Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (25)

Двадесет и четвърта глава

Уокър пренесе заспалия Томи в къщата на Дейзи. Опитваше се да не обръща внимание на болезнено пулсиращата ръка. Беше отказал хапчетата против болка, предложени от лекаря и подозираше, че скоро ще започне да съжалява.

Огледа се развълнуван, когато влезе в светлата кухня, в очакване Дейзи да поднови атаката си. Точно сега бе прекалено изтощен, за да се занимава с този въпрос. Всъщност, единственото му желание бе да си вземе горещ душ и да се пъхне в леглото, по възможност нейното, ако имаше как. Вероятността бе минимална, реши той, като си спомнеше как се беше разфучала одеве.

До тук добре, мислеше той, докато пресичаше кухнята и се насочваше към стълбите. Занесе Томи в стаята му, сложи го да легне, а след това потърси шишето с аспирин, което бе виждал в шкафа в банята. Там нямаше нищо, освен детски ибупрофен. Изруга тихо, излезе в коридора и се натъкна на Дейзи.

— Това ли търсиш? — попита тихо тя, стиснала в едната ръка някакво силно обезболяващо лекарство, а в другата — кислородна вода.

— В интерес на истината, да — отвърна той и я погледна предпазливо. В очите й проблясваха заплашителни искрици, които никак не му харесаха. Протегна ръка, за да вземе нещата, които тя държеше.

— А, няма да стане — каза тя и го побутна към стаята му. — Смятам сама да погледна тази рана — Дейзи вирна брадичка. — И ако това, което видя не ми хареса, веднага ще звънна на доктора.

— Вече бях на доктор, но много ти благодаря.

— Я дай да видя! — тя присви очи.

Той показа превръзката, развеселен от очевидното и разочарование.

— Ти май наистина очакваше с нетърпение момента, в който ще ме полееш с кислородна вода?

— И още как!

— Няма ли в теб и капка състрадание?

— Няма.

Взря се в очите й, за да открие поне нещичко от онова, което се въртеше в непонятния за него ум.

— Не съм изложил Томи на опасност умишлено, честна дума.

По лицето й се разля изумление.

— Разбира се, че не си. Знам много добре. Ако някой има вина, то това съм аз, задето съм го изпуснала и той се е измъкнал тихомълком от къщата.

— Както и да е — въздъхна Уокър. — Все си мислех, че ще използваш тазвечерната случка, за да хукнеш при Франсис и да настояваш да ти бъдат дадени пълни родителски права.

— Я не се прави на глупак. Никак не ми е приятно, когато хората използват децата за пионки в разправиите си. Томи е твой племенник и е очевидно, че ти го обичаш, че си готов да му бъдеш баща. Вече съм приела истината.

— Момчето има нужда и от майка — добави внимателно той.

Ръката й трепереше, когато му подаде хапчето и чашата вода.

— Не смятам да обсъждам този въпрос с теб.

— Май по-рано остана с погрешно впечатление.

— Нямаш ни най-малка представа с какво впечатление съм останала — тросна му се тя. — Няма да се женя за теб, Уокър Еймс и точка по въпроса.

Тя насочи вниманието си към кухненския плот и започна да го търка с изключително усърдие. Уокър сграбчи ръцете й и веднага улови паниката, която проблесна в очите й.

— Нещата между нас не са приключили само защото ти си решила така — каза тихо той.

— Между нас няма нищо — заяви твърдо тя, въпреки че нямаше как да прикрие издайническите червени петна, които избиха на бузите й.

— Аз пък казвам, че има — той прокара палец по брадичката й и забеляза, че руменината се засилва. — А и всичко едва сега започва.

Тя решително отстъпи назад от него.

— Нищо няма да постигнеш с приказки, Уокър — тя взе гъбата и нападна плота отново, а след това грабна трескаво чиниите от съдомиялната и с такъв замах и трясък ги занарежда в шкафа, че той се учуди как нищо не се счупи.

— Как мина вечерята със семейство Финч? — поинтересува се той, с надеждата неутралната тема да я поуспокои. По-рано не им беше останало време да поговорят, когато той се отбиваше за кратко да види Томи и веднага отиваше на пост край реката.

Тя притихна. Изведнъж се замисли и се обърна към него.

