Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (13)

Дванадесета глава

Марихуана! Откъде можеше да хрумне на едно десетгодишно дете да разпитва за наркотици? Това за Дейзи бе напълно непонятно, но смяташе да разбере при първа възможност. Обедът й се стори безкраен, а след това се наложи да изчака още, докато Томи влачеше Уокър след себе си, за да разгледат магазините. Изкушаваше се да тръгне с тях, за да види как Уокър ще се справи с многолюдните щандове в старите къщи, превърнати в бутици, но реши да ги остави да се оправят сами. Сети се за израза „слон в стъкларски магазин“, когато си представи как широките рамене на детектива се провират сред крехките коледни играчки. А и Томи сигурно щеше да се насочи право към щанда за детски играчки, за да види какво може да накара вуйчо си да му купи. Напоследък все говореше за влакчето, което бе видял на витрината, а на Дейзи й се стори, че Уокър ще се окаже лесна плячка.

Както се оказа, те се прибраха не само с влака и релсите, но и с достатъчно дреболии, за да построят градче с размерите на Тринити Харбър. Накара ги да изчакат и да го сглобят след вечеря.

— Не ти ли се струва, че си прекалил съвсем, ама съвсем мъничко? — обърна се тя към Уокър, когато Томи изтича да вземе отвертка от чекмеджето с инструменти в кухнята.

— Влакът му хареса.

Беше забелязала възбудените искри в очите на Уокър, когато започнаха да сглобяват всичко в средата на хола.

— Ти имал ли си влакче, когато си бил дете?

Той вдигна поглед от задълбочения оглед на локомотива.

— Не. Защо?

— Просто се чудех — усмихна се тя широко. — И ти си не по-малко захласнат от Томи.

— Всяко момче трябва да си има влакче, това е всичко.

— А синовете ти имат ли?

Очите му се изпълниха със съжаление.

— Не — отвърна сериозно той.

Дейзи подмина въпроса. Очевидно бе, че той се старае да компенсира много повече от отсъствието си от живота на Томи. Опитваше се да се реваншира за годините, в които бе пренебрегвал собствените си деца. Тя прецени, че няма нужда да изтъква този факт. През следващите два часа остана да наблюдава как двамата превръщат пода на хола й в сложна гарова площадка. Щом успяха да задвижат играчката, тя се обърна към Томи и почука демонстративно по часовника си.

— Време е за лягане.

Той погледна към вуйчо си, с надеждата за подкрепление, но Уокър поклати глава.

— Права е. Става късно.

— Можеш да почетеш малко — каза Дейзи. Това бе навик, който тя се стараеше да поощрява. Определено беше много по-добре, отколкото да води откровени разговори за наркотици, към които бе склонен вуйчо му.

Щом се увери, че Томи си е легнал, тя се върна при Уокър.

— Да излезем навън. Трябва да поговорим.

Настаниха се един до друг на шезлонгите.

— Хайде да ми обясниш как така стигнахте до въпроса за марихуаната?

— Той ме попита — призна тихо Уокър. — Вярвай ми, бях не по-малко шокиран от теб.

— Как изобщо е разбрал?

— Изглежда е подслушвал някакви момчета в училището, докато са си говорили.

На Дейзи й се стори, че е останала без въздух. Знаеше, че в Тринити Харбър има наркотици. Изглежда нито едно място не бе защитено от тях. Тъкър дори я бе научил как да разпознава, че някой от учениците е използвал дрога, но Томи бе още в началното училище.

— Каза ли кои са?

— Каза, че не ги познава, но може и да ги прикрива. Ясно му казах, че трябва да каже на теб или на мен и то веднага ако пак чуе подобно нещо.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— Надявам се — той я погледна. — А ти какво мислиш за този Гари, който му помага с лодката?

— Нов е в града. Не познавам родителите му. Една вечер остана за вечеря, но не успях да изкопча кой знае какво от него. Стори ми се мило момче, много любезен, вероятно нещо го притесняваше. Сигурно не е лесно да си нов в града. Чух, че баща му се бил оттеглил от военна служба.

— На колко е години?

— На тринайсет.

