Питър Уот
Горда птица (41)

40.

Кучетата яростно залаяха. Дънкан Камерън, управител на имението Глен Вю, излезе на верандата и огледа седмината полицаи от Националната конна полиция, който влязоха в двора. Кучетата продължиха да лаят настървено и обградиха конете. Дънкан извика нещо и те с неохота се прибраха под сянката на резервоара за вода.

Глен Вю бе построено от покойния Доналд Макинтош и големия му син Ангъс преди трийсет години. И двамата мъже бяха прободени от копието на Уолъри и костите им лежаха в червената земя недалеч от имението. Но Глен Вю оцеля. Инид Макинтош назначи Камерън — як и жилав шотландец, точно като покойния й съпруг — за управител, и не сгреши. Бяха направени много подобрения и нови постройки, а Мери, съпругата на Дънкан, превърна къщата в уютен дом. Лаят на кучетата й подсказа, че някой идва. Тя излезе на верандата и застана до мъжа си. Посетители почти нямаше в тази пустош и жената се зарадва на гостите. Групата от европейци и аборигени в униформи със сигурност щеше да придаде някакъв цвят на еднообразното им ежедневие.

Гордън слезе от коня и се приближи към домакините.

— Инспектор Джеймс, сър — представи се той. — Идваме от Таунсвил. По следите сме на двама чернокожи, които подозирам, че се подвизават из вашите земи.

Управителят пое протегнатата ръка.

— Дънкан Камерън. А това е съпругата ми, госпожа Мери Камерън. Едно от моите момчета ми каза, че е засякло следи около хълмовете на юг от потока. Но каза, че били трима майоли.

— Значи не сме яздили напразно дотук — отдъхна си Гордън и отърси прахта от панталоните си. — Сигурно с тях е и момичето, което са отвлекли от един магазин за грог преди няколко седмици.

— Инспектор Джеймс ли казахте? — смръщи чело Камерън, сякаш искаше да си припомни нещо. — Чел съм някъде това име. Участваше в разселването на калкадуните на север. Инспектор Гордън Джеймс?

— Същият стои пред вас — усмихна се той, леко смутен от растящата му слава.

— Вчера четох за битката ви с майолите. Поздравявам ви за храбростта, вашата и на хората ви — каза Камерън и погледна към уморените полицаи, налягали по гърбовете на конете си. — Ей сега ще намерим нещо за хапване за хората и конете. Градинарят ми ще им покаже къде да се настанят за нощувка. Предполагам, че ще останете през нощта?

— Да, благодаря ви, господине — отвърна любезно Гордън. — Яздим вече цяла седмица. Момчетата се нуждаят от почивка. Но ще тръгнем преди изгрев-слънце. Бих искал да се възползвам от вашето гостоприемство и да помоля да ни осигурите човек, за да ни заведе до тези хълмове. Добре ще е да е онова момче, което е открило следите.

— Било е съвсем близо до хълма. Хората ми се страхуват да минават оттам по тъмно, капитане. Казват, че това място се обитава от духовете на избитите по нареждане на сър Доналд майоли през шейсет и втора. Дори и белите работници вярват в това. Като имам предвид суеверието на туземците, се съмнявам, че ще ги откриете там.

— Чували ли сте за Уолъри, мъж от племето дарамбал, което някога е живяло по тези места?

— Разбира се — поклати глава управителят. — Говори се, че именно той е убил младия Ангъс по време на разселването, а по-късно и самия сър Доналд. Този човек се е превърнал в легенда по нашите земи.

— Всичко, което се говори за него, е истина — мрачно каза Гордън — и сега отново е започнал да напада нашите хора по пътищата. Има си и нов партньор — бивш полицай на име Питър Дъфи.

— Дъфи? Като името на онзи търговец, когото черните убиха след разселването? — припомни си Камерън. — Имат ли някаква роднинска връзка?

— Дядо и внук — отвърна уморено капитанът. — Само че не нирамбура са го убили, а лейтенант Морт, който е оглавявал разселването.