— Всъщност, беше доста странно. Тя е сякаш изтъкана от нерви, а той е доста враждебно настроен. Честно да си кажа, дори съм изненадана, че изобщо приеха поканата ми.

— Може да са дошли единствено заради Гари.

— Може. Томи покани Гари да остане да спи у нас, но баща му не разреши. Гари изглеждаше така, сякаш тъкмо това бе очаквал. Никога не бях виждала момче на неговите години да изглежда толкова… не знам… победен, смазан, май това е думата.

Уокър съжали, че не е присъствал, за да усети сам настроението.

— За насилие ли намекваш? — изрече той мислите си на глас.

Дейзи бе шокирана.

— Дори не си бях помисляла за това. Чела съм как се държат жертвите на насилие, но никога не съм виждала. Може и да е това. Или пък просто Пол Финч държи на строгата дисциплина.

— Може и да е така — съгласи се Уокър, но се зарече да прекара малко повече време с Гари и баща му, за да види какво ще излезе.

— Изглеждаш изтощен — каза Дейзи. — Защо не се качиш в старата си стая и не поспиш?

— Искаш да остана тук? При тези обстоятелства, това май не е много добра идея.

— Става въпрос само за една нощ, а ако някой е решил да раздухва нещата, ще им напомня, че снощи си бил прострелян, и че някой е трябвало да те наглежда.

— Това означава ли, че ще дойдеш при мен като една милосърдна сестра? — попита той с широка усмивка.

Тя се намръщи на шеговитите му думи.

— Хич не си го и помисляйте, детектив.

Той тръгна към стълбите, а след това се обърна и видя, че тя се е загледала след него.

— Много би се учудила ако разбереш какво си мисля, Дейзи Спенсър.

 

 

— Направо ме побърква — заяви Дейзи на Ана Луиз следващия следобед, когато се отби в енорийската църква на връщане от работа. Имаше нужда от една чаша успокояващ чай от лайка и от разумен съвет.

— Не ми казваш нищо ново — засече я Ана Луиз, а в очите й играеха весели пламъчета.

— Независимо от всичко, което става, го оставих да преспи у дома снощи — призна тя. — Не можех просто така да го изпратя да си ходи с наранената ръка.

— Не, разбира се.

— Но това ще бъде за последен път.

— Предполагам той не очаква да се пренесе пак у вас. Нали разбира какво може да стане. Ако пък е забравил, сигурна съм, че Кинг и братята ти ще му напомнят.

— Едва ли са готови да ми окажат помощ — отвърна кисело Дейзи. — Май са си внушили абсурдната идея, че той е прав и че трябва да се оженя за него.

— Това би разрешило цял куп въпроси — изтъкна Ана Луиз.

— Колко романтично. Да се оженя се за този мъж, за да се сложи край на клюките и дребнавостите — намръщи се Дейзи. — А ти на чия страна си?

— На твоя, разбира се. А да се окажеш на ръба да бъдеш уволнена заради клюки и дребнавости, едва ли е нещо незначително, Дейзи. Директорът не те поддържа. А заплахите на Кинг са до едно време. Не ми се ще да си мисля какво ща стане, ако Ричард дочуе нещо — тя потръпна.

— Какво трябва да дочуя? — попита съпругът журналист с внезапната си поява в кухнята.

— Нищо — отвърна Ана Луиз. — Каквото и да чуеш в таза кухня и в тази къща, каквото и да ми излезе от устата, когато и да е, то е поверително. Не става за публикуване. По никакъв начин.

— Разбрах накъде духа вятъра — отвърна той и се наведе да я целуне.

Ана Луиз кимна.

— Просто исках да съм сигурна.

— Та значи, какво е направил Кинг? — попита той.

— Ти си подслушвал — обвини го Ана Луиз.

— Идвах в собствената си кухня, за да си взема чаша чай с лед. Това да не ти е изповедалня? — запротестира той.

— В нашата църква няма изповедални. Затова, понякога кухнята ми изпълнява тази функция. Сега разбра ли?

— Беше ми казано повече от ясно — отвърна той, докато си сипваше чай. — Та какво е направил Кинг?

Ана Луиз погледна намръщено съпруга си и се обърна към Дейзи.

— Понякога хич не е лесно да живееш с журналист. Проявяват досадна настоятелност.

