Питър Уот
Горда птица (36)

35.

Трюмът вонеше на мас. Тримата моряци и Майкъл бяха мокри до кости. Ръцете на ирландеца бяха завързани за една подпора на тавана на помещението. Жълтата светлина хвърляше зловещи отблясъци по лицата на похитителите му, сенките им се уголемяваха и множаха по стените на мрачното помещение.

Майкъл знаеше, че те не са прости моряци, а войници на кайзера, закалени в много битки и предани до смърт на шефа си, унтерофицер Фон Фелман. Те от своя страна знаеха, че той говори свободно немски и затова почти не разговаряха, но не беше нужно да ги чуе, за да разбере, че вероятността да напусне кораба жив е нищожна. Пенелопе го бе предупредила.

Ръцете му отмаляха.

— Как мислиш, дали ще ти се откъсне от сърцето една цигара, Гюнтер? — каза на немски той и изпъшка от болка. — Или си на мнение, че в предсмъртния си час войниците не трябва да вонят на цигари?

Гюнтер беше най-възрастният от тримата войници. Някога беше служил в Мексико с Чуждестранния легион. Майкъл също бе работил там след Гражданската война и двамата мъже откриха обща тема, която ги сближи. Немецът запали цигара и я сложи между устните му. После отстъпи назад и го погледна със симпатия.

— Съжалявам, че стана така, приятелю — каза. — Знам за подвизите ти и съм впечатлен от военните ти умения.

— Благодаря, Гюнтер! Разбирам, че в това тук няма нищо лично — отвърна Майкъл. Цигарата подскочи между устните му.

— Ти ни направи на глупаци, Майкъл Дъфи — изрече германецът с неприкрито възхищение. — Много те бива.

— Биваше ме — каза Майкъл и дръпна от цигарата. — Не очаквам да ми повярвате, но това е самата истина. Вече не работя за ничий шпионаж.

— Прав си, Дъфи, няма да ти повярваме — отвърна някак тъжно Гюнтер, — макар че бих предпочел да е истина. Не ми харесва мисълта, че храбър мъж като теб трябва да умре.

Изведнъж тримата моряци се изпънаха и впериха погледи някъде зад Майкъл. Той веднага се досети кой се е появил. Чуха се стъпки и барон Манфред фон Фелман застана пред него. Бяха минали дванайсет години от последната им среща. Не можеше да се каже, че баронът е остарял, по-скоро беше улегнал. Дори и в скъпия цивилен костюм изглеждаше като войник.

— Съжалявам, че трябваше да постъпя така с вас, господин Дъфи — каза той с тон на наследствен аристократ. — Още не съм ви благодарил, че очистихте земята от онзи престъпник, капитан Морт, но не вярвам, че сте дошли в Сидни заради някоя добра дума от моя страна. Виждате ли, аз случайно знам, че тук вие сте търсен за убийство.

Майкъл изплю недопушената цигара и се повдигна на пръсти, за да облекчи ръцете си.

— Признавам, че знам за вашите планове — каза тихо, — но ви заявявам най-отговорно, че ми бе наредено да спра работа по саботирането на мисията ви.

Погледите им се срещнаха и спокойните сини очи на барона се взряха внимателно в Майкъл.

— При други обстоятелства щях да ви повярвам, господин Дъфи — наруши тишината германецът. — Но в момента ние сме на война, както сам ще признаете, и ако искам да се чувствам спокоен, не мога да ви оставя жив. Вие бихте ли ми повярвали, ако бяхте на мое място?

Майкъл замълча. Каквото и да кажеше, без потвърждение от страна на Хорас, нямаше да има стойност.

— За съжаление не — поклати глава Манфред. — Не мога да си позволя да рискувам. Ще се наложи да ви подложа на разпит, за да разбера кой друг знае за моята мисия.

— И как ще сте сигурен, че казвам истината — опита се да остане спокоен Майкъл, — след като знам, че ще ме убиете, какъвто и да е резултатът от разпита?

— Ще позная, ако скриете нещо от мен, господин Дъфи — прониза го с поглед германецът. — Уверявам ви.

Баронът отстъпи и кимна към Гюнтер, който с един замах свали мократа риза от тялото на Майкъл. В ръката му проблесна нож.

Лицето на Гюнтер беше непроницаемо, само нервният тик караше лявото му око да примигва. Не беше доволен, че именно той трябва да изпълни задачата, но като легионер в Мексико бе научил много техники за водене на разпит и беше логично да изберат него.

