Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (14)

Тринадесета глава

Неделните обеди в Седър Хил бяха семейна традиция, която Дейзи и братята й пренебрегваха на своя отговорност. Според Кинг те трябваше да отидат, освен с някои редки изключения, като например миналия уикенд, когато цареше пълна неразбория заради Томи, и те се съобразяваха с мнението му. Дейзи съвсем не очакваше с нетърпение днешния обяд. Когато звънна на баща си, за да го уведоми, че ще отиде единствено при условие, че покани и Томи и Уокър, той изръмжа съгласието си, показвайки, че нещата едва ли ще преминат гладко и безболезнено. Сега на младата жена й оставаше единствено да убеди Уокър. Като знаеше в какво настроение е, и това нямаше да е лесна задача.

Завъртя се навън, за да открие Томи, който все още се мотаеше в неделните си дрехи, предназначени за църквата, вглъбен в работата по лодката, в компанията на Уокър. Тя се намръщи щом забеляза прашните петна по панталона му, но прецени, че тази разправия ще бъде отложена за някой друг път. Точно сега се налагаше да си пази силите за предстоящата битка в Седар Хил.

— Трябва да тръгнем след около час — заяви твърдо тя, без да обръща внимание на широките гърди на Уокър, ясно очертани под тениската. Защо мъжете, облечени в тениски и прилепнали дънки винаги изглеждаха толкова противно мъжествени? И защо тя никога не го бе забелязала преди? След като нито Уокър, нито Томи отговориха, тя се ядоса.

— Вие двамата чувате ли ме? Казах, че след час тръгваме.

— Добре — измърмори Томи, без дори да вдигне глава към нея.

— Къде тръгваме? — попита подозрително Уокър сякаш думите и едва сега стигнаха до съзнанието му.

— За Седър Хил.

— Защо? — присви той очи.

— Неделен обяд.

— Вие вървете. Аз ще хапна нещо в града или пък ще си направя сандвич тук.

При тези думи Томи също надигна глава.

— Ще остана с вуйчо Уокър. Един препечен сандвич с кашкавал и пиле ще е доста добре.

— Всички ще отидем в Седър Хил — намръщи се Дейзи. — Очакват ни.

— Ама…

Тя прекъсна недоволството на Уокър, преди още да е казал какво има предвид.

— Да не искате да ида сама? Ще има прекалено много въпроси, на които нямам намерение да отговарям.

— Тогава не ходи — предложи най-разумно Уокър. — Можеш да дойдеш с нас с Томи. Мога и аз да направя сандвичи. Не съм върхът в кухнята, но все ще се справя да ги опека. И в шкафа видях пакет чипс.

— Можеш да поговориш с Тъкър — изтъкна тя пред Уокър.

— Брат ти ще бъде ли там? — попита малко по-дружелюбно той.

— Разбира се. И двамата с Боби ще дойдат. Неделните обеди са традиция в семейство Спенсър. Никой не може да се измъкне.

— Добре тогава — кимна той. — Ще дойда.

Добра работа, похвали се тя, скри напиращата усмивка и тръгна към къщата.

Беше почти на вратата, когато усети, че Уокър я следва.

— Не си мисли, че си спечелила този рунд — прошепна той на ухото й.

— А ти как би представил това, което току-що стана? — попита тя и се извърна към него.

— Просто взех едно разумно решение. Трябва да поговоря с Тъкър. Ти ми предостави възможността да го сторя.

Усмивката й бе широка.

— Колко изобретателно от моя страна, нали? Не можеш да отречеш, че преди да спомена брат си, ти нямаше никакво намерение да се доближиш да Седър Хил с мен. А ето, че сега смяташ да дойдеш. Значи аз печеля.

— Нима всичко между нас ще се превърне в някакво съревнование? — той я гледаше напрегнато.

— Бих казала, че зависи от теб — отвърна тя и го погледна уверено. — Можеш още сега да се предадеш и да си запазиш достойнството.

— Да се предам значи? — повтори той, сякаш думите не му говореха нищо.

— Може и да не се предаваш — отвърна тя и сви рамене. — Предизвикателствата ме мобилизират. А теб?

