворят. Ще бъдеш невероятна майка на Томи, а и го заслужаваш, Дейзи, наистина, но нещата може и да не тръгнат както искаш. Просто искам да си подготвена.

— Господ няма да доведе Томи в живота ми, а след това да си го отведе — опъна се Дейзи.

— Никога не знаем и не разбираме напълно какво ни готви Той — напомни й свещеника. — Просто се налага да приемем, че Той се грижи да получим най-доброто.

— Какво знаеш за вуйчо му? Едва ли са били близки с майката на Томи. Той дори не дойде на погребението.

— Работи като ченге в окръг Колумбия. Не знам много за него. Франсис винаги млъква, когато реши, че става въпрос за поверителна информация. Само искаше да те подготвя.

— Женен ли е?

— Май не е.

— Защо тогава да е по-подходящ да се грижи за Томи от мен?

— Не става въпрос кой е по-добрият. Той му е роднина. Двамата с Томи са една кръв.

Дейзи бе готова да продължи с думите, че един чужд човек, който го обича, е по-добър за детето от лошия роднина, но преди да се запознаеше с човека и преди да чуеше цялата история, нямаше да го преценява. Ана Луиз беше в състояние да й каже, че и тогава няма право да го преценява, че преценката е работа на Бог. Така си беше, помисли си Дейзи. Но ако Той случайно имаше други грижи наум, а не само Томи Фланагън, тя смяташе да прецени много внимателно вуйчото преди да предаде детето на грижите му.