Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (16)

Петнадесета глава

Като че ли съботата не беше пълна с проблеми, та в неделя сутринта се озова седнала на самия ръб на стола в собствения си хол, докато неестествено развълнуваната Франсис заемаше председателското място на обичайната сбирка за обмен на информация и мнения. Въпреки че Уокър се бе изтегнал в един шезлонг, уж незаинтересовано небрежно, Дейзи не се подведе. Тя бе доловила напрежението му по ситните бръчки около устата, и по начина, по който пръстите му барабаняха по облегалката на стола.

Единствено Ана Луиз изглеждаше спокойна както обикновено. Дейзи искрено й завиждаше за това качество. Нямаше ли жената свещеник никаква представа какво е заложено тук? Дейзи бе напълно убедена, че Кинг стои зад тази работа. Сигурно притиска Франсис още откакто излизаха да играят бинго, да разкара Томи, следователно и Уокър, от къщата на дъщеря му.

Франсис се обърна към Дейзи.

— Хайде, разкажи ни как вървят нещата. Учителката на Томи каза, че той отново се справя добре в училище.

— Точно така — потвърди Дейзи. — И много ми помага вкъщи. Върши всичко, за което го помоля — според нея нямаше нужда да споменава незначителния инцидент с вчерашните цветя. Всяко дете се бунтуваше за нещо от време на време. — Мисля, че се приспособява отлично.

Франсис кимна, въпреки че на Дейзи й се стори, че е недоволна от думите й.

— Уокър, ти на същото мнение ли си? — попита Франсис.

— Според мен детето се справя отлично — каза той и погледна бегло Дейзи.

— Има ли вероятност скоро да решиш какво ще правиш, след като той приключи учебната година?

Дейзи спря да диша, докато чакаше отговора на Уокър. Самата тя не бе посмяла да подеме тази тема, защото отговорът я ужасяваше. Освен това бе прекалено рано за решения. До края на годината оставаха още много седмици. Е, добре, де, три седмици, но това бе много време. Нямаше нужда да се бърза.

— Според мен такова решение е преждевременно — отвърна тя, без да му даде възможност да си каже мнението.

— Така е — съгласи се Уокър и сякаш му олекна. — Кога приключва училището? Май беше чак в средата на юни? Защо да притесняваме Томи сега?

— Не става въпрос да казваме на Томи — започна Франсис. — Исках да разбера какво е решението ти. Вече проверих условията за попечителство от развода и видях, че няма нищо, което да те спира да поемеш Томи.

— Какво си направила? — кресна Уокър, полуизправен.

Бурната му реакция стресна Дейзи, но Франсис продължи да го наблюдава.

— Това ми е работата, детектив. Исках да кажа, че в досието ти няма нищо, което може да се окаже някаква спънка. Замисли ли се какво промени може да се наложи да направиш? Обиколи ли училищата във Вашингтон. А провери ли как стои въпроса с детегледачките? Мислил ли си за подобни неща?

Уокър се отпусна отново на стола с намръщено чело. Старото му спокойно изражение се бе върнало. Дейзи отново се намеси.

— Сигурна съм, че Уокър ще направи необходимото, когато му дойде времето — тя го погледна многозначително. — Ако дойде.

— Точно така — каза мрачно той. Франсис се притесни.

— Уокър, това не може да се отлага безкрайно. При следващата ни среща ще очаквам да си подготвил план, освен ако не си преценил, че не желаеш да поемаш отговорността за Томи.

— Не съм казал подобно нещо, дяволите да го вземат — намръщи се той и погледна другите. — Някой да ме е чул да казвам подобно нещо?

— Аз не съм — каза Ана Луиз. — Франсис, мисля, че всички можем да се съгласим, че в момента Томи е щастлив, а това е най-важното. Нека да не пророкуваме разни проблеми или да нарушаваме статуквото, докато не стане абсолютно наложително. Сигурна съм, че когато настъпи моментът, Дейзи и Уокър ще съумеят да се разберат кое е най-добро за Томи и ще се постараят промяната да бъде възможно най-безболезнена — пронизващият й поглед се местеше от Дейзи към Уокър и обратно. — Така ли е?

— Разбира се — каза веднага Уокър.

— Да — измърмори Дейзи със значително по-малко ентусиазъм.

Ана Луиз кимна доволно.

