Питър Уот
Горда птица (20)

19.

Майкъл отхапа края на пурата си и изплю парчето във водите, които се плискаха мързеливо в каменната дига на пристанището в Сидни. Пасажерите забързаха към изхода на ферибота и дори не погледнаха към едноокия мъж. Той запали пурата и спокойно се огледа наоколо. Не бързаше. Имаше достатъчно време да поеме цвета и мириса на родния град, докато чака свръзката.

По брега се щураха вестникарчета и подвикваха заглавията от първите страници на вестниците с глас, подобен на този на аукционерите по търговете. Крайбрежната ивица беше задръстена с пристигащи и заминаващи кораби за и от всяко кътче на света. Малко по-далеч бяха рибарските лодки, собствениците им се суетяха около тях — боядисваха, стягаха или просто оглеждаха своите съдове.

Майкъл огледа разсеяно дамите, които се движеха внимателно с дългите си рокли и кокетни чадърчета, и мъжете с неизменните костюми и шапки. Изведнъж в съзнанието му изникна подобна картина отпреди двайсет години, когато той и братовчед му Даниъл пътуваха с ферибота от Манли, от другата страна на забележителното пристанище на Сидни. Тогава бе срещнал красивата дъщеря на богатия Доналд Макинтош. Сега тя бе станала госпожа Фиона Уайт, съпруга на мъжа, заради когото се бе наложило да бяга от родината си и да си изкарва хляба като войник на съдбата.

Гледката на забързания роден град го изпълни със странно спокойствие. Въпреки опасността да го разпознаят, въпреки риска от предстоящата задача познатите от детството звуци и миризми бяха истински балсам за изстрадалата му душа.

— Господин Дъфи — чу зад себе си дълбок глас, — отдавна не сме се виждали.

Майкъл се обърна.

— Майор Годфри! — възкликна той, зарадван, че вижда познато лице. — Радвам се да ви срещна отново.

Двамата мъже се познаваха от десет години. За пръв път се бяха срещнали на следобедното парти в дома на баронеса Фелман. Майор Годфри му се бе представил и двамата се бяха заговорили за генерал Къстър. Майкъл бе изказал предположение, че самонадеяният генерал ще се окаже в затруднено положение, ако индианците, които преследваше, решат да се обединят. Майорът категорично бе възразил, но времето показа, че ирландецът е бил прав. Армията на генерал Къстър беше разгромена при Литъл Бигхорн.

— Господин Хорас Браун ме информира, че вие ще сте моята свръзка и това, да си кажа честно, никак не ме изненадва.

Годфри вяло се усмихна. Въпреки че носеше редингот — последна дума в мъжката мода — и лъскава шапка, войнишката стойка и гордо вдигнатата глава веднага издаваха професионалния войник.

— Не оставайте с погрешното впечатление, господин Дъфи. Аз нямам същата професия като моя приятел Хорас Браун. Ако му помагам от време на време, то е защото смятам, че това е дълг на всеки служител на Нейно величество. Винаги съм се водил от мисълта, че трябва да осуетяваме опитите на враговете на империята да накърнят интересите й. Иначе се пенсионирах. Като полковник, забележете. Имам малко имение в Парамата, основен източник на радост и грижи в пенсионерския ми живот. Това може би е последната услуга, която правя за Хорас.

Майкъл се усмихна вътрешно на опитите на полковника да се разграничи от Хорас Браун. Разбираше го напълно — разузнаваческата работа не беше за джентълмени.

— Това е и моето желание, полковник — отвърна, като побърза любезно да коригира военния чин на Годфри. — И за мен тази мисия ще е последна. Стига вече работа за шибаната британска корона.

— Обяснимо чувство за син на ирландски бунтовник — усмихна му се Годфри. — Но очевидно вашият син е на друго мнение. Доколкото знам, той изпълнява военна мисия за кралицата в Судан.

— Знаете прекалено много за мен, полковник — изръмжа Майкъл. — Какво друго сте чували за сина ми?

Пенсионираният полковник знаеше много за Патрик, но беше от хората, които никога не казват повече от необходимото. Отдавна работеше за Инид Макинтош и бе свидетел на израстването на момчето и превръщането му в млад мъж, с когото всеки баща би се гордял.

— Чух, че синът ви е един от най-надеждните офицери на Нейно величество — каза. — А също, че жъне големи успехи в този модерен сред работническата класа спорт, бокса. Несъмнено е наследил дарбата си от вас.

— По скоро от Макс Браун — намръщи се бащата, сякаш не желаеше да коментира точно тази страна от уменията на Патрик. Но всъщност беше горд, че синът му не е скъсал връзката с работническия си произход. — Макс го е научил да се бие, както навремето научи мен.

— Сигурно е бил много добър учител — усмихна се Годфри. — От това, която съм чул, господин Патрик Дъфи е непобедим шампион в тази дисциплина в целия шотландски полк. И доколкото познавам яките мъже в полички, това си е истинско постижение. Жалко, че синът не знае нищо за подвизите на бащата на тихия фронт в името на кралицата.

Майкъл втренчи здравото си око в полковника.

— Той дори не знае, че съм жив. Освен това не се гордея много с работата си.

— Мисля, че един ден той непременно ще разбере, че сте жив и че сте достоен мъж — каза със съчувствие Годфри. — Вашето съществуване е една от най-лошо пазените тайни на континента.

— Така излиза — измърмори Майкъл и се загледа към квартала, известен под името „Скалите“. Пътят им минаваше точно покрай него. Този район беше най-западналият в Сидни. Над порутените му къщички все още се стелеше старата смърдяща на развалено мъгла. — Надявам се тук слухът, че съм жив, все още да не е достигнал до всяко ухо, както в Куинсланд.

— Дано — въздъхна Годфри. — Но нека да спрем да бъбрим като салонни танцьори и да преминем към съществените въпроси.

Забързаните минувачи ги блъскаха, изпреварваха и дори ругаеха, но двамата мъже не обръщаха внимание на уличната врява. Изглеждаха като хора, които обсъждат състезателните коне за предстоящото дерби в Рандуик. Или евентуалните последици от тревожното придвижване на руснаците по границата с Афганистан и стремежа на руската мечка да контролира световната сухоземна порта към Индия. Такова развитие на нещата би било истинска заплаха за уязвимите британски колонии в региона. Много хора вече открито говореха, че руската флота готви удар срещу британските острови в Пасифика. Дори се носеха слухове, че войска от доброволци ще следи за възможно навлизане на руски кораби в пристанищата на колония Нов Южен Уелс.

Но ако някой се заслушаше в разговора им, щеше да остане удивен, че вместо за Русия те говорят за заплахата от нашествие на германците.

Майкъл мълчеше и внимателно слушаше какво е осигурено за него и Джон Вонг за изпълнение на задачата им. Запозна се и с доказателствата, които потвърждаваха подозренията на Хорас, че Фон Фелман има намерение да стъпи в северната част на Нова Гвинея и да я обяви за владение на кайзера. След около половин час двамата мъже се разделиха.

Майкъл продължи разходката си из брега, загледан в блестящите във всички цветове на дъгата мазни води на пристанището. Изпуши пурата си и пое към квартирата, наета от английския му шеф за него и Джон. Стаята беше избрана така, че наемателите да имат ясен поглед към пристанището и към идващите и заминаващите кораби. Офисът бе нает от името на измислена фирма за внос и износ на стоки от и за Ориента. Но всъщност беше наблюдателен пункт за евентуални необичайни действия из брега.

Но в момента Майкъл не мислеше за предстоящата мисия. Много повече се тревожеше за срещата си с Фиона. Как щеше да го посрещне тя?