— Не е ли прекалено голям, за да се занимава с Томи?

— В едно училище са. Средното и началното училище са в една сграда. Сигурно са се запознали на игрището.

— Наблюдавай го — каза Уокър с мрачно изражение.

Тя бе ужасена от неизказания намек.

— Да не би да мислиш, че приятел на Томи е замесен с наркотици? Нали Томи каза, че не е познавал онези деца?

— Така е, но ще трябва да внимаваме за всички, с които играе и дружи.

Прекалено обезпокоена след този тревожен разговор, тя започна да крачи напред-назад, въпреки че усещаше как погледът на Уокър следи всяка нейна стъпка. Това само я накара да се почувства още по-притеснена.

— Предполагам, че ще използваш това като предлог, за да отведеш Томи — каза тя и спря пред него, готова да се бори.

Уокър я загледа.

— Защо, по дяволите, трябва да го правя?

— Защото не съм го защитила от подобно нещо.

За нейно раздразнение, по устните му плъзна усмивка.

— И да не си мислиш, че във Вашингтон ще бъде по-защитен?

— Разбирам какво искаш да ми кажеш — отвърна тя, изпитала внезапно облекчение и закрачи напред-назад, а вниманието на Уокър се насочи към нея.

— Трябва да говориш с Тъкър — каза накрая тя.

— На всяка цена.

Тя тръгна към къщата.

— Да го викна ли сега?

— И утре става — той улови ръката й и я задържа. Посочи към шезлонга, от който беше станала. — Успокой се. Нека да поседим и да се насладим на спокойствието и тишината. Нямаш представа, колко рядко мога да се порадвам на подобно удоволствие.

Тя остана права, ръката й в неговата. Дейзи беше нервна като млада булка, докато той стискаше ръката й. Ако разговорът й се бе сторил притеснителен, то докосването му направо я разтърсваше. Всяка клетка в тялото й тръпнеше. Беше сигурна, че всичките й сетива работят на пълни обороти. Долавяше шумоленето на всеки лист, гласа на всяка птица. Усети аромата на последните нарциси под верандата. Тази вечер реката бе спокойна и тя чу тихото плискане на вълните. Забеляза всяка звезда блеснала на небосклона. Когато една от тях се понесе към земята, тя въздъхна и си намисли желание.

Обърна се и зърна весела искра в очите на Уокър.

— Какво има?

— Чудех се какво си намисли.

Тя приседна на края на шезлонга и си издърпа ръката. Дори не можеше да мисли, когато той я докосваше.

— Как разбра, че съм си намислила нещо?

— И аз видях падащата звезда.

— А ти намисли ли си нещо? — попита тя, любопитна да разбере дали той се поддава на суеверия поне малко. През повечето време й се струваше, че той се приема прекалено насериозно. А пък от друга страна, сякаш изобщо не се приемаше насериозно.

— Разбира се — отвърна той.

— И?

— Пожелах си да има още много нощи като тази.

Пулсът й стана неравномерен.

— Наистина ли?

— Винаги говоря това, което мисля. Не мога да си спомня кога за последен път съм седял така, без да мисля за нещо неприятно. Обикновено се ослушвам за свистенето на куршуми.

— В твоя квартал ли? — попита ужасена тя. Нима там възнамеряваше да заведе Томи?

— Преувеличавам — каза той. — Но за съжаление съвсем малко. Кварталът ми е сравнително спокоен, но работата ми се върти в неприятни райони и подсъзнателно все съм нащрек. Никога не се отпускам както днес.

— Сигурно сега се чувстваш ужасно — каза тя, погледът й съсредоточен на лицето му. — Франсис ми разказа за убитото момиченце. Много съжалявам.

— И аз. Погребаха я днес. Сърцето ми се късаше по време на церемонията — призна той. — Бях побеснял. Ще открия оня боклук, който го е сторил. Няма да намеря спокойствие, докато не го открия.

— На теб не ти е все едно.

— Не можеш да я вършиш тази работа ако ти е все едно. Трябва да вярваш в добро и лошо. Трябва да имаш голямо желание да тикнеш лошите зад решетките.

