Питър Уот
Горда птица (61)

60.

Първата работа на Патрик беше да огледа за следи от присъствието на Катрин, но не откри нищо.

Мисълта, че след минута щеше да се срещне очи в очи с баща си, го уплаши. Кой знае защо му се искаше да обърне коня и да избяга оттук. Какво трябваше да му каже? Как трябваше да се обърне към него? Но се оказа, че няма защо да се безпокои за това.

— Тези юнаци с теб ли са? — извика баща му и посочи към възвишението зад него.

Патрик примигна недоумяващо и се обърна назад. Дъхът му спря, когато видя приближаващата банда от брадати мъже. Пушките им бяха подпрени на хълбоците. Беше ясно, че се готвеха за атака.

— Не — провикна се той. — Не ги познавам.

— Англичанин ли си? — запита Майкъл.

— Австралиец — отвърна Патрик и слезе от коня.

Едва сега Майкъл премести очи от конниците и се вгледа в лицето му. За момент погледите им се срещнаха. Най-накрая Майкъл наруши тишината:

— Много лош момент избра за среща, Патрик. Надявам се репутацията ти на отличен войник да се окаже оправдана, защото точно сега ще ми е нужна помощта ти.

Приближаващата банда беше на не повече от триста-четиристотин метра от тях. Патрик различи брадатите бури от бара, видя патрондашите, кръстосани на гърдите им.

— Какво, по дяволите, става — изруга той, осъзнал, че сигурно са го проследили още от бара. Залисан в мисли за срещата с баща си, бе забравил да погледне назад.

— Изглежда, Бронкхорст е разбрал, че маузерите, които му доставих са дефектни — отвърна Майкъл и остави своя уинчестър на удобно разстояние, подпрян на колелото на каруцата. — И както виждам, идва да си търси парите. Вземи една от тези хубавици под одеялото в каруцата. Надявам се, че знаеш как се стреля с тях.

Патрик не бе виждал досега този модел с лостче, но знаеше, че ще се справи. Повдигна одеялото и взе една. Беше тежка.

— Заредена ли е?

— Да — потвърди баща му. — Подарък от моите приятели в „Уинчестър“.

Патрик зае позиция зад каруцата и подпря пушката на страничната дъска. Петнайсетте тежковъоръжени мъже вече приближаваха линията, която ги правеше уязвими за куршумите им, и той усети буца в стомаха си.

— Цели се в конете — обади се Майкъл. — Опитай се да не засягаш ездачите.

Натисна спусъка и заедно с това извика:

— Сега!

Патрик го последва моментално и два коня се намериха на земята. Единият изцвили, вдигна предните си крака и събори конника от гърба си. Другият падна напред, ездачът се преметна и тупна тежко до животното.

Майкъл натисна лостчето, презареди и стреля отново. Един по един конете от напредващата към тях редица започнаха да хвърлят ездачите си. Мъжете дърпаха юздите с всички сили, за да вдигнат животните на крака и да избягат извън обсега на оръжията им, но неспирната стрелба откъм каруцата не им даваше покой. В крайна сметка успяха да обуздаят животните и хукнаха назад.

Патрик стреляше, удивен от механизма, който позволяваше бързо презареждане. Въпреки че внимаваше с мерника, един куршум излетя нависоко и уцели един от конниците в гърба. Той падна на земята, но другарите му успяха да го извлекат със себе си.

Майкъл изстреля още няколко куршума високо над главите им, за да ги накара да побързат. Скоро стрелбата замря.

— Какво ще направят сега? — попита задъхан Патрик. — Ще атакуват наново?

— Надали — поклати глава баща му. — По-вероятно е да изчакат да се стъмни и да се върнат без конете. Или да ни обградят и да ни притиснат с конете си. И в двата случая ще чакат до залез-слънце. Тези момчета са доста добри бойци. Няма да се уплашат така лесно.

Патрик седна и облегна гърба си на колелото на каруцата. Взе няколко патрона от кутията и презареди пушката. Краката му трепереха, сърцето му щеше да изскочи. А само преди минути се бе тревожил как ще се обърне към баща си.

Майкъл метна пушката върху каруцата и запали пура. Пое дълбоко от дима, затвори очи и го изпусна с наслада. Младежът завидя на спокойствието му. Дали някога и той щеше да придобие неговото хладнокръвие? Въпреки напрегнатата ситуация му беше някак уютно и успокояващо да седи до баща си. Неговият баща.

— Как трябва да те наричам? — погледна го изпод вежди.

Майкъл не отговори веднага. Сега, след като опасността бе отминала, той се почувства неловко в присъствието на сина си.

— Пробвай с „безотговорно копеле“ — отвърна тихо. — Може да те поотпусне.

— Може би. Винаги съм се питал защо не ме потърси нито веднъж през всичките тези години.

— Имах си причини, Патрик. Причини, които не мога да ти обясня сега.

— Защо, какво му е на времето? Предвид обстоятелствата може да нямаме втора възможност. Защото май ударих един от тях.

— Да. Май че така стана.

— Къде е Катрин? — попита Патрик, неспособен да крие огорчението си.

— Да я виждаш наоколо? — подразни се Майкъл. — И ако следващия ти въпрос е дали сме любовници, само си губиш времето. Няма да ти отговоря.

— Имах такива подозрения. Знаех си, че ще скриеш истината от мен.