— Сержант Гюнтер ще ви причини болка — обясни Манфред. — Аз ще ви задавам въпроси и очаквам от вас честни отговори. Ако те ме удовлетворят, ще прекратя мъчението и ще ви осигуря достойна смърт. Разбирате ли какво казвам?

Майкъл кимна и се замоли бог да му даде сили за предстоящото изпитание. Нямаше много за казване, единственото, което го притесняваше, беше, че може да се пречупи и да издаде, че Хорас е в Сидни. Това означаваше сигурна смърт за приятеля му.

Манфред даде знак и Гюнтер мушна острието на ножа под кожата на ребрата му. Натисна леко и то се плъзна бавно между костите и хрущяла, без да пробива белия дроб.

Майкъл се сгърчи и едва успя да сдържи вика си. Острата болка прониза засегнатите от стоманата нерви. Кръвта оплиска дъсчения под. Гюнтер извади рязко ножа и се обърна с гръб към него.

— Кой друг в Сидни знае за нашите планове? — тихо попита баронът и се взря в очите му.

— Само аз и твоята съпруга — успя да размърда устните си той. За щастие Джон Вонг си бе заминал.

— Пенелопе? — изненада се Манфред. — Срещали сте се с нея?

Майкъл оголи зъбите си в нещо като усмивка. Надяваше се да изнерви мъчителя си и да го предизвика по-бързо да го прати на оня свят. Смъртта щеше да бъде истинско облекчение.

Но другият разгада ходовете му.

— Знам за връзката ви със съпругата ми — прошепна в ухото му, за да не бъде чут от подчинените си. — Тя е необичайно освободена във всяко отношение жена. Обича да причинява болка. Това я възбужда. Вие знаете за тази нейна слабост, нали? Мисля, че много ще й хареса разказът ми за вашата смърт. Дори си мисля, че ще съжалява, че не е била на мястото на Гюнтер. Така че не се опитвайте да ме разгневите, като я намесвате.

И той се приготви да даде нов знак на мъчителя му. Но изведнъж замръзна на мястото си и се вторачи невярващо зад Майкъл.

— Ние с вас трябва да си поговорим, барон Фон Фелман — чу Майкъл гласа на Хорас. — Насаме.

Германецът кимна и тръгна към каютата си. Щом двамата мъже излязоха от помещението, Гюнтер запали цигара и я сложи между устните на Майкъл.

— Съжалявам, че се получи така, приятелю — измънка, — но трябваше да се подчиня на заповедта.

— Знам, нищо лично — отвърна той. — Просто си вършиш работата. Щеше ми се да не си толкова добър в нея.

Германецът се засмя тъжно. Не можеше да не се възхити на смелостта на мъжа пред себе си. Само много силен човек можеше да се шегува при такава ситуация.

 

 

— Колко време мина, господин Браун? — Манфред седна до масата и посочи на Хорас мястото срещу себе си. — Доколкото си спомням, последния път се видяхме в Куктаун, в ресторанта на Чарли, когато вашият неотразим Майкъл Дъфи се справи с убиеца на баща си Морисън Морт и по този начин отмъсти и за брат ми. Да-а-а, беше една прекрасна вечер. Една от редките, когато двама шпиони от вражески разузнавания могат да седнат и да изпият заедно бутилка вино. Но защо сте тук, приятелю? Докладваха ми, че сте в Таунсвил.

— Трябва да постегнете хората си, бароне — укори го Хорас. — Разпуснали са се. Тук съм от двайсет и четири часа, а вие не знаете.

— За да спасите Майкъл Дъфи — намръщи се Манфред. — И сигурно водите подкрепление.

— Не, дойдох абсолютно сам — отвърна той. — Дойдох да ви убедя да го пуснете. Искам да се разберем като джентълмени.

— Слушам ви — отвърна Манфред с нужното уважение към човека, рискувал живота си, за да дойде тук, — но се съмнявам, че нещо може да му помогне.

— Защо искате да го убиете, след като знаете, че вашите намерения не са тайна за мен и за правителството ми?

— Защото вие може да знаете, но единствено той е в състояние да ни спре. Много добре знаете кой изнесе на плещите си операцията по осуетяване на мисията ми преди десет години.

— Капитан Морт осуети мисията ви, не Майкъл — приятелски му напомни Хорас. — Или сте забравили кой ви спаси живота, когато се оказахте насред океана?