— Чакам да разбера за Кинг — не се отказваше Ричард.

— О, за бога — каза Дейзи. — Просто му кажи. Няма да го публикува. Имам му доверие.

Той се ухили.

— Добре — придърпа стол и седна. — Какво значи става?

Най-сетне Дейзи издаде всичко.

— Татко е използвал положението и влиянието си, за да накара училищното настоятелство да престане да се занимава с мен — обясни тя. Ричард щеше да разбере за какво става въпрос рано или късно. Най-добре да чуе истината от нея.

— Нищо ново не ми казваш — отвърна Ричард. — Не съм и очаквал да направи нещо друго.

— И няма да сумтиш презрително, че настоятелството се е поддало на влиянието на един богаташ? — попита Ана Луиз видимо изненадана от отговора му.

— Според мен, то се поддало на здравия разум — отвърна Ричард. — Цялата тази работа си е просто буря в чаша вода. Учителите също са човешки същества. И те имат право на личен живот.

— На мен това ми прилича на една чудесна уводна статия — кимна одобрително Ана Луиз.

— Или по-скоро неделна проповед — поправи я той.

— Може — съгласи се тя замислена.

Дейзи усети как в гърлото й се събират сълзи. Беше дошла за морална подкрепа, а не да си търси обществен защитник.

— Не е нужно да правите това.

— Прекалиха с цялата тази работа. Крайно време е нещата да си дойдат на мястото — обясни бавно Ана Луиз и я погледна строго. — Това не означава, че ако бях на твое място не бих обмислила предложението на Уокър.

— Уокър ти е предложил? — попита Ричард с вдигнати вежди. — И ти си му отказала?

— И то категорично — отвърна Дейзи.

Ричард поклати глава.

— И до сто да доживея, никога няма да разбера жените — той стана, целуна звучно жена си и добави. — Освен теб, разбира се.

— Разбира се — усмихна се тя.

След като Ричард излезе, Дейзи погледна тъжно Ана Луиз.

— Искам същото, което е при вас двамата.

— Не беше така, когато се запознахме — призна Ана Луиз. — Трябваше ни време. Имахме много разправии, но всичко си дойде на мястото.

— А и се обичате.

— Също като вас с Уокър — изтъкна жената свещеник. — В това поне няма никакво съмнение.

— Ще ми се и аз да бях сигурна като теб.

— Понякога да повярваш в любовта, е все едно да вярваш в Бог. Просто трябва да приемеш нещата на доверие.

Дейзи много мисли над тези думи през следващите дни. Имаше ли достатъчно доверие в чувствата на Уокър, дори в своите, за да направи тази значима крачка, наречена брак? Ами ако и той си променеше мнението, щом разбереше, че не може да има деца? Този въпрос трябваше да бъде разяснен преди нещата да отидат по-далече. Искаше й се да вярва, че за него няма да има значение, но трябваше да бъде сигурна.

 

 

— Как върви ухажването на Дейзи? — попита Тъкър, когато двамата с Уокър влязоха в кабинета на шерифа в петък вечерта.

— Прекарвам всяка нощ тук с теб или долу на пристанището или пък на реката — измърмори Уокър. — Как според теб може да върви?

Някой почука силно и рязко на вратата. Беше Анди Торенсен. Петъчните му посещения се бяха превърнали в нещо обичайно през последните седмици. Уокър го посрещна с облекчение, въпреки че Анди не изглеждаше по-щастлив от Уокър.

— Оставих жена ми при Дейзи. Обсъждат прозорците на магазина — обясни Анди и потръпна. — Вие двамата не можете ли да ме спасите?

— Можем да си поговорим за ухажване — предложи Тъкър.

Анди простена.

— Никой ли вече не говори за престъпления?

Уокър се разсмя.

— Единствено аз с удоволствие бих поговорил с теб за престъпността.

Анди жадно се извърна към него.

— Как върви случаят с наркотиците?

През целия следващ час те обменяха информация, предположения и идеи. Уокър бе много разочарован, че не успяват да открият лодката, от която стреляха по него. Лошото бе, че той не бе успял да забележи регистрационните номера и дори дали изобщо е имало такива. Тя по нищо не се отличаваше от останалите лодки по реката. Съществуваха стотици, ако не и повече частни заливчета и заслони, където имаше множество летовници, дошли да прекарат уикенда в риболов.