— Добре. Тогава предлагам да отиваме в Седър Хил преди Томи, Кинг и другите мъже да са омели пърженото пиле. Нали знаете какъв вълчи апетит имат? Франсис, ти ще дойдеш ли?

За изумление на Дейзи, социалната служителка се изчерви.

— Кинг ме покани — каза тя и погледна почти извинително Дейзи.

— Значи ще се видим там — отвърна любезно Дейзи. Щеше да й е нужно време, докато свикне да вижда баща си и Франсис заедно. Много добре знаеше, че Кинг е имал приятелки през миналите години, но никога не ги бе представял на семейството. Това означаваше, че във връзката с Франсис има нещо по-специално. Тя не бе сигурна дали държи да разбере кое е различното.

— Ние с Уокър тръгваме след няколко минути — каза тя, за да спечели малко време и да се съвземе, преди да стане свидетелка на това, което се мътеше между Кинг и социалната служителка. Усети една нездрава празнота в стомаха си, породена от чувството, че има нещо нередно в тази връзка, започнала заради желанието на баща й да изличи Томи и Уокър от живота й и да ги разкара от града. Ако това беше така, значи Франсис щеше да бъде наранена. Щом Ана Луиз и Франсис тръгнаха, Уокър скочи и започна да крачи напред-назад.

— Какъв й е проблемът на тая? Защо всяко решение трябва да се взема на минутата?

— Не е казано, че трябва — отвърна Дейзи, вече по-спокойна след като другите си бяха отишли и статуквото все още си беше на мястото. Всъщност, забавянето беше много подходящо. Така имаше повече време да убеди Уокър, че на Томи ще му бъде най-добре, ако остане тук с нея. — Тя не може да ни сплашва. Сигурна съм, че днес опита, защото баща ми я е понатиснал.

— Това ми стана ясно — каза Уокър. — Двамата да не са нещо близки?

— Честно казано не знам какво да кажа. Ако са близки, то е съвсем отскоро. Имали са една-единствена среща, доколкото знам — отвърна Дейзи. — Надявам се той да не я използва, за да му свърши мръсната работа и да махне Томи оттук.

— Той би ли направил такова подличко нещо?

— Без да му мигне окото — отвърна със съжаление Дейзи. — Според Кинг Спенсър, целта винаги оправдава средствата. Той не обича никой да поставя под въпрос властта му, а напоследък аз не само я предизвиках, но и я погазих.

— Това, че имаш разправии с баща ти, притеснява ли те?

— Не толкова, колкото щеше да ме притесни преди няколко месеца — тя сви рамене. — Май най-сетне пораствам. След като съм на трийсет, бих казала, че беше крайно време.

Уокър спря пред нея и я погледна напрегнато.

— На мен ми изглеждаш достатъчно пораснала — каза той с дрезгав сексапилен глас, който я разсея и я накара да мечтае за най-различни непристойни неща.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърди той, а по лицето му плъзна усмивка. — Нямаш представа колко си привлекателна, нали?

— Как ли пък няма да отговоря на този въпрос. Ако кажа не, ще прозвучи така, все едно че се глезя и си прося комплименти. Ако кажа да, ще си помислиш, че съм надута.

Уокър се разсмя.

— Ти си последният човек, когото бих нарекъл надут. Мисля, че тази възможност не бива да те притеснява. А какво ако се поглезиш малко? С удоволствие бих ти направил няколко комплимента, ако те ще са в състояние да задържат руменината в бузите ти и блясъка в очите ти.

— Уокър Еймс, ти флиртуваш с мен!

— Да, бе — отрече разпалено той. — Флиртуването може да докара беди на човека, особено с невинна жена.

— Невинна? — отвърна ужасена тя. — Да не би да се въобразяваш, че съм трийсет годишна девственица? Май нещо си се пообъркал. Аз имам опит. Е, поне известен опит.

— И тази мисъл ми мина през ума — каза той без да му трепне окото. — Ако трябва да ти призная нещо, ще ми се да не беше създавала този образ у мен.

— И защо не? — попита тя, любопитството й силно разпалено за това как е успяла да заблуди мъж като Уокър, който определено е живял много по-наситено, отколкото тя би могла да си представи.

— Защото превръща факта, че искам да те занеса на горния етаж в леглото в неделя следобед, когато ни очакват за обяд, в нещо нередно.

Дейзи замря.