Манфред се размърда неловко. Наистина, ако Майкъл Дъфи не му бе подал дъска и не го бе придържал над водата, докато стигнат брега, сега нямаше да е между живите и нямаше да може да убие спасителя си. Каква ирония! Дължеше много на Майкъл, но какво значение имаше собствения му живот пред съдбата на родината и на кайзера? Той беше войник и подобни чувства нямаха място при взимане на решения.

— Благодарен съм на господин Дъфи и ми се ще да има някакъв начин да излезе жив от тази ситуация. Но аз имам конкретна задача и не бива да подлагам на съмнение изпълнението й. Сигурен съм, че и вие бихте постъпили така на мое място.

Хорас кимна.

— Не знам дали ви е казал, но аз го освободих от задължения преди няколко дни. Само си губите времето с него.

— Каза ми, но не мога да рискувам. Не и когато вие сте в Сидни. Двамата сте много опасна двойка.

— Ами ако ви дам възможност да откъснете главата на ламята? — попита тихо англичанинът. — Тогава няма за какво да се тревожите, нали?

— Нямам никакво намерение да ви причиня нещо лошо, господи Хорас. Както бихте казали вие, англичаните, това би било неприлично.

— Но помислете си за миг, че съм мъртъв. Ще ми дадете ли мъжката си дума, че господин Дъфи ще бъде освободен и ще забравите за него?

— При такава невероятна ситуация наистина бих освободил господин Дъфи — погледна го озадачено Манфред. — Давам ви честната си дума.

— Много добре — отвърна Хорас и се усмихна загадъчно. — Случайно да ви се намира шах, бароне?

Баронът също се усмихна, въпреки подозрението, което започна да изпитва, и извади от шкафа си прекрасен шах от слонова кост. Нареди фигурите на масата между двамата и отвори бутилка превъзходно порто. Беше донесъл две бутилки, за да отпразнува стъпването на кайзера на толкова желания от него остров, но му се стори, че този момент беше изключителен и заслужаваше да се полее.

Уточниха кой с кои фигури ще играе и преди първият да започне, баронът вдигна наздравица.

— За смелостта ви, приятелю — произнесе.

Хорас вдигна чашата си и каза:

— Пия за Майкъл Дъфи, който служи честно, макар и не по свое желание, на Нейно величество. За бащата на капитан Патрик Дъфи — племенник на един от най-уважаваните войници на кайзера. Сега сте вие, барон Фон Фелман.

Манфред кимна и каза:

— Господин Браун, обещавам, че няма да наруша обещанието си. Но нека първо да видим кой от нас е по-добър в тази интелигентна игра и да се насладим на хубавото вино.

— Знаете ли, бароне, дано не ви се стори перверзно, но от дълго време имам желание да премеря сили с вас на шахматното поле — изрече Хорас и отпи от чашата си.

Когато играта приключи, баронът остави сам английския разузнавач в каютата си. Хорас бе взел царицата му, но бе изгубил най-важната игра — тази на живота си.

 

 

Манфред фон Фелман се върна в трюма и даде знак на Гюнтер. Той развърза ръцете на Майкъл, свали ризата си и я наметна върху раменете му.

— Къде е Хорас? — попита ирландецът и разтри изтръпналите си ръце.

Манфред не отговори веднага. Първо освободи войниците, изчака да напуснат помещението и едва тогава се обърна към него.

— Господин Браун отне сам живота си.

Дъфи наведе глава. Знаеше, че баронът казва истината. Защо да лъже при създалите се обстоятелства?

— Каза, че си отива от този свят по своя воля, като част от споразумението между нас — продължи. Говореше бавно. Наистина скърбеше, че един достоен човек напуска тихия фронт. — Но в писмото, което остави, пише друго. Обяснява, че не желае повече да търпи болката, която му причинява смъртоносната болест. Уверявам ви, че ще го изпратя на началниците му и той ще получи достойно погребение. Обещавам също, че никой няма да научи, че е посегнал сам на живота си. Вие сте свободен, господин Дъфи. Хорас ми каза, че заминавате за Африка, за да търсите сина си. Пожелавам ви успех.

 

 

Нямаше какво повече да се коментира, мислеше си Майкъл, докато слизаше по подвижното мостче, съпровождан от немските войници. Хорас беше мъртъв и толкова.

Дъждът продължаваше да се излива над града. Студени капки покриха лицето и ръцете му. Ризата под сакото също беше мокра от раната, която продължаваше да кърви, но той не усети нито болката, нито хапещия студ. Едно-единствено нещо имаше значение в този момент — все още беше жив. И това беше достатъчно засега. Скръбта за приятеля, жертвал живота си, за да го спаси, щеше да дойде по-късно.