— Сигурно често се чувстваш разочарован, когато те не остават там. Тъкър се вбесява — каза Дейзи.

— А, имам си изстъпленията с прокурорите, които се опитват да сключат сделка или оставят някой сладкодумен адвокат да ги убеди, че един дребен закоравял престъпник е всъщност дете и не можем да го третираме като съзнателен възрастен човек. Ако работиш по улиците достатъчно дълго, вече усещаш кои ще се върнат към стария си живот и кои можеш да спасиш.

Той я погледна.

— Например това хлапе Родни. На същата възраст като Томи е. Видял е престрелката онази нощ, но отказва да говори. Въобразява си, че виновните тийнейджъри са му приятели и е решен да не издава и дума за тях. Този път е само свидетел, но следващия път може да реши, че трябва да се докаже пред тях. Ако майка му не успее да го откъсне, с него е свършено.

— Това е ужасно. А тя ще се справи ли?

— Доста съмнително. Тя е самотна майка и се опитва с всички сили. Работи много упорито. Обича детето си, но Родни прекарва голяма част от времето без родителски контрол. Естествено, умира от желание да стане част от бандата, която наблюдава да вилнее из квартала. Това е един от начините да те сметнат за готин, а от друга страна е начин да оцелееш. Ако е един от тях, си въобразява, че има много по-големи шансове да остане жив.

— И обратното също е вярно — прецени Дейзи.

— Точно така.

Разказът на Уокър потвърди всички лоши неща, които тя си бе представяла за живота в големите градове, най-вече във Вашингтон. Никога нямаше да му позволи да отведе Томи там.

— И ти ще възпитаваш и отглеждаш Томи на подобно място? — попита тя, разтреперана от възмущение. Скочи и го загледа ядно. — Няма да го позволя. Чуваш ли ме, Уокър Еймс, няма да го позволя!

Завъртя се, но в същия миг Уокър скочи и обви кръста й с ръка, притискайки я към себе си. Тя се опита да потисне нахлулите чувства, предизвикани от докосването му.

— Задръж малко — нареди той. — Първо, дори не съм се съгласил да взема Томи. Второ, ако се съглася, той няма да живее в най-лошата част на окръг Колумбия. Ще го запиша в добро училище. Има прилични квартали и добри деца.

Тя се изви към него.

— Повечето от тези деца са в частни училища, доколкото знам. Можеш ли да си го позволиш?

— Ако се налага — тя понечи да каже още нещо, но той подпря устните й с пръст, за да я накара да замълчи. — Приятно ми е, че си толкова загрижена, но аз не съм ти враг — каза той.

Приглади една къдрица от бузата й, а пръстът му се застоя.

Дейзи усети как пулсът й става по-бърз. Изведнъж всички мисли за Томи и желанието да спори отстъпиха пред неподправения копнеж, който долови в погледа на Уокър. Кога ли мъж я бе поглеждал така, сякаш водеше борба със себе си дали ще успее да й устои? Никога, доколкото си спомняше. Ръката на Уокър все още бе обгърнала кръста й. Бедрата й докосваха неговите. Той леко я привлече, за да се отпусне на него. В този момент усети без следа от съмнение, че той я желае.

Кръвта й кипна. Усети как по цялото й тяло плъзва топлина. Там беше и нуждата, толкова завладяваща, че я остави бездиханна. Когато прие Томи бе готова да се опълчи, но сегашното й поведение бе истинско безумие, нищо друго. Тези мисли не притъпиха желанието. Копнееше за Уокър. Прииска й се да постъпи безотговорно, да сграбчи момента и да се почувства жива, жизнена.

Когато устните му плениха нейните, тя не успя да сдържи един стон на удоволствие. Това бе достатъчно, за да възпламени мъжа. Целувката стана настойчива. Ръцете му обхванаха бедрата й, докато тя не усети, че е притисната в него. Никога не бе имала по-удовлетворяващ момент. Само че това не й бе достатъчно. Дейзи искаше да изкрещи от разочарование, че ги разделят толкова много дрехи.

— Горещо е — прошепна тя и посегна към копчетата. Дали бяха неговите или нейните, това вече нямаше значение. Искаше й се единствено да почувства кожата му до своята.