Мери Камерън слушаше мълчаливо разговора между съпруга си и младия капитан. При един от ремонтите на къщата тя бе открила дневниците на сър Доналд и с отвращение бе прочела подробностите за онзи ужасен ден през шейсет и втора. Сега си припомни и още нещо.

— Знаете ли, капитан Джеймс — тихо каза тя и Гордън се обърна към нея, — че помощник-командир на полицейския отряд е бил човек на име Хенри Джеймс?

— Да, това е баща ми, госпожо.

— Като се замисли човек — изгледа го странно жената, — историята сякаш се повтаря. Не намирате ли, че е зловещо?

— Не мисля, че нещо се повтаря, госпожо — тихо отвърна той. — С цялото си сърце се надявам да не се повтори.

— Заповядайте вътре, инспектор Джеймс — любезно го покани Дънкан Камерън. — Да не стоим повече на слънцето.

После се обърна към един стар китаец с дълга до кръста конска опашка и извика:

— А Чи!

— Да, маса Камервон?

— Заведи хората да си оставят багажа в колибите за стригачите и кажи на готвачката да им приготви нещо за ядене.

Градинарят А Чи се поклони вежливо и тръгна към полицаите.

Гордън го последва и след като се увери, че хората му са настанени добре, се запъти към къщата, където го бяха поканили на следобеден чай. Щом стъпи на верандата, избърса ботушите си, почука и влезе. Една чернокожа слугиня пое кепето му. Той развърза колана с револвера си и го остави на закачалката в коридора. По градските стандарти къщата не можеше да се нарече луксозна, но беше просторна и чиста. Колибата от дървесни кори, построена някога от Доналд Макинтош, сега беше пригодена за сайвант. Поканиха го в задния двор под асмата, която хвърляше благословена сянка върху отрупаната със сладкиши и чай маса. Тримата заговориха за цените на вълната, говеждото и за последните новини от войната в Судан. Сега можеше да огледа по-отблизо семейство Камерън и забеляза първи признаци на бременност у симпатичната госпожа. За миг си представи Сара с тяхното бебе в утробата и усети, че сърцето му прелива от нежност към девойката.

На юг от имението Глен Вю, в подножието на голяма вулканична скала седеше Уолъри и съзерцаваше линията на сивия храсталак, който бавно поглъщаше оранжевата топка на слънцето. Наоколо беше зловещо тихо. Не се чуваха детски смях, закачки, монотонното бъбрене на старите дарамбал. Само нежното шумолене на бодливите вейки, които се приготвяха за сън.

Воинът зарови пръсти в сивата си брада. Мислите му се върнаха назад във времето, когато двамата с Том Дъфи често сядаха тук и съзерцаваха същата картина, съществувала още много преди тук да стъпи човешки крак.

Тогава с Том все още не бяха сами. С тях имаше и шепа оцелели от разселването хора от клана дарамбал. Но овчарите бяха убили стария мъж и момчето. После бяха измъчвали и убили старата Биди и бяха отвлекли жената на Том, Мондо. Но двамата с коравия ирландец бяха проследили убийците и бяха отмъстили за кръвта с кръв. Тогава Уолъри научи как воюват белите. Сега можеше да язди, да стреля и да говори езика им.

Слънцето беше вече зад хоризонта. Настъпи онова призрачно време между деня и нощта, когато земята се превръщаше в царство на сенките. Старият воин стана, събра с едната ръка копията и нулите, а с другата хвана пушката си. Гордън Джеймс беше съвсем наблизо. Уолъри можеше да го подуши. Трябваше да отиде при Питър и да му разкаже историята на нирамбура. Да му разкрие значението на свещените рисунки в пещерата и да го научи как да се слива с духовете на Праотците. На сутринта щеше да посвети Питър. Нямаше да бъде истинско посвещение, но все пак бе по-добре от нищо.

Когато влезе в пещерата, намери Питър да седи с кръстосани крака пред огъня. Младият мъж бе оставил Матилда долу в лагера и бе тръгнал сам към светилището на нирамбура. Тя щеше да чака, а той щеше да се върне при нея като истински нирамбура.