Питър Уот
Горда птица (72)

Епилог

— Всичко това стана много отдавна, когато бях още млад. Оттогава съм убил още много бели дяволи. (Уолъри се смее.)

— Дали полицията още ме преследва? Вече няма Конна полиция. Правителството се отърва от тези гадове по времето, когато се сдобихме с нещо, което нарекоха Федерация… или беше, когато влязохме във вашия двайсети век? Не помня точно.

— Искате да знаете какво стана с Кейт Трейси? Преди няколко години бели мъже намериха костите на Люк и занесоха на госпожа Трейси една книга с написани от него думи. Тя ги чете всяка вечер и ги гали с нежните си пръсти.

— Питате ме за онзи добър пастор, който основа мисия с жена си? Добре, когато убиха Питър, аз тръгнах на север. Пастор Вернер ме бе поканил да живея при тях. Не си спомням точно кога, но знам, че беше отдавна, още преди вие, белите, да започнете голямата племенна война в онова място, наречено Европа. (Настъпва мълчание. Старият сляп воин се замисля за нещо тъжно.)

— Пасторът и неговата госпожа сега са в тяхното Съновидение. Разболяха се от треската, дето дойде след голямата война. Бяха добри хора и лично аз не вярвам, че господин Вернер би харесал онзи Хитлер, за когото всички говореха, въпреки че и той е немец.

— Как се добрах до Глен Вю? Това е дълга история, а кожата ми усеща, че слънцето вече се готви да спи. Това значи, че е време старият Уолъри да легне до огъня и също да подремне. Но ако утре сутрин се върнете с малко тютюнец за лулата ми, може да ви разкажа какво стана по-нататък с Дъфи и Макинтош. (Уолъри се засмива отново и се взира с невиждащите си очи в залязващото слънце.)

— Дълго време те вярваха, че туземното проклятие си е отишло. Но грешаха.