Най-сетне кокалчетата й се отриха в голите гърди на Уокър. Кожата му сякаш пламваше при всяко нейно докосване. Дланите й се плъзнаха под ризата му и с наслада се вплетоха в косъмчетата на гърдите, проследиха мускулите под гладката кожа, приеха неговата топлина. Долови дрезгаво стенание, но не разбра дали това е нейният или неговият глас. И тогава, ненадейно, тъкмо когато пламъците между тях се разгоряха, тя усети хладния вечерен повей, разбра, че някой я повдига, а след това топлината се стопи в самота.

Клепките й трепнаха и тя отвори очи, за да погледне замаяно мъжа, изправил се пред нея. Той прокарваше ръка през косата си и въпреки че пръстите й бяха смачкали дрехите му, той пак изглеждаше привлекателен.

— Извинявай — каза той, без да посмее да срещне погледа й.

Тъй като всичките й дрехи си бяха на място, тя не разбра за какво й се извинява той. Обзе я притеснение.

— Не — прошепна тя. — Аз трябва да се извиня. Аз… Аз нямам представа какво си въобразих.

Той постави пръст под брадичката й и я накара да вдигне очи. Този път погледите им се срещнаха.

— Няма причина да ми се извиняваш — заяви нервно той. — Аз съм този, който се възползва.

— Ами? — тя погледна ризата му и се засмя неуверено. Крайчетата на устните му потрепнаха, а след това той отново стана сериозен.

— Щеше ли да се чувстваш по-добре, ако и аз те бях посмачкал?

— Всъщност, да — призна тя.

— Идеята ти не е много добра — не се стърпя той и се разсмя. — И без това си имахме достатъчно разправии, докато успявах да си държа ръцете далече от теб.

— В това е въпросът. Защо го правеше?

— Дейзи, наистина ли си си мислела, че не те желая? Затова ли си толкова притеснена?

— Не съм притеснена — заинати се тя. — Просто съм объркана. Не разбирам защо спря.

— Нямаше да е редно да се възползвам от ситуацията. Двамата с теб ще прекарваме доста време заедно. Между нас има привличане, което ще излезе от всякакъв контрол. Аз не мога да ти предложа нищо. Живея на сто и петдесет километра. Щом уточним нещата с Томи, едва ли ще се видим отново, освен ако един от нас не мине да навести момчето. А ти не си жена, която би се захванала с нещо несериозно.

— Ти пък как разбра що за жена съм? — попита тя, донякъде обидена от думите му. Обидата идваше от факта, че казаното й се стори неудобно. Точно в момента един небрежен флирт щеше да й е много приятен.

Мисълта я накара да въздъхне. Той, разбира се, беше прав. Тя никога не би си позволила подобно поведение. Благоприличието за нея бе като дишането. Това не означаваше, че понякога й се иска да не е така. Просто тази вечер бе една от онези, а и Уокър бе тъкмо мъжът, който да я накара да си пожелае да може да отхвърли ценностите, в които вярваше. Усмивката му я вбеси.

— Ти си учителка. По отношението на всички ясно личи, че много те уважават и то не защото си дъщеря на Кинг Спенсър. Та най-добрата ти приятелка е свещеникът. Брат ти е шерифът тук.

— Да не би да те е страх от брат ми? — заяде се тя. Той се разсмя.

— Не, не се страхувам от Тъкър. Единственото, от което се страхувам е, че ще те нараня и ще очерня доброто ти име.

— По дяволите доброто ми име! — викна тя, макар и не съвсем убедително. Та какво й беше донесла безценната репутация, освен разочарования и мъка.

— Не говориш сериозно.

— Напротив — заинати се тя. — До гуша ми е дошло да съм послушната щерка на Кинг Спенсър, разумното момиче. Поне веднъж в живота си искам да пораздвижа нещата, да извърша нещо неочаквано и необичайно.

— И човек, който не е от града е най-удачният избор, така ли?

Тя трепна, уловила мисълта му, а именно че просто го използва, докато е тук, защото после няма да й се налага да се сблъсква с последствията всеки ден, както когато се натъкнеше на Били Инскоу в местния супермаркет.