— Сега? Желаеш ме сега, в тази секунда?

Очите на Уокър я срещнаха и той въздъхна тежко.

— Ох, да — подчерта последната дума той, а след това продължи с усилие. — Само че няма да предприема нищо по въпроса — погледът му не я изпускаше. — Нито пък ти.

Може би нямаше да е точно сега, помисли си Дейзи и се усмихна. А и кой знаеше какво ще й хрумне да направи по-късно? Животът й напоследък определено кривваше в неочаквани посоки.

Уокър с нетърпение очакваше да му възложат някое сериозно престъпление, за да си проясни главата. Трябваше да изхвърли Дейзи Спенсър с невинните й подмамващи очи от ума си. Направи огромна грешка, когато в неделя й призна, че я желае. Огромна грешка. Никога не си бе позволявал подобно нещо. В момента, в който видя блясъка в очите й, го разбра. В същия момент осъзна, че се задава беда. Затова веднага след като обядваха, я заряза в Седър Хил и потегли към окръг Колумбия, въпреки че от обилния обяд му се спеше. Три път спира, за да пие кафе, от страх, че ще се пребие някъде по пътя.

Още от ранни зори в понеделник отиде в участъка и се зае с документацията, в нетърпеливо очакване да му възложат някой случай. Мисълта за Дейзи все още не му позволяваше да се съсредоточи и той почувства облекчение, който забеляза, че Анди е пристигнал и се насочва към кабинета си. Уокър грабна чаша кафе и го последва.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза шефът му.

— Благодаря. И ти не изглеждаш кой-знае колко зашеметяващо. Как беше уикендът?

— Гейл реши, че трябва да боядисаме къщата. Всяко мускулче по тялото ме боли, а и не съм спал заради смрадта от проклетата боя. Казвам ти, следващата седмица изчезвам от града — Анди се оживи. — Може пък да я заведа в Тринити Харбър да се запознаем с племенника ти. Така ще се поразсее. Ще й връча една кредитна карта и пачка пари, за да си почина малко най-накрая.

Уокър не беше сигурен дали иска Анди дори да припарва в Тринити Харбър. Той може и да беше най-добрият му приятел, но понякога ставаше досаден. Смяташе се за моралния компас на Уокър. А пък Гейл, не искаше тя дори да се доближава до Дейзи. Та жената на приятеля му от години го натискаше да се ожени отново.

— Нищо не казваш — отбеляза Анди.

— Просто нещата там са доста сложни — отвърна уклончиво той.

— Може пък да успея да ти помогна да ги пооправиш.

— Едва ли — той се намръщи. — Не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш има някакъв проблем, който нямаш търпение да разрешиш.

— Може пък просто да искам да се отърва от боядисването. Има още четири стаи.

На Уокър му хрумна, че може да използва опита и усета на Анди за онзи скутер на пристанището на Боби и да си каже мнението за вероятността да има нещо незаконно.

— Добре, елате в Тринити Харбър. Дори ще измислим нещо за вечеря.

— На пристанището ли? — попита с блеснали очи Анди.

— Там сервират най-върховните раци.

— И главният готвач така твърди — съгласи се Уокър.

— А пристанището е чудесно място.

— Веднага ще звънна на Гейл — кимна доволно Анди. — Това може и да я спре с купуването на боя.

— Мечтай си на воля — каза му Уокър.

Беше готов да се обзаложи, че ще хване Анди да боядисват всяка вечер, за да свършат всичко преди да тръгнат. Ето какво става, когато до теб се мотае жена. Няма нито тишина, нито спокойствие. Образът на Дейзи отново се появи в главата му. Той въздъхна. Точно така, нито тишина, нито спокойствие.

 

 

Когато в сряда Томи не се появи в класната й стая след часовете, за да се приберат, Дейзи се подразни, а след това се притесни. Момчетата на възрастта на Томи бяха доста разсеяни. Сигурно все още бе в началното училище с приятелите си. Сигурно да се заиграли и Томи се е заплеснал.

Успокояваше се с тази мисъл, докато караше към училището. Само че щом забеляза празния училищен двор и заключените врати на сградата, започна да я обзема паника. Доволна бе, че послуша съвета на Тъкър и си купи мобилен телефон, въпреки че тогава й се струваше глупаво и ненужно. Откри го на дъното на чантата и звънна на брат си.

