Питър Уот
Горда птица (28)

27.

— Петима ранени. Трима с опасност за живота. Седмина от доброволците — ранени. Един от тях — със сериозна рана от бумеранг — четеше доклада си Гордън. Всички слушаха мълчаливо и стискаха пушките близо до гърдите си. Той вдигна поглед от бележките си и огледа хората. — Е, господа, положението засега е такова. Имахме късмет, че не изгубихме нито един човек. Днес нанесохме сериозен удар срещу враговете на Нейно величество. Сега чернилките ближат раните си и подсмърчат като бити хлапета. Но подозирам, че въпреки това са далеч от пълната капитулация.

Мъжете закимаха в знак на съгласие и започнаха да коментират помежду си. Сблъсъкът с туземците бе породил у тях уважение към воините калкадун, които бяха показали интелект и комбинативност, присъщи на европейците. Някои от полицаите бяха служили в британската армия в Африка и сравнението между африканските воини и аборигените беше определено в полза на последните.

— Имаш ли план, инспекторе? — попита Команчи Джак и запремята из устата си вечната топка тютюн.

Гордън разчисти с ботуша земята пред себе си и с помощта на една тънка клонка скицира карта на местността. Отбеляза речната долина на юг, както си я представяше. После взе шепа камъни и ги включи в скицата.

— Ние сме тук — посочи с вейката. — Камъните отбелязват южните хълмове на планината. Според моите изчисления враговете са се установили на един от трите най-високи хълма, които виждате пред себе си.

Всички насочиха погледи към трите сиви върха пред себе си. Вдигнаха ръце, за да предпазят очите си от следобедното слънце, и се втренчиха в скалистите склонове. Те излъчваха мир и спокойствие. Нямаше и знак от дебнещи в храсталаците калкадун с остри копия, но всички съзнаваха с болезнена яснота, че в момента врагът ги наблюдава.

— Ще пренощуваме тук и още с първите лъчи ще изпратим патрули, за да разузнаят на кой от трите хълма се намират основните сили на племето. Ще обградим хълма и ще ги разбием.

— Искаш да ги атакуваме фронтално? — подсвирна един от местните доброволци. — Ами ако не успеем да се изкачим с конете? Означава ли, че ще хукнем пеша нагоре? Това не ми се нрави, инспекторе.

— Скалите ни предоставят чудесно прикритие — побърза да ги успокои Гордън. Знаеше, че идеята няма да се хареса на много от хората, и беше подготвен. — Копията не могат да пробият камъка.

Мъжете започнаха да мърморят и да се почесват зад врата. Конят беше неразделна част от екипировката им. От конете те можеха да стрелят, да презаредят и да стрелят пак. Конете им даваха възможност да избягат бързо от копията на туземците. Без тях нямаше как да надбягат дългокраките калкадун.

— Какво ни гарантира, че наистина ще намерим прикритие? — загрижено попита друг конник. — Може да се окаже, че хълмът е оголен, като тези, покрай които минахме вчера. Само няколко дървета и нищо друго.

Останалите се съгласиха с него и глухият ропот се усили. Доброволците не бяха на служба и можеха всеки момент да си тръгнат. Но Гордън имаше готов отговор:

— Ако не приключим с тях сега и се върнем в Клонкъри, майолите ще решат, че са ни изплашили. Всичките ни усилия през тези седмици ще се окажат напразни. Те атакуват хората по пътищата и фермите ви. Техният вожд ни предизвика открито. Ако отстъпите сега, никога няма да можете да спите спокойно в собствените си домове. Техните нули ще продължат да разбиват черепите на жените и децата ви, копията им ще повалят добитъка, докато не ви остане нищо, за което си заслужава да се живее.

Силната реч произведе нужното впечатление. Фермерите наведоха глави, разнесе се одобрителен шепот. Сега Гордън бе сигурен, че ще продължат с него и ако се наложи, ще се бият без конете си. Но аборигените, които защитаваха земята си, също бяха готови на всичко.

— Убеден съм, че ще намерим прикритие. Логично е туземците да са избрали хълма, който им предлага най-голяма възможност да скрият жените и децата си от нас — добави, за да ги успокои. — Нашите пушки достигат по-далеч от копията им. Ще поддържаме удобно за нас разстояние, докато атакуваме. Освен това ще се разделим на групи и ще се покриваме един друг, както направихме днес.

Въпреки усилията му много от хората останаха със съмненията си. Днес те видяха как самият инспектор бе попаднал в клопката на враговете и колко близо до смъртта бяха хората му.

Капитанът определи разузнавателните патрули за следващия ден. Сержант Роси нареди да се погрижат за ранените и организира група, която да ескортира по-тежките случаи до Клонкъри.

Гордън също се остави да се погрижат за крака му. Раната се оказа повърхностна. Щом го превързаха, той стана и се отдалечи от хората си. Решението му да притисне туземците в собственото им леговище беше важна стъпка и щеше да остане в историята на младата колония, той беше сигурен в това. Ако победеше, ролята на правителството и неговото бойно подразделение, полицията, нарастваше неимоверно. Старите земевладелци най-сетне щяха да започнат да се съобразяват с тях.

Не, нямаше да допусне да бъде сразен от аборигените. Трябваше да победи и това щеше да бъде последната битка за тази млада земя.

Той вдигна глава и се загледа в най-високия хълм пред себе си. Те бяха там и го чакаха. Нямаше съмнение, че и те съзнаваха важността на този последен, решителен сблъсък. Не заради политическото му значение, а заради собственото си оцеляване.

Дали Уолъри щеше да се гордее със своя ученик? Или щеше да проклина съществуването му?