— Опитахте ли с елиминиране? — попита Анди. — Направете списък на всички регистрирани съдове и проверете собствениците.

— Че това ще ни отнеме цяла вечност — противопостави се Тъкър.

— Да, ама сега въртите на празни обороти. Поне ще вършите нещо.

— А и това е работа за през деня — съгласи се замислен Уокър. — Поне вечерите ми ще са свободни, докато се зададе някоя нова сделка.

— Да, но уикендът няма да ти е свободен — изтъкна Тъкър. — Повечето от тези лодки се упътват нанякъде в събота и неделя.

— Нямам никаква друга работа за уикенда — каза Уокър и погледна Анди. — А ти?

— Ако това е спасението от закачване на пердета, включете ме. А и да знаете само как ми се лови риба!

— Дори можем да вземем и Томи — предложи Уокър. — Присъствието му ще бъде страхотно прикритие. Все едно сме група мъже, отплавали за малко забавление.

Тъкър поклати глава.

— Да не се заплеснете прекалено много и да забравите да си водите бележки!

Когато се върнаха в къщата, за да кажат плановете си на Дейзи, Гейл и Томи, на Уокър му се стори, че забелязва едва доловимо разочарование в очите на Дейзи. Това беше нещо! Може пък отсъствието му да накара сърцето й да трепне. Може и да не му се наложи да обмисля тази работа с ухажването.

В следващия момент забеляза как свойски ръката й обви рамото на Томи, долови свиването на устните й и разбра, че разочарованието й е било за нещо съвсем различно. Беше притеснена, че е забравил обещанието си да държи Томи възможно по-далече от полицейската работа. Очевидно бе, че тази разходка по реката не е чак толкова невинна, колкото двамата с Анди твърдяха.

Сякаш усетил настроението й, Томи притеснено вдигна очи към нея.

— Да не би нещо да не е наред?

— Не, двамата с вуйчо ти трябва да си поговорим — отвърна тя.

— Нали ще ме пуснеш да отида за риба?

— Ще видим — каза тя.

— Ама това ще е първият път от цяла вечност насам — протестираше Томи. — Трябва да ме пуснеш!

— Ние май трябва да си тръгваме — каза Гейл и повлече Анди за лакътя към вратата. — Ще се видим утре, Дейзи. Може и с теб да се видим, Томи. Малко мъжка помощ няма да ни е излишна.

— Как ли пък няма да закачвам пердета — отвърна той. — Ти да не си мръднала?

Дейзи се намръщи.

— Не бъди груб!

По този въпрос Уокър бе съгласен с малкия, но не посмя да каже и дума на глас. Дейзи и без това му бе набрала.

— Томи, отивай и си лягай — каза той. — Двамата с Дейзи ще се разберем.

— Идвам с теб за риба — заяви Томи.

— Ще видим — каза Уокър. — Сега върви да си лягаш.

Томи тръгна да излиза с надута походка, но Уокър го спря.

— Кажи лека нощ на Дейзи.

— Все тая — измърмори момчето и пак се обърна.

— Томи!

Той се врътна, но каза любезно лека нощ, въпреки че очите му мятаха мълнии. Уокър въздъхна, когато момчето излезе.

— Извинявай — каза той на Дейзи. — Трябваше да го обсъдя първо с теб.

— Да, трябваше — каза тя с блеснали очи. — Дори за миг не си въобразявай, че съм се вързала на приказките ти, че уж ще ловиш риба за вечеря. Ако беше истина, не бих възразила, но вие двамата с Анди сте намислили нещо. Това някаква полицейска задача ли е?

Уокър разбра, че няма смисъл да отрича. Ако объркаше нещо, тя веднага щеше да поиска обяснение от брат си, а Тъкър веднага би й казал истината. Това само щеше да покачи температурата на топлата вода, в която Уокър сам бе успял да се накисне.

— Да, но честна дума няма никаква опасност. Наистина ще ловим риба.

— И ще дебнете кой още лови, нали?

Той бе учуден от проницателността й. Все пак тя бе умна, а брат й бе шерифът.

— Да.

— Тогава ще дойда и аз.