— Не мога да открия Томи — каза му тя, докато блъскаше по вратата на училището, в случай, че някой от учителите или директорът са все още вътре.

— Къде си? — попита веднага Тъкър.

— В началното училище. Не дойде след часовете ми, за да се приберем и затова отскочих до тук. Няма го, а училището е затворено.

— След пет минути съм при теб. Продължи да чукаш на вратата. Може пък някой да е там.

Дейзи продължи да блъска, докато кокалчетата я заболяха. Когато Тъкър пристигна с патрулната кола, включил сигналните светлини, тя беше готова да заплаче.

— Къде ли може да е отишъл? — питаше тя. — Защо ще бяга от мен? Мислех си, че е щастлив да живее при мен.

— Разбира се, че е щастлив. Сигурно е хукнал някъде с приятелите си. Може и да е решил да се прибере пеша. Звънна ли в къщата?

— Не — каза тя и веднага набра номера на мобилния телефон. Когато сигналът свободно звуча достатъчно дълго, тя поклати глава. — Няма го.

— Добре тогава, хайде да се позавъртим наоколо. Тръгвай с мен — нареди Тъкър.

— Ще обиколим повече места, ако сме отделно.

— Изобщо не си в състояние да седнеш зад волана — възпротиви се той. — Прекалено разстроена си. А и два чифта очи в една кола гледат по-добре от сам човек.

Тъкър първо подкара към парка, за да провери да не би някои от децата да не ритат или просто да се мотаят там. Имаше поне двадесетина, но никой не беше виждал Томи след края на часовете.

— Може да е с Гари — предположи едно момче.

— Кой е Гари? — попита Тъкър.

— Приятел на Томи — отвърна Дейзи, облекчена, че може да е с някой, когото познава. — По-голямо момче, на тринайсет, май. От сравнително скоро е в града. Скоро вечеря у нас. Сигурно е с него.

След като отново се качиха в колата на Тъкър, той я погледна сериозно.

— Нали не предполагаш, че този Гари е бил едно от момчетата, които са говорили за марихуана?

— Не, разбира се. Томи каза, че не познава онези момчета, а и те са били от гимназията — в същия момент й хрумна друга мисъл. — Тръгвай към пристанището.

Брат й я погледна учудено.

— Да не би да мислиш, че е отишъл при Боби?

— Не, отишъл е да гледа лодките. Говореше, че бащата на Гари имал лодка за риболов, може да са отишли да я разгледат. Или пък да покаже на Гари скутера, който видя онзи ден.

Тъкър кимна и потегли към пристанището. Стигнаха за десет минути, но това бяха най-дългите десет минути в живота на Дейзи. Томи трябваше да е някъде по доковете. Трябваше да е там, защото в противен случай се налагаше да звъни на Уокър. А това бе последното, което искаше да направи. Щом Тъкър намали и спря, тя изскочи от колата и хукна. Томи непрекъснато говореше за скутера, който двамата с Уокър бяха видели миналия уикенд. Сигурно беше там, а тя знаеше къде е спрян.

Препъвайки се по чакъла на паркинга, тя продължи да тича. Тъкър бе плътно зад нея и я предупреждаваше да е по-внимателна, за да не си счупи врата или да падне в реката. Задъхана стигна до мястото, където трябваше да е лодката, но го намери празно. В гърлото и заседна стон.

— Няма го — прошепна на пресекулки тя.

— Какво?

— Скутерът, който Томи смяташе за страхотен.

— Този, дето Уокър смята, че го използват за пренасяне на наркотици ли? — предположи Тъкър. — Боби ми разказа това-онова.

Дейзи измърмори нищо много нетипично за една дама и в същото време направи връзката.

— На кого е тази лодка? — попита тя. — Защо никой не ми е казал нищо?

— На някой си Крейг Ремингтън. Боби спомена, че бил около трийсетгодишен.

Обзе я облекчение.

— Значи не е това. Второто име на Гари е Финч. Баща му е пенсиониран военен. Сигурна съм, че така ми каза Томи.

— Да поговорим с Боби — предложи Тъкър. След като Дейзи не го последва веднага, той я погледна напрегнато. — Добре ли си, сестричке?

— Не. Няма да съм добре, докато не видя Томи и не ти докажа, че няма връзки нито с банди, нито с наркодилъри — тя се намръщи. — Готов си да повярваш и най-лошото за него още от самото начало.