— Нищо подобно — възропта тя, но бързо утихна. — Не е точно така.

— А как е тогава?

Пламъкът между тях, поривът на страст бе нещо много истинско. Тя не бе избрала това чувство, защото той бе човек, с когото нямаше да й се налага да се вижда след това. Как да му обясни без да се почувства като пълна глупачка? Въпреки че отричаше, той определено не я желаеше така, както тя го бе пожелала. Ако не беше така, едва ли щеше да спре. Мъжете не бяха чак толкова грижовни. Те обикновено приемаха това, което им бе предложено. Поне Били бе постъпил така. На него въобще не му пукаше за доброто й име.

Погледна Уокър в очите и забеляза истинска загриженост. Това я изуми. Може пък да грешеше. Може би той бе единственият мъж, който мислеше преди да стори нещо, който проявяваше повече загриженост за нея, отколкото за собствените си желания.

А това определено бе изключително привлекателно качество.

 

 

Уокър се протегна в леглото си в стаята за гости на Дейзи и се загледа в тавана. Тялото му бе напрегнато, а мислите му — блуждаеха. Беше направил необходимото, за да я предупреди, нали така? Каза й, че няма намерение да започне нещо, което със сигурност щеше да завърши зле. По дяволите, едва ли й бе посегнал, само и само да докаже колко са почтени намеренията му.

А тя стоеше и го гледаше, сякаш бе готова да го награди с орден на честта, за предпочитане в момент, когато е чисто гол. Какво забърка този път? Сигурно всичко започна с целувката. Не трябваше да се поддава на изкушението, но тя бе толкова близо и той си спомни вкуса й от миналите целувки. Все грешки, една след друга. Очевидно му бе писано да ги повтаря.

Той не се забъркваше с жени като Дейзи. Независимо от предизвикателното й поведение, тя бе уважавана жена, от уважавано семейство. Образи от сватби, на които младоженецът е бил принуден с огнестрелно оръжие да присъства изплуваха пред очите му. Съмняваше се дали Кинг Спенсър ще го е грижа, че Дейзи сама го е прелъстила. Ще стисне Уокър за гушата, все едно че го бе спипал в леглото на дъщеря си. А и след всички погледи и шушукането в ресторанта на Ърлин, Уокър знаеше, че ги наблюдават. Преди не обръщаше абсолютно никакво внимание на клюките, отнасяше се презрително към тях, а ето че сега бяха плъзнали преди да е прекарал и половин ден под покрива на Дейзи.

Замисли се за изуменото предложение на Дейзи, че баща й или братята й могат да го изплашат. Много му се искаше да вярва, че никой не е в състояние да го уплаши, и в интерес на истината нито Тъкър, нито Кинг плашеха Уокър толкова много, колкото привлекателната учителчица със сочните устни, готова да прати мнението на целия свят по дяволите. Тази жена бе истинската опасност. Беше готов да се обзаложи, че тя ще бъде на седмото небе, ако разбере този факт. Дейзи Спенсър определено си търсеше белята, въпреки че той искрено се съмняваше, че ще се справи ако нещата излезеха от контрол.

— Няма да съм аз, който да доказва тези неща — каза на глас Уокър. — Просто няма да го бъде.

Повтори си го няколко пъти, докато слизаше към кухнята на следващата сутрин. Думите още ехтяха в главата му, когато тя се извърна от печката и го поздрави с една от онези усмивки, които бяха в състояние да разтопят всичкия арктически лед.

— Добро утро — поздрави весело тя.

Изглежда отпочинала, каза си кисело той. Май нищо не беше в състояние да попречи на съня й.

— Добро утро — отвърна той, веднага усетил грубия си тон.

— Кафе?

— Да, ако обичаш.

— Сметана? Захар?

— Чисто.

— Трябваше да се сетя — измърмори тя. Уокър веднага се намръщи.

— Какво?

— Нищо — отвърна тя. — Какво да ти направя за закуска?

Той се облегна на плота и се загледа в умелите й движения. Тя беше съвсем спокойна. И изглеждаше прекалено привлекателна.