— Няма начин.

— Щом е безопасно за Томи, значи е безопасно и за мен. А е много по-малко вероятно хората да заподозрат нещо ако и аз съм с вас. Освен това, четири чифта очи виждат по-добре от три.

Той можеше да й изтъкне няколко аргумента, включително да й напомни, че е обещала да помогне на Гейл, но усети, че няма смисъл да си хаби думите.

— Май няма да успея да те разубедя.

— Не — отвърна весело тя. — От цяла вечност не съм ходила за риба. А бях толкова добра.

Уокър не се усъмни в думите й. Сигурно използваше същия инат и чар, за да докара рибата около лодката.

— Ела тук — нареди той накрая.

— Защо?

— Хайде, Дейзи. Имай ми малко доверие.

— Напоследък твърде много хора ми повтарят тези думи.

Той присви очи.

— Предполагам, че говориш за Ана Луиз.

— Че за кой друг? — каза тя и го погледна напрегнато. — Да не би да си мислеше, че става въпрос за някой друг мъж?

— Мина ми през ума и тази мисъл.

— Да не би това да те притеснява?

— Докато нещата между нас не са изяснени, много бих се притеснил от един интимен разговор с някой друг.

— Звучи интересно — каза доволно тя.

Той й се усмихна лениво.

— Достатъчно интересно ли ти е, за да дойдеш?

— Може би — отвърна тя и направи крачка напред, а след това още една, докато той посегна и я дръпна в скута си.

Уокър потисна желанието да обхване гърдата й с длан и да покрие устните й със своите. Беше достатъчно, че е до него, в прегръдките му и не протестираше за нищо, а само го гледаше с тези виолетови очи, меки и искрящи, изпълнени с очакване.

— Какво да правя с теб? — прошепна той, по-скоро на себе си.

— Какво би искал да направиш?

— В този момент едва удържам желанието си да те любя.

Тя вдигна ръка и я положи на бузата му. Въздъхна.

— Недей да го удържаш прекалено дълго — прошепна тя. — Моля те.

Учуденият Уокър остана загледан в нея цяла секунда, а когато осъзна думите й, ръката й вече се плъзгаше по копчетата на ризата и той разбра намеренията й.

— Решила си да ме докараш до лудост, нали, Дейзи Спенсър?

— Старая се — отвърна тя толкова искрено, че той не се сдържа и се усмихна. — Липсваше ми — добави тихо тя.

— Бях до теб.

— Не беше — възрази нетърпеливо тя и разтвори ризата, за да може да целува на спокойствие гърдите му. — Или беше на работа, или в хотела си и пазеше поведение.

— А пък аз си мислех, че ти искаш така. Не се ли разбрахме да се държим така. Никаква връзка, особено пък като всички говореха.

— Вече реших друго.

— Защо?

— В ръцете ти е жена, изпълнена с желание, а ти питаш защо? — не можеше да повярва тя.

— Всъщност, искам да знам. Не че не съм очарован, напротив. Но тук има нещо, което не разбирам.

— Прекалено много мислиш — заяви тя и положи устни върху неговите.

— Може и да си права — прошепна Уокър и всички мисли отлетяха надалеч.

 

 

— Искаш ли деца? Искам да кажа още деца? — попита ненадейно Дейзи, докато седяха на масата в кухнята на следващата сутрин.

Тя вече бе опекла сладки и бе приготвила кошница с храна за риболова. Май не беше спала много добре. На Уокър му се стори, че именно въпроса с децата я бе тормозил и затова не бе спала.

За щастие Томи бе излязъл преди няколко минути, защото Уокър не знаеше какво да отговори. Това съвсем не бе въпрос, който искаше да обсъжда в присъствието на племенника си.

— Защо ме питаш? — попита внимателно той. — Заради снощи ли? Нали взехме предпазни мерки — наистина стана в последния момент, но той не забрави.

— Нямаше нужда — заяви Дейзи.

— Разбира се, че има. Никога няма да проявя безотговорност по отношение на теб.

Ненадейно очите й се напълниха със сълзи, а той нямаше понятие защо.

— Какво? — каза той. — Какво казах?

— Нямаше да бъде проява на безотговорност — прошепна тя толкова тихо, че той едва успя да долови думите й.