— Но бях прав за бижутата, нали? — напомни й тихо той.

— Много добре знаеш защо ги взе — сопна се тя. — А и освен това, ги върна.

— Работата е там, че ги беше взел.

— И затова вече го приемаш за престъпник. Браво! Да не би да си забравил, че има такова нещо като втора възможност?

— Къде отиде здравият ти разум? — сопна й се Тъкър. — Нямаш нужда от подобно нещо, Дейзи. И точно това смятам да кажа на Уокър, когато се появи в събота. Томи си е негова отговорност. Крайно време е да приеме този факт и да поеме нещата.

Тя застана пред брат си, без да обръща внимание на едрото му тяло, разтреперана от ярост.

— Само да си посмял, Тъкър Спенсър и повече никога няма да ти проговоря. Никога!

Той премига при тези думи, но за нейно съжаление не отстъпи.

— Ако това ще те предпази, та момчето да не ти разбие сърцето, значи рискът си струва.

— Единственият, който ми разбива сърцето, си ти — кресна тя. — Кога успя да станеш такъв студен, коравосърдечен кретен? Да не би да върви неотлъчно със значката?

— Ей, ей, какво става тук? — попита Боби, докато тичаше към тях. — Чак вътре се чувате.

— Малко недоразумение — отвърна спокойно Тъкър.

— Ако вярваш, че е така, значи си безчувствен идиот — процеди намръщено Дейзи.

Боби ги гледаше в недоумение.

— Какво става? Ти винаги си била пазителят на мира в това семейство, винаги ти оправяше нещата.

— Промених се — отвърна сърдито тя.

— Защо не започнеш от самото начало? — предложи Боби. — Очевидно нещо ми се губи.

— Томи изчезна — каза му Дейзи. — И вместо да е разтревожен за него, нашият брат реши, че е част от някоя банда престъпници.

— Какво? — недоумяваше Боби и погледна изумен Тъкър. — Ти да не си превъртял?

Тъкър въздъхна тежко и прокара длан по късо подстриганата си коса.

— Изобщо не съм казвал, че е част от банда престъпници. Дейзи преувеличава. Казах, че може да се замеси с неподходящите хора. Дори и Уокър се притесняваше за това.

— Единственото, за което трябва да се притесняваме сега, е къде е той — прекъсна ги нетърпеливо Дейзи.

— Тук мога да ви помогна — каза Боби. — Излезе с лодката на Пол Финч, със самия Пол и сина му Гари — той погледна Дейзи. — Кълнеше се пред мен, че отива с твое разрешение.

— Няма такова нещо — отвърна разпалено тя.

— Съжалявам, Дейзи, щях да го спра ако знаех.

Тъкър поклати глава.

— Какво знаеш за този Финч.

Боби погледна Дейзи и заговори бавно.

— Току-що се е пенсионирал от флота. Двамата с жена му купили къщата на старите Милстед. Има чудесна лодка, която държи на док тук. Взе момчетата да ги повози — отново погледна извинително Дейзи. — Честна дума, дори не ми е минало през ума. Знаех, че си се запознала с Гари, че идва у вас, за да помага на Томи с лодката.

Дейзи се отпусна на една от стоянките с въздишка.

— Слава богу. Кога трябва да се върнат?

— Пол каза, че ще са тук по залез, освен ако рибата изобщо не кълве. Може и по-рано. Защо не седнете да пийнете по нещо и да спрете да се цупите един на друг?

— Все още съм бясна — каза Дейзи и отказа да погледне Тъкър.

— Каза ли вече всичко, което имаше да казваш? — потръпна престорено Тъкър.

— Мисля, че няма друго — Дейзи се засмя и го хвана го за ръка. — Хайде да влезем и да видим дали можем да убедим главния готвач да ни приготви по едни раци, докато чакаме Томи.

— А докато чакаме, ще измислим подходящо наказание — продължи Тъкър с нескрит ентусиазъм.

— Всичко свързано със затвор и решетки, отпада — предупреди го Дейзи.

Тъкър се намръщи.

— Не и в моите тефтери.

— Затова не раздаваш ти присъдите — каза му тя.

— Нещо ми подсказва, че Уокър ще се съгласи с мен в този случай — не се предаваше брат й.

Страхуваше се, че той е прав.