Тя влезе вътре, без да му даде възможност да отговори, но бе убедена, че чу приглушен смях след себе си.

Дали пък не бе задавеното прокашляне на мъж, току-що осъзнал, че е загубил още един рунд от жена, която бе подценил?

Уокър се държа настрани от Дейзи целия следобед. Тази жена го ужасяваше. Играеше му някакви игрички и дори не си бе направила труда да му каже какви са правилата. Той знаеше само крайния резултат. Накрая щеше да се озове с нея в леглото и двамата щяха да съжаляват докато са живи. Няма да стане, зарече се тържествено той. Дори ако трябва щеше да намеси нищо неподозиращото й семейство, ако се наложеше дори напълно непознати, за да е сигурен, че двамата няма да се озоват сами.

 

 

— Май нещо не е наред между вас с Дейзи — подпита Тъкър с усета на обигран наблюдател или може би на по-голям брат, готов да защитава сестра си.

Уокър най-сетне успя да се спре с шерифа навън. Беше прекарал обяд, зареден с напрежение, обхванало всички. Въпреки че храната бе превъзходна, направо си беше чудо, че не получиха киселини от царящото напрежение. Кинг си бе поставил за цел да хвърля неодобрителни погледи към Уокър и Томи. Боби и Тъкър си мълчаха. Малкото опити на Дейзи да започне разговор останаха напразни.

— Нищо важно — увери го Уокър. Нямаше да моли Тъкър да му обяснява за сестра си. Други проблеми бяха по-важни. — Трябва да те попитам някои неща.

— Какво например?

— Наркотици.

Тъкър веднага насочи цялото си внимание към детектива.

— Какво за наркотиците?

— Имаш ли много неприятности тук?

— Струва ми се не повече, отколкото на други места. Дали ги има? Да. Знаем ли кой стои зад по-голямата част от мрежата? Имаме някаква представа. Да намерим доказателства е доста по-сложно. Защо питаш?

— Вчера Томи ме попита за марихуана. Чул, че е за готините. Изглежда така се говори в гимназията. Дочул го е от някакви по-големи деца в гимназията.

— По дяволите — възкликна разпалено Тъкър. — Той познава ли ги?

— Твърди, че не ги познава.

— Трябва да поговоря с него. Може да си спомни още нещо. Трябва да ми ги опише, за да предупредя директора и учителите да внимават.

— Ще го викна — каза Уокър и се упъти към къщата.

За нещастие Тъкър не успя да измъкне повече информация от Томи, отколкото детето бе разказало на вуйчо си, но поне го накара да обещае, че веднага ще им каже ако чуе нещо друго.

След като Томи си отиде, Тъкър изруга отново.

— Благодаря ти, че ми каза. Ще кажа на моите хора да наблюдават по-внимателно гимназията. Каза ли на Дейзи?

Уокър кимна.

— Страхуваше се, че ще я обвиня и ще отведа Томи.

— Така ли смяташ да направиш?

— Да я обвиня? Не, разбира се.

— Ами Томи? — Тъкър го гледаше сериозно. — Ще го отведеш ли?

— Честно ли? Не знам. Все още не мога да преценя кое ще бъде най-добро за него.

— Не можеш да протакаш безкрайно дълго. Ако постъпиш така, а накрая решиш, че Томи ще живее при теб, направо ще разбиеш сърцето на сестра ми.

— Знам. Това е последното, което бих направил.

Тъкър го наблюдаваше напрегнато известно време, а после кимна.

— Добре. Разчитам, че ще вземеш най-доброто решение, за да не я нараниш.

— Не мога ти го гарантирам — каза Уокър.

— Животът не се гради на гаранции — каза Тъкър. — Дейзи е умна жена. Сигурен съм, че и тя разбира проблема. Просто постъпи разумно. За мен това ще бъде напълно достатъчно.

— А за баща ви? — попита мрачно Уокър. Тъкър не сдържа усмивката си.

— С него, приятелю, ще се оправяш сам.

— Точно от това се страхувах.