— Каквото си решила там да правиш, все става — отвърна равнодушно той.

— Аз ще ям плодове и кифла с трици — обясни тя, едва сдържайки усмивката си. — За Томи ще приготвя палачинки.

Уокър усети, че някъде се криеше уловка, но бе прекалено изморен, за да се замисля.

— Палачинки — отвърна той и отпи голяма глътка кафе. Бе горещо, силно, точно както го обичаше. Жена, която умееше да прави такова кафе, щеше да е страхотна съпруга на някой мъж.

Щом тази мисъл му мина през ума, потръпна. Той не беше кандидат. Никога! Все още носеше белезите, за да доказва, че не става за женитба. Имаше и други белези, много по-дълбоки, които доказваха, че не става и за баща, биологичен или какъвто и да е друг, но на тази възможност още не й бе дошъл редът.

— Къде е Томи?

— Навън. Работи по лодката — обясни тя. — Казах му, че ще го извикам щом приготвя закуската.

— Би трябвало да ти помага.

— Помогна ми. Той подреди масата.

Това обясняваше защо сребърните прибори и салфетките бяха стоварени на купчинки пред всеки стол. Очевидно Дейзи бе преценила, че детето се е справило. Беше готова да го остави и с убийство да му се размине.

— Щом ще помага, поне да е като хората — изръмжа Уокър.

Тя погледна към масата, сякаш я виждаше за пръв път и сви рамене.

— Няма да правим гала закуска.

— Тебе така ли са те възпитавали?

— У нас, икономката слага масата.

— Бас държа, че са те научили как да я подреждаш правилно.

— Уокър защо се заяждаш толкова заради една маса? — повдигна изумено вежди тя.

— Защото не мисля, че трябва да оставиш едно дете да си прави каквото пожелае. Това не е добре за него. Преди още да си се усетила, ще започне да носи лоши оценки.

— Не съм сигурна, че разбирам връзката, но много внимателно следя успеха на Томи — отвърна троснато тя.

— И какъв е той?

— Отличен. Много е умен. По четене се справя значително по-добре от съучениците си. В петък донесе шестица от контролното по математика. Учителката му каза, че отново влиза в релси. След като сестра ти почина, последваха няколко доста трудни седмици. Веднага му се отрази на успеха.

— И естествено сега, като е с теб, всичко отново е истинско съвършенство — каза Уокър.

Дейзи трепна.

— Не съм казала подобно нещо.

Уокър забеляза обидата в погледа й и едва сдържа ругатнята си.

— Извинявай. Очевидно съм станал с някои части нагоре тази сутрин и си го изкарвам на теб.

— Така си се събудил, или изобщо не си спал? — погледна го с разбиране тя.

Уокър се намръщи.

— Не ми задавай такива въпроси.

— Какви? — поинтересува се тя, лицето й самата невинност.

Той нямаше намерение дори да пристъпи в това минно поле, затова се оттласна от плота и се насочи към вратата.

— Отивам навън при Томи.

— Тъкмо навреме, за да му кажеш, че закуската е готова — каза тя, едва сдържайки смеха си.

Уокър въздъхна, повика племенника си и щом се обърна забеляза развеселеното изражение на Дейзи.

— Май ти доставя огромно удоволствие, а?

— Кое?

— Да ме нервираш.

Тя го погледна, доволна от себе си.

— Така ли правя наистина?

— Идеята ти не е много добра, Дейзи.

— Щом ти казваш.

— Защото е така.

— Мнението си е твое.

Реши да й разясни нещата на чист английски.

— По дяволите, Дейзи, ние с теб няма да имаме никаква връзка и точка по въпроса.

Тя му се усмихна широко.

— Щом така си преценил.

— Точно така — натърти той и се намръщи.

— Значи всичко е ясно.

Уокър бе доволен, че тя най-сетне го бе разбрала. Само че щом надникна в очите й, забеляза стаени искрици смях и въздъхна тежко. Заблуждаваше сам себе си. Нищо не беше приключило, изобщо не беше приключило. Тя нямаше намерение да се предава.

Лошото бе, че той също не смяташе да се предава.