Майкъл отвори единственото си око и го втренчи в сина си. Все едно гледаше в себе си преди двайсет години. Знаеше, че момчето няма да се успокои, докато не научи истината.

— Може би наистина сега не е времето да си играем игрички — отвърна меко. — Ще се опитам да отговоря на въпросите ти… синко.

Патрик наведе глава. Гневът не му позволи да отговори с „татко“.

— Колкото до Катрин — продължи Майкъл, — за последен път я видях в Гърция. Тя проявява интерес към археологията. Когато тръгвах, заминаваше за Константинопол, за да разгледа стария град. Не знам къде е сега.

— Видях неин портрет в Де Аар.

— Ах, да… Нарекох я Катерина. Рисувал съм я по памет.

— Тя е… гола.

— Много художници рисуват моделите си голи. Това не значи, че спят с всички — отвърна грубо баща му.

— Но тя ти е позволила да я видиш гола. Човек започва да си мисли разни работи.

— Говориш като гимназист, Патрик. Тепърва ти предстои да научиш, че жените са любовници единствено на себе си. И ако е имало нещо между нас, то си е само наша работа.

— Значи, признаваш, че сте били любовници — наежи се младежът.

Майкъл усети, че гласът на сина му започна да трепери.

— Разбирам какво те мъчи, синко. Големият проблем е, че не можеш да си избираш кой да ти бъде баща. Е, имам новина за теб — аз съм твоят баща и мразя да се разправям с хлапета в тела на мъже. Така че стига си хленчил като жена. Катрин вече не е с мен, това е. И си мисля, че имаме много други теми за разговор, стига сме се въртели около госпожица Фицджералд.

Патрик погледна с омраза баща си.

— Ти си истински мерзавец. Да подмамиш една невинна млада дама…

— Исусе, Марийо и Свети Йосифе! — избухна баща му. — Откъде са ти влезли в главата тези безумни идеи за невинността на жените? Итън, разбира се. Там учите за живота от дебели прашни книги, вместо просто да го живеете. За твое сведение Катрин не е толкова невинна. Достатъчно е млада, за да ми бъде дъщеря, но дойде при мен, за да задоволи собствените си нужди, не моите. Повярвай ми!

— Ах, ти, копеле гадно! — скочи Патрик.

Майкъл стана и се приготви за отбрана.

— Знаех си, че рано или късно ще откриеш как да ме наричаш — усмихна се студено. За миг двамата мъже застанаха войнствено един срещу друг като бойни петли. — Можеш да пробваш да ме удариш. Обещавам ти, че ще отвърна.

Младежът се стресна. Осъзна, че върви към баща си със стиснати юмруци.

— Чух, че си бил много добър на ринга. Няма начин, щом си бил ученик на Макс Браун — усмихна се Майкъл. — Само че и аз съм негов ученик, затова внимавай!

Патрик се съвзе, отпусна юмруците си и седна на старото си място до колелото на каруцата.

— Не мислех, че ще се получи така — изрече отчаяно. — Не допусках, че двамата с теб ще стигнем до бой. Седим един до друг, а аз не знам какво да ти кажа. Закъсали сме го яко с тези момчета, дето ни дебнат зад дърветата, а аз не спирам да те разпитвам за госпожица Фицджералд. Предполагам, че това има нещо общо с мъжката гордост.

— Разбирам те, синко — тихо отвърна Майкъл. — Разбрах за теб и Катрин едва в Гърция. Съжалявам.

— Затова ли я остави? — погледна го Патрик.

— Може би — усмихна се баща му.

И младежът видя мъжа пред себе си в нова светлина. Може би не беше чак такъв кучи син, какъвто се представяше.

В същия момент един куршум профуча и се удари в страничната дъска на каруцата. Майкъл грабна пушката и се хвърли на земята. Патрик залегна под каруцата.

— Откъде дойде? — попита с разтуптяно сърце.

— От височината — отвърна Майкъл и погледна нагоре. В далечината се издигаше малко бяло облаче дим. — Около петстотин метра от тук. Добър изстрел.

— Дали ще нападнат?

— Не, ще изчакат, казах ти вече. Просто ни държат в напрежение.

— Какво мислиш, че трябва да направим?

— Ще чакаме, докато се мръкне — отвърна Майкъл и се претърколи, за да вземе пурата, която бе хвърлил. — Един от нас ще се измъкне, а другият ще задържи групата.

— Аз ще остана — изпъчи се Патрик. — Ти познаваш по-добре района и ще се оправиш по-лесно.

— Да, но мисля, че ти имаш още да търсиш — каза нежно баща му. — Аз ще ги задържа. Няма да ми е за пръв път, имам много повече опит от теб.

— Ако имаш предвид Катрин, бъркаш. Не мисля да я търся повече.

Майкъл дръпна от пурата си и примижа.

— Не, имам предвид, че още не си намерил себе си. Имаш още да търсиш. Ще отнеме много време, повярвай ми.

Патрик усети странна топлина в сърцето си.

— Татко? — обърна се към него и Майкъл застина с пурата в ръка. — Разкажи ми за майка ми. Наистина ли е искала да ме захвърли в приют?

— Майка ти те обича повече от всичко на този свят, синко — отвърна тихо той. — Не вярвай на приказките на баба ти. Щом се справим с онази банда на хълма, ще ти разкажа всичко — отначало докрай.