Повечето време в неделя Кинг съжаляваше, че е позволил на Дейзи да доведе онова момче и вуйчото у дома. Нещо ставаше при тези тримата, но той не разбираше какво е то. Едно поне бе сигурно. Никак не му харесваше начина, по който Уокър гледаше дъщеря му, сякаш бе наградата, която искаше да докопа на панаира, за да си я занесе като трофей вкъщи.

На Кинг не му допадаше и начина, по който Тъкър се държеше с детектива. Предполагаше, че двама пазители на реда имат доста общи интереси, но тези двамата изглеждаха прекалено близки, когато се отделиха след като обядът свърши. След като нито единият, нито другият не пушеше, той предположи, че са се усамотили, за да си кажат нещо тайно. Като че ли не бяха успели да го подразнят достатъчно, но и в понеделник, когато се опитваше да изпие на спокойствие чаша кафе с дългогодишните си приятели, те настояваха да обсъждат дъщеря му и ченгето янки.

— С очите си ги видях тук в събота — каза Пийт Йейтс. Пийт се бе пенсионирал и заряза застрахователната дейност и очевидно, според Кинг, разполагаше с прекалено много свободно време.

— Ами, сериозно?

— Да, бе. Беше им приятно, ако ме питаш мен. И детето беше с тях. Приличаха на истинско семейство.

— Я внимавай какви ги приказваш, старче — сопна се Кинг. — Няма нищо между Дейзи и оня Еймс. Племенникът му е при нея за момента. Това е всичко.

— Както дочух, вуйчото и той е при нея. Да не би да твърдиш, че не е така? — полюбопитства Дони Уилиамс.

Дони се бе женил три пъти, затова назидателният му тон подразни Кинг извънредно много.

— Той е гост в дома й — озъби се Кинг на сътрапезниците си. — А пък вие искате да раздухате нещата.

— Няма такова нещо — отвърна Дони и веднага отстъпи, защото държеше да запази Кинг като клиент в магазина си за фураж и зърно. — Всички тук знаят, че Дейзи е изключителен човек.

— Добре, тогава. Повече да не чувам подмятания.

— Разбира се, че няма — съгласи се Пийт, докато клатеше глава също като играчките, които хората слагаха на задните стъкла.

— В никакъв случай — пригласяше Дони.

Кинг се облегна назад, доволен, че поне за момента е пресякъл слуховете. Те, разбира се, нямаше да останат дълго така, не и като знаеше колко много обичат дъртачките в града да говорят. И мъжете не бяха по-добри. Доказателството седеше точно срещу него. Докато тоя тип се влачеше всяка събота и неделя, а Дейзи се появяваше навсякъде из града с него, щеше да има приказки. Ако слухът стигнеше до ушите на училищното настоятелство, кой знае какво щеше да стане. Моралното поведение на учителите бе много важно, особено с наближаването на избори. Кинг не се съмняваше, че ще защити работата на Дейзи, но не искаше да подлага на изпитание влиянието си. Нещо трябваше да се направи преди нещата да са отишли прекалено далече, а на него му се струваше, че знае точно какво трябва да стори.

Щом излезе от заведението на Ърлин, той се насочи към социалната служба, за да потърси Франсис. Тя беше тази, която можеше да прекрати нещата незабавно. И ще трябва да го направи, освен ако не бе решила да се пенсионира в най-скоро време. Откри я зад бюро, отрупано с документи, а тя се пенеше по телефона за нещо, което не можеше да бъде и наполовина толкова важно, колкото въпросът, заради който той бе дошъл. Седна пред бюрото и нетърпеливо зачака тя да го забележи, докато най-сетне не издържа.

— Затваряй проклетия телефон, жено. Трябва да поговорим.

— Извинете ме — каза тя на този, с когото разговаряше. Вдигна поглед и го закова в Кинг. — Един изключително неприятен човек се опитва да ми привлече вниманието.

— Неприятен ли? Неприятен значи? — запелтечи Кинг. — Ти с кого си въобразяваш, че говориш?

