Питър Уот
Горда птица (35)

34.

Дъждът барабанеше върху тенекиения покрив на паянтовата постройка на гостилницата, която се намираше в началото на китайския квартал в Сидни. Мъже с дръпнати очи и хванати на опашки коси се трупаха около масите, където се играеше маджонг. Бамбуковите плочки се плъзгаха по излъсканото дърво и издаваха звук, подобен на цвърченето на врабчетата. Други държаха близо до устата си купички и с китайски пръчици поглъщаха традиционния ориз. От време на време някой от тях вдигаше глава и хвърляше подозрителен поглед към двамата европейци, седнали в ъгъла на заведението. За изненада на изпотения в кухнята готвач по-възрастният от тях даде поръчката си на чист китайски. Това смекчи погледа му и той се спусна да приготви най-вкусния ориз за гостите.

Скоро купичките бяха сервирани. Хорас опита деликатно от храната, но Майкъл се нахвърли лакомо върху порцията си. Отдавна не бе вкусвал китайска храна.

Когато омете и третата порция ориз, подправен с тънко нарязан бекон и зеленчуци, той избърса устата си с маншета на ризата и се облегна доволно назад.

— Още една, приятелю? — попита Хорас, но Майкъл поклати глава.

— Може би по-късно.

Хорас остави своята купичка върху масата, извади чиста носна кърпа и избърса лицето си. В гостилницата нямаше салфетки, просто защото никой освен изтънчения англичанин нямаше нужда от тях.

— Какви прекрасни готвачи са тези жълтури! — въздъхна доволно той. — Сега вече мога спокойно да умра.

— Толкова ли е лошо положението? — загрижено попита Майкъл.

— Да, мило момче — тъжно отговори Хорас.

— Затова ли прекрати мисията?

Хорас отговори уклончиво:

— И затова. Наближаването на фаталния час кара човек да се замисли за истински важните неща в живота. Когато Годфри ми съобщи за изчезването на сина ти, аз се запитах…

Готвачът се появи отново, поклони се и попита дали имат нужда от още нещо. Хорас му махна с ръка и той изчезна в кухнята.

— Не знам как да го нарека по друг начин освен прозрение. Изведнъж осъзнах нищожността на моите усилия. Цял живот се мъчех да покажа истинския враг на онези господа в кабинета, но срещах единствено равнодушие. Те не се интересуват от колонията си. Обръщат се към нея само когато имат нужда от войници за безбройните войни, които водят из цял свят. И ето го твоят син — роден тук, но запратен да се бие срещу непознати нему врагове и да жертва живота си за чужда кауза.

— Осъзнаваш ли, че думите ти могат да се изтълкуват като измяна към Короната? — подразни го Майкъл. — Говориш като австралиец, старче.

Хорас се усмихна тъжно.

— Прекалено дълго живях в Австралия, Майкъл, сред хора, които отчаяно се опитват да докажат верността си към майка Англия. Но майка Англия може да бъде голяма мръсница. Тя ще използва своите кутрета в бъдещите си войни. Ще ги остави да проливат кръвта си за нея и след това ще забрави за тях. И това ще стане, Майкъл. Помни ми думата. Може би не в нашия живот, но е неминуемо, както е неминуемо, че кайзерът ще анексира Северна Нова Гвинея. И майка Англия ще изпрати верните колониални войски да се бият за същите територии, от които така леко се отказва сега.

— И ти мислиш, че това, което сме правили с теб в продължение на десет години, е било напразно?

Хорас се пресегна през масата и го потупа по рамото.

— За времето си то имаше смисъл, момче. Ние с теб се опитахме да променим нещата. Но усилията ни останаха незабелязани.

— Признавам, че не съм се вълнувал от крайната цел на работата си, Хорас — каза тъжно Майкъл. — Просто ме примамиха парите. А и този живот беше единственият, който знаех как живея. Иначе не давам и пукната пара за Нейно величество.

— И въпреки това направи много за нас — възрази англичанинът. — Но дойде време аз да се върна при зелените полета на Англия, а ти — да намериш сина си. Джордж Годфри ми каза за предложението на госпожа Инид Макинтош. Кога заминаваш?

— След три дни има кораб за Судан. От там ще тръгна към Суакин да се представя в щаба на армията. Годфри ме снабди с писма за началниците.

— Добрият стар Годфри! Той познава почти всички там — рече замислено Хорас и се загледа в играта на маджонг на съседната маса. — И какво ще правиш, след като го намериш? Обратно в Австралия?

— Ще се захвана с нещо, за което мечтая още от детството си.

— Ще станеш художник? — Вдигна вежди Хорас и Майкъл кимна. — Хубаво е да преследваш мечтите си. Ако ги загубиш, значи е дошло време да се преселиш във вечността. Повярвай ми, знам го.

— Отдавна искам да ти кажа нещо, Хорас — наведе се над масата ирландецът и Хорас трепна от агресивната нотка в гласа му. — Въпреки че си едно подло копеле, което ме принуди да работя за Короната, като ме притисна до стената, аз винаги съм те харесвал.

Хорас прие комплимента, най-големия, който Майкъл би си позволил. Това между тях беше истинско приятелство, което не можеше да бъде унищожено от национални или политически интереси.

— Благодаря ти, Майкъл! — отвърна той и за свой ужас усети, че се задушава от емоции. — Мисля, че е време да се разделим, докато сме още трезви. В противен случай може да кажем неща, които ще ни накарат да се почувстваме неловко след това.

Майкъл се ухили с разбиране.

— Прав си, Хори — каза закачливо. — Мисля си обаче, че присъствието ти в тази част на града не е случайна.

— Не, разбира се — отвърна дребният мъж и се надигна от стола. — Надявам се, че нашият любезен домакин ще ми подшушне откъде мога да се снабдя с онези вещества, извличани от мака. Имам нужда от тях, за да преживея деня.

Той се сбогува с Майкъл.

— И знаеш ли какво още, момчето ми? Ако още веднъж ме наречеш Хори, ще те ударя с бастуна по главата.

Майкъл се засмя с глас.

— Щом още имаш хъс да заплашваш, значи ти е рано за гроба, старче.

— Дяволски си прав, приятелю — усмихна се Хорас. — Има още хляб в мен.

Англичанинът изпрати с поглед приятеля си. Навън валеше силен дъжд. Видя, че Майкъл вдига яката на сакото си и тръгва нагоре по улицата. Тъкмо щеше да потърси собственика на заведението, когато забеляза някакво движение под сянката на магазина отсреща. Трима мъже неочаквано се появиха под пелената от дъжд и хванаха ръцете на Майкъл, преди да успее да извади колта от джоба си.

Хорас избута идващия към него китаец и изхвърча навън, но беше късно. Похитителите набутаха Майкъл в един файтон. Англичанинът се втренчи безпомощно в кочияша, който удари с камшика и конете забързаха по тясната лошо осветена уличка. Инстинктът му подсказа кои са мъжете и къде откарват приятеля му. За съжаление знаеше също, че ще го измъчват, преди да го убият. И той не можеше да направи почти нищо, за да му помогне. Почти нищо.