— Тогава не мислиш ли, че е най-добре да не споменаваме пред него този дребен инцидент?

Тъкър я погледна, готов да спори, но Боби го погледна предупредително и Тъкър замълча. Дейзи му се усмихна щастливо.

— Не е ли семейното единомислие нещо чудесно?

— Разбира се — съгласи се Боби. — Какво ще кажеш, Тъкър?

— Лично аз мисля, че е смрадлива работа — обърна се изпълнен с надежда към Боби. — Само че няколко рака с пържени картофки и салата от моркови и зеле определено са в състояние да ми променят мнението.

— Няма ли да го приемеш като опит за подкуп, представителю на закона? — попита мило Дейзи.

— Неее — отвърна Тъкър. — В момента не съм дежурен. Освен това, надявай се храната да ми хареса, защото по моя тефтер, това хлапе здравата я е загазило, задето те уплаши до смърт.

— Бързо донасяй раците, Боби!

Когато лодката се върна, всички бяха много по-спокойни. Независимо от това, още щом погледна Дейзи, Томи простена.

— Май съм загазил, а?

— И още как — отвърна тя. Огледа Пол Финч, забеляза квадратната челюст, късата, типично военна подстрижка и виновното изражение. — Сигурно вие сте господин Финч.

— Майор, госпожо. Съжалявам, че сте се притеснили за Томи. Аз знаех, че ви е казал — той се намръщи към сина си. — Ти нали ми каза, че е поискал разрешение.

На Дейзи й дожаля за момчето, което изглежда се паникьоса от думите на баща си.

— Не обвинявайте Гари. Очевидно всички така са знаели — каза сухо тя.

— Няма да се повтори — обеща бащата на Гари. — Ще ви се обадя лично.

— Много ви благодаря — тя погледна Тъкър. — Тръгваме ли?

Неочаквано лицето му се озари от усмивка.

— Веднага.

Когато стигнаха паркинга и се насочиха към патрулната кола на шерифа, Томи позабави крачка. Дейзи забеляза със задоволство, че в очите му припламна страх.

— Да не би да съм арестуван? — попита той с тъничко гласче.

— Нещо нередно ли си направил? — попита тихо Дейзи.

Стреснатият поглед на Томи се изви към нея.

— Забравих да ти кажа къде отивам — отвърна веднага той. — Извинявай. Моля те, много те моля, прости ми.

— Излъгал си и Боби — продължи тя.

— И на него ще му се извиня — обеща той.

— И майор Финч.

Томи кимна мрачно. Дейзи погледна Тъкър.

— Ти какво мислиш? Да го оставим ли на изпитателен срок този път?

— Аз лично смятам, да го затворим за наказание.

Дейзи погледна замислено Томи, след това кимна.

— Май си прав. Извършил е сериозни нарушения.

— За колко? — попита Томи, раменете му увиснали от отчаяние.

— До края на седмицата — отвърна Тъкър.

— До кой ден?

— До неделя.

— Ама нали вуйчо Уокър ще дойде в събота — запротестира той, но бързо замълча. — Май доста оплесках нещата.

— Така е — съгласи се Дейзи. — Уплаши ме, Томи.

Той я погледна изумен.

— Ти си се уплашила?

— Много.

— Тогава ти трябва да ме прибереш на топло — каза той тъжно. След това в очите му светна надежда. — А какво ще кажеш само до събота?

— Наказанието не е никакво наказание, ако не ти се отнеме нещо, което е важно за теб — каза му Дейзи.

— Сигурно е така.

Дейзи не можеше да понесе тъгата по лицето му. Реши, че си е научил урока достатъчно добре и повече няма да нарушава правилата.

— Според мен, човек, който е затворен пак може да излиза в двора — отстъпи най-сетне тя.

В очите му просветна възбуда.

— И да си работи по лодката.

Тя кимна и в следващия миг изпита истински шок, когато Томи я обгърна в задушаваща прегръдка.

— Обичам те — заяви той.

Сълзи пареха очите й, когато го прегърна.

— И аз те обичам, миличък.

Не смееше да погледна Тъкър в този момент, защото знаеше какво ще види. В най-добрия случай братска загриженост, а в най-лошия — истински страх. И някъде дълбоко в себе си знаеше, макар че не искаше да си признае, че има право да се притеснява. Отношенията й с това дете се бяха задълбочили прекалено много.

А също и с вуйчо му.