— На когото най-много му отива — заяви тя. — Сядай спокойно, Кинг, след малко свършвам. Ако пък чак толкова бързаш, че не можеш да изчакаш, тогава си потърси да поговориш с някой, който не е зает.

Кинг седна и изсумтя нетърпеливо. Проклета женска. Никой не си позволяваше да разговаря така с Кинг Спенсър. Абсолютно никой! Разбира се, истината бе, че Франсис винаги си е била нахалница. Беше го пратила по дяволите още първия ден в детската градина и така и продължи. Тогава беше Франсис Райли. Хората разправяха, че му била хвърлила око, но истината бе, че единственият, когото забелязваше, бе Скийт Джексън. Той се оказа прекрасен механик, но с лош късмет. Франсис овдовя преди да навърши петдесет. Нямаха деца, което за Кинг, като се сетеше за собственото си поколение напоследък, си беше истинска благословия. Огледа внимателно Франсис, докато тя нарочно протакаше разговора, единствено за да го дразни. Все още бе хубава жена, прецени той. Бялата й коса малко я състаряваше, но това никак не го притесни. На тяхната възраст вече нямаше кой знае какъв смисъл да се преструват, че времето не е отминало. А и ако трябваше да си признае, обичаше жени с някоя и друга мръвка, където трябва. Още щом разбра накъде го водят мислите, той се овладя. Какво го бе прихванало, та да мисли за Франсис? Беше дошъл, за да обсъдят кашата, сътворена от Дейзи, а не да я кани на вечеря в Хижата на лоса.

— Трябва да поговорим за Дейзи — каза той, когато най-сетне изтласка от ума си всички непристойни мисли. Между семействата Райли и Спенсър бе имало години на неразбирателство, заради честта кое от двете семейства първо е пристигнало в града. Той, разбира се, нямаше да подаде ръка пръв.

— Защо? — попита Франсис нарочно.

— Това момче не е нейна работа. Франсис го погледна с нещо като интерес.

— Наистина ли?

— Да не си посмяла да ми се присмиваш. Знаеш го не по-зле от мен.

— Нищо подобно не знам. Дейзи е съвсем подходяща за приемен родител. А тя самата иска момчето да остане при нея.

— Ти имаш ли представа какви ги говорят хората за нея?

— Не, но ти сигурно ще ми кажеш — отвърна тя. — Въпреки че дори не съм предполагала, че ще дойде ден, когато Кинг Спенсър ще ме навести, за да ми съобщи клюките за член от собственото си семейство.

— Аз не разпространявам клюки — тросна се той. — Казвам ти да направиш нещо, за да ги спреш.

— Точно ти би трябвало да знаеш, че никой не може да спре хората да приказват.

— Може, стига да нямат за какво да си чешат езиците.

— Какво толкова е направила Дейзи?

— Наистина ли трябва да ти го предам сдъвкано и изплюто? — намуси се той.

— Очевидно се налага, след като не разбирам.

Той се намуси още по-страшно.

— Да не би според теб да не прави нищо нередно?

— Честно казано така ми се струва.

— Оня тип живее с нея — обясни той. — Тя е неомъжена, а оня, оня непознат се е нанесъл при нея.

— Аха, това значи те яде — Франсис се изкиска. — Не харесваш Уокър Еймс. И защо? Нещо лично ли е или просто защото е от Вашингтон?

Кинг потръпна при тези думи.

— Това не е ли достатъчно основателна причина?

— От това, което знам, той е изключителен полицай. Една напълно почтена професия. Та собственият ти син е шериф. Да не би нещо да не е наред?

— Не, разбира се.

— Да не би да е заради факта, че Уокър е привлекателен, сексапилен и свободен.

— Франсис! — Кинг едва ли щеше да е по-шокиран ако тя бе изругала.

— Да, това е самата истина. Аз съм на петдесет и девет. Нито съм сляпа, нито глуха.

— Дамите не обсъждат подобни неща — тя избухна в подигравателен смях.

— Не, разбира се, че не го правят.

— А според мен, възпитаните господа, като теб, не се настаняват в заведението на Ърлин, за да оглеждат туристките в къси панталонки и тениски и не коментират силиконовите подплънки.

