Питър Уот
Горда птица (30)

29.

Срещата с банкерите се проточи чак до вечерта. Инид Макинтош почти не вземаше участие в разговора за оборудването на още два от корабите на фирмата с охладителна техника. Омразният й зет бе поел инициативата да убеди беловласите мъже да финансират начинанието.

Тя седеше в аскетичната, облицована с тъмно дърво зала, потънала в скръб за внука си и омраза към човека, който седеше начело на полираната до блясък дълга маса. Той бе избързал да заеме председателското място с явното намерение да покаже кой командва тук и Инид не успя да се пребори за позицията, която бавно, но сигурно се изплъзваше от някога железните й ръце.

Останалите трима мъже представляваха британските финансови институции, които поддържаха „Макинтош къмпани“. Гренвил успя да ги убеди, че обновяването на двата допълнителни кораба и монтирането на хладилници в тях ще бъде от изключителна полза за търговията с месо между империята-майка и колония Куинсланд. Говеждото и агнешкото щяха да се обработват в кланиците на Макинтош и да се изпращат за Англия с корабите на фирмата. Така австралийското месо щеше да попадне на английските трапези директно, а това беше изгодно за всички. Досега короната можеше да се възползва единствено от произвежданата в Австралия вълна.

Банкерите слушаха внимателно доводите на Гренвил. Синкавият дим от пурите се виеше на гъсти задушливи облаци над тях. Кристалните чаши бяха пълни с отлично порто, което размекваше душите им. В крайна сметка те кимнаха одобрително и планът беше приет. Колкото и да презираше човека срещу себе си, Инид не можеше да не признае, че затварянето на веригата — от пасищата на Куинсланд до английските кухни — без ползването на посредник между компанията и английските търговци, беше истински пробив. На практика това означаваше монопол на пазара с месо.

— Благодаря ви, господа! — усмихна се широко Гренвил и стана да ги изпрати.

Уважаваните персони напуснаха задимената стая, за да се отправят към скъпите си клубове или към богатите си домове.

Изкуствената усмивка на Гренвил се стопи веднага, щом двамата с Инид останаха насаме. Тя не си направи труда да благодари на банкерите и остана на стола си. Гренвил затвори вратата и се обърна към нея. Вече не притежаваше предишното излъчване и сега приличаше по-скоро на застаряващ банков чиновник или счетоводител, отколкото на благородник. Но костюмът му както винаги беше от най-скъпия и фин плат в колонията и беше шит в „Севил Роу“ в Лондон.

— Пропуснах да изкажа съболезнованията си за твоята трагична загуба, Инид — каза меко той. — Ужасна трагедия за момчето.

Тя изслуша с равнодушие тирадата му.

— Ти успя да убедиш банкерите, че финансирането на проекта е едва ли не в тяхна полза — едва изрече възрастната жена, — но мен не можеш да излъжеш, че в сърцето ти има място за нещо друго освен за пари и власт.

— Не е така. Има място и за дъщерите ми, които случайно са и твои внучки — наблегна на последната дума Гренвил. — Двамата с теб скоро ще отпразнуваме тяхното пълнолетие.

Инид ясно усети сарказма и скритата заплаха в думите му. Той й намекваше, че скоро ще й отнеме контрола над компанията.

— Мисля си да им отпусна солидна сума. Нека да оценят щедростта на дядо си и факта, че не ги е забравил в завещанието си — ехидно подметна той.

— В замяна на техните акции — опита се да прикрие разочарованието си Инид. Не й се искаше Гренвил да види плодовете от глупавото решение на Фиона, което на практика му предоставяше контролния пакет акции. — Нищо не даваш даром, а, Гренвил? Дори и на твоята плът и кръв.

В очите му блесна злоба към крехката жена, която седеше на масата срещу него. Колко години бе работил за нея, горчиво си помисли той, и никаква благодарност. Но много скоро щеше да настъпи краят на царуването й. Той подозираше, че старата вещица се бе завърнала от Англия, за да подготви почвата за появяването на обичния си внук в света на бизнеса. На това гадно копеле! Очакваше се той скоро да напусне армията и да се завърне в Сидни. Но виж сега какво стана! Момчето се бе загубило из суданската пустиня и най-вероятно не беше между живите.

— Не забравяй, че твоята плът и кръв ми предостави възможността да седна на този стол, лельо. Столът, който, сигурен съм, все още отчаяно се надяваш да задържиш.

— Знаеш много добре, че нямаш право на този стол, Гренвил — отвърна спокойно Инид и стана от масата. — Засега ние с теб управляваме фирмата на равни начала. Има много време, докато дъщерите ти навършат двайсет и една. Всичко може да се случи.

— Не ме заплашвай, Инид — почти мило каза той. — Не забравяй, че не ти останаха много живи приятели.

— Никога няма да повярвам, че внукът ми е мъртъв, докато не видя тялото му със собствените си очи — с желязна решителност произнесе тя. — Той прилича прекалено много на баща си, за да се даде да го убият така лесно.

При споменаването на Майкъл Дъфи Гренвил пребледня. Един от двата му кошмара беше именно той — мъжът, който — беше убеден в това — един ден щеше да се изправи пред него и да му потърси сметка.

Другият кошмар, който тревожеше нощите му от известно време, беше сън, в който губеше всичко и компанията оставаше в ръцете на тъща му. Но имаше и още един кошмар. Той го посещаваше често, въпреки че нямаше логично обяснение за него. Гренвил никога не бе стъпвал в Глен Вю и не бе посещавал онова древно светилище на аборигените, които сър Доналд Макинтош бе заповядал да разселят преди близо половин век. И въпреки това зловещият хълм се явяваше в сънищата му, скалистата му твърд се отваряше и в него зейваше като рана вход на невидима пещера. Сякаш огромна зловонна паст отваряше каменните си челюсти, за да го погълне.

Инид забеляза ефекта, който произведе върху зет й името на Майкъл Дъфи, и се зарадва. О, ако можеше да върне времето назад! Никога не би допуснала грешките, чиито последици я преследваха и досега. Едната от тях й бе коствала любовта на единствената й дъщеря и я бе превърнала в тъжна и отмъстителна старица. Самата Фиона също не намери щастие. Бе скъсала с Гренвил и се свърза с него само за да му продаде своя дял от акциите на компанията и с това да нарани майка си.

Инид отвори вратата с намерение да напусне неприятната компания на зет си. В същия момент пред нея се показа елегантният полковник Джордж Годфри с преметнат през ръката чадър. Той бе останал в коридора, за да се възхити на картините, окачени по стените. Гренвил, който бе последвал Инид към изхода, се спря и го изгледа учудено.

— Добър вечер, госпожо Макинтош. Господин Уайт! — поздрави галантно той и направи лек реверанс.

Годфри не беше дошъл случайно тук. Той бе идвал много пъти с информация за един от управителите на „Макинтош къмпани“. Сега отново носеше важна вест.

— Надявам се, че не ви безпокоя с късната си визита.