— По дяволите, Дейзи, това си е моя отговорност…

— Аз не мога да имам деца — обясни тя и сълзите рукнаха по бузите й.

Ако беше забила юмрук в стомаха му, Уокър нямаше да бъде по-изумен.

Нито пък по-нещастен. Заради нея. Единствено заради нея. Дейзи заслужаваше да има къща пълна с деца. Тя щеше да бъде невероятна майка. Беше го доказала с грижите си за Томи.

О, боже, това е. Затова се бореше така отчаяно за племенника му, затова го бе гледала с толкова недоверие. За нея Томи не бе просто едно безпризорно дете. Той бе шансът й да стане майка.

Общуването с Дейзи бе все едно да вървиш през минно поле, но в този момент той имаше чувството, че стъпва точно върху мините, а животът му, а също и нейният зависеха от думите му.

Искаше му се да я попита как е разбрала, дали е сигурна, но сега не беше моментът. Той пое ръката й. С другата длан избърса сълзите.

— Съжалявам. Разбирам колко силно те е съкрушило това.

— Нали знаеш, че преди години бях сгодена?

— Да, беше ми споменала. Има ли то нещо общо с факта, че не си се омъжила?

Тя кимна.

— Той не прие новината много добре. Когато разбра, че не можем да имаме деца, веднага развали годежа. Никой не знае, освен Ана Луиз. Татко, Тъкър и Боби бяха побеснели, че той ме изостави, но едва ли щяха да се чувстват по същия начин ако знаеха истината.

— Разбира се, че щеше да е същото. Онзи тип е бил пълен глупак.

Тя се усмихна тъжно, с усмивка, която разкъса сърцето му.

— Да, беше глупак, но до някъде го разбирам. Исках да имам деца, мои собствени деца. Само че след известно време разбрах, че искам просто деца, без значение дали съм ги родила аз или не. На този свят има толкова много деца, които са без дом, които не са имали никакъв шанс в живота.

— Също като Томи — каза той.

— Също като Томи — кимна тя.

— Аз няма да го отведа далече от теб — увери я Уокър. — Искам двамата да си го поделим. Искам да го отгледаме заедно. Искам да се оженим. Аз вече имам достатъчно деца.

В момента, в който каза тези думи и видя отчаянието в очите й, разбра, че не би могъл да каже нищо по-лошо. Как можеше да бъде толкова безчувствен? Беше й изтъкнал, че има нещо, за което тя копнее, нещо, което никога няма да има, и не ставаше дума единствено за кръвната връзка с Томи, а за биологичните му синове, на които, според нея, той дори не обръщаше достатъчно внимание. С прибързаните си думи бе поставил собствените си желания и нужди на първо място, а това не бе проява на жестокост, а на грубото му мъжко недомислие.

Изведнъж осъзна, че е приемал своите момчета като някаква даденост. Съвсем ясно си даде сметка, че му липсват. Беше отричал този факт, защото болката от загубата им бе прекалено силна, защото бе обсебен от чувство за вина заради проваления брак.

В този момент реши, че не само ще се бори, за да си ги върне, но ще се бори, за да бъдат те част от живота и на Дейзи.

Той обхвана лицето й в длани и се вгледа в очите й.

— Ти ще имаш семейството, което заслужаваш — обеща й той. — По един или друг начин ще имаш много деца.

Тя му се усмихна през сълзи.

— Не можеш да отидеш и да ги уловиш като риби — напомни му тя.

— Но ти хвана Томи, нали?

Очите й светнаха.

— Може и така да се каже.

— А ето че успя и мен да ме хванеш на въдицата.

— Така ли?

Той я целуна нежно.

— Нима все още се съмняваш?

— Това бе много убедително — призна тя.

— Напомни ми довечера като се върнем да се постарая още повече.

— Звучи ми интересно — каза тя. — Нямам търпение.

Уокър забеляза, че в очите й има сянка. Едва сега разбра, че тя е била там още от самото начало. Просто не бе разпознал тъгата, защото тя винаги се стараеше да бъде весела оптимистка.

Сега, след като вече знаеше истината, се зачуди какво би могъл да каже и да направи, за да прогони тези сенки. Нима това бе болка, така дълбоко вдълбала се в сърцето й, че никога няма да изчезне напълно?