— Няма такова нещо — каза той и се зачуди дали Господ няма да го порази на място за тази нагла лъжа.

— Кинг Спенсър, ти си такъв лъжец — скара му се Франсис. — Я се засрами. Та това е единствената причина, поради която мъжете ходят в това заведение. Едва ли е заради кафето на Ърлин. Двайсет години не се научи да вари нормално кафе.

За съжаление, тя беше права, призна си Кинг. Не че щеше да го признае.

— Май нещо се разсеяхме — отклони темата той. — Какво ще направиш, за да спасиш доброто име на дъщеря ми?

— Нищо — отвърна меко тя.

— Нищо ли?

— Точно това казах. Може би ако защитаваше Дейзи, вместо да се юркаш зад гърба й и да се държиш така, сякаш е направила нещо нередно, доброто й име нямаше да е в опасност. Хората тук те гледат в устата, въпреки че така и не успях да разбера защо.

— Семейство Спенсър винаги са давали добър пример — заяви гордо той.

— Та нали точно това прави Дейзи. Тя извърши едно добро дело, Кинг. Прие момченце, което си нямаше никого. Дарява го с любовта, от която той има огромна нужда, след като изгуби майка си. Осигурила му е дом, докато нещата между него и вуйчото, когото не познава, потръгнат. И къде е срамното тук?

Кинг не знаеше какво да отговори. Все още не му беше приятно, но когато Франсис говореше за Дейзи, нещата не изглеждаха толкова зле.

— Ако някой я нарани, да знаеш, че теб ще те държа отговорна — изръмжа той, докато се надигаше от стола.

— Ще го имам предвид — каза тя, без изобщо да се впечатлява.

Кинг тръгна към вратата на офиса й, но се извърна.

— Ти заета ли си утре вечер?

— Какво? — вдигна тя мигновено очи.

— Ти да не си оглушала, жено? — сопна се той, вече съжалил за импулсивните думи. — Попитах те дали си заета.

— Не съм. Защо?

— Знам, че обичаш да играеш бинго. Аз много-много не си падам, но ми се искаше да те заведа.

Забеляза как устните й потръпват, докато се опитваше да остане сериозна и само това го задържа да не изфучи през вратата без дори да е чул какъв ще бъде отговорът й.

— Как бих могла да откажа на такава мила покана? — отвърна тя. — Бингото е в Кълоуниъл Бийч в Рескю Скуод.

— Доста далечко ще ходиш за една игра — измърмори той.

Тя не успя да сдържи смеха си.

— Кинг, вече никак не се учудвам, че остана неженен след смъртта на Мери Маргарет. Коя ли друга жена би те изтърпяла?

— Хич не си въобразявай, че ще те оставя да ме променяш — каза той.

— Разбира се, че няма — отвърна веднага тя. — Само един глупак би се забъркал с такъв свадлив човек, на когото са му трябвали петдесет и девет години, за да се усъвършенства.

— Правилно си схванала нещата — отвърна Кинг.

Едва когато се качи в пикапа си, осъзна, че жената го бе обидила. А което беше още по-лошо, той си бе тръгнал, без да постигне нищо, за да пооправи живота на Дейзи.

 

 

— Какво прави татко? — попита Дейзи, загледана шокирана в Ана Луиз, когато се срещнаха, за да похапнат пица в понеделник вечер.

— Нали ме чу — отвърна жената пастор. — Утре вечер ще води Франсис да играе бинго в Кълоуниъл Бийч.

Тъй като Ана Луиз едва ли щеше да излъже за нещо толкова необяснимо, или пък за каквото и да е друго, Дейзи прецени, че трябва да й повярва.

— Кой ти каза?

— Самата Франсис. Мисля, че е в шок.

— Сигурно, щом се е съгласила. Все си мислех, че двамата не могат да се понасят.

— Омразата е само една от страните на любовта — засмя се Ана Луиз. — Тя е просто израз на стаената страст.

Дейзи й се намръщи.

— Точно ти ли ще ми говориш за страст?

— И още как! — Ричард се намести в сепарето до жена си и я целуна звучно. — Тя е свещеник, не светица. И което е най-важното, тя е една невероятно сексапилна съпруга.

— Хич не искам и да знам — отвърна Дейзи. Дори и за миг не съм се замисляла за любовния живот на пастор Дънкан.

— Че той беше на седемдесет и пет, когато се пенсионира и приличаше на херувимче — изтъкна Ричард.

— Точно така — кимна Дейзи. — Имате ли нещо против да сменим темата. Можем да поговорим за нещо сериозно.

— Защо? Да не би да си решила да използваш сериозния подход при Уокър?

Ана Луиз го сръга в ребрата.

— Алооо — възропта той. — На мен той ми харесва, въпреки че още щом се запознахме ми задигна жената.

— Пица ли сме дошли да ядем или да обсъдим клюките? — обърна се Ана Луиз към съпруга си.

— Аз не обсъждам клюки — заяви обиден Ричард. — Аз само излагам фактите.

— Е, нито един от тези факти не е подходящ за следващото издание — каза Дейзи и огледа италианския ресторант, за да провери какви ги върши Томи. Още щом влязоха, той изтича при приятелите си на видео игрите. Доколкото можеше да прецени, бяха на неговата възраст, затова беше малко вероятно сред тях да има от участниците в разговора за наркотици.

— Как са нещата с Томи? — попита Ана Луиз, проследила погледа на Дейзи.

— Доста добре. Боготвори Уокър като истински герой.

— А вуйчо му как го приема? — попита Ана Луиз.

— Не съм сигурна дали въобще го забелязва. Понякога го улавям как се е загледал в Томи, сякаш не му се вярва, че това е племенникът му. Отношенията им вървят чудесно, но в един момент сякаш между тях се издига стена.

— Уокър ли е виновен? — предположи Ана Луиз. Дейзи кимна.

— Струва ми се, че се страхува от сближаване. Имам чувството, че никога не е бил особено близък с родителите си. Обичал е Бет, но не е успял да я спре да не избяга с бащата на Томи. Жена му го е напуснала и е отвела децата. Според мен разбира, че започва да обиква Томи, а след това се отдръпва, защото никой не се е задържал дълго в живота му. И той, разбира се, сам се обвинява.

— Типично — отвърна Ана Луиз. — Щом е загубил толкова много хора, които е обичал, едва ли ще рискува да се сближи много с Томи — тя погледна настойчиво Дейзи. — Или с когото и да е друг.

— Какво намекваш? — попита Дейзи и се зачуди как е възможно Ана Луиз да е забелязала искрите между двамата с Уокър.

— Нищо. Просто вече познавам човека. Много е привлекателен. Тъй като ти си ми приятелка, почувствах се длъжна да те предупредя.

— Добре, де. Разбрах какво искаш да кажеш — отвърна Дейзи. — Нямам никакви илюзии по отношение на Уокър.

— Надявам се да е така — отвърна Ана Луиз и я погледна загрижено. Положението и без това е доста несигурно.

Дейзи се намръщи.

— Защо? Защото за пръв път в живота си съм отдала сърцето си ли?

— На Томи или на Уокър? — попита Ана Луиз. Дейзи не отговори направо.

— Виж, това, че съм се опитала да помогна на едно момченце, което има нужда от някого в живота си, не означава, че съм забравила да внимавам. А и не си ли ти тази, която проповядва, че стойностните неща си заслужават малко болка?

— И аз съм те чувал да го казваш — подкрепи я Ричард.

— Възползвате се от собствените ми думи и това никак не ми харесва — възропта Ана Луиз. — Добре, няма да кажа нито една дума повече. Прави каквото знаеш, право, криво, стига да си щастлива.

— И после няма да натякваш „Нали ти казах!“, когато нещо се провали — напомни Дейзи с усмивка.

— Не съм обещавала подобно нещо — каза Ана Луиз. — И както казва прекрасният ми съпруг, аз съм свещеник, не светица.

Въпреки шегите, Дейзи отлично знаеше, че ако нещата излязат от контрол по нейна вина, Ана Луиз щеше да е първата, която да я подкрепи.