Питър Уот
Горда птица (12)

11.

Подпрян на бастуна си, Хорас Браун наблюдаваше навлизащия в пристанището кораб. Заслони очи и се вгледа през калните вълнички на реката към хората на палубата. Денят беше приятен, кристалночистото небе обещаваше ясен слънчев ден. Това беше истинско щастие за пътниците. Обикновено тук времето беше дъждовно и пасажерите на малките открити кораби често слизаха на пристанището в Кливланд мокри до кости и без багаж.

На брега имаше много посрещачи, но малко от тях обърнаха внимание на самотния дребен англичанин, който се подпираше на бастуна си, от време на време сваляше очилата от носа си и ги бършеше с ръкава на сакото.

Хорас Браун имаше невзрачен вид, защото работата му налагаше да остава незабелязан от хората около него. Разузнавачите не биваше да се набиват в очите на другите. Дребният англичанин беше напълно подходящ за целта, а комбинативният му ум го правеше един от най-добрите в професията. Но напоследък господин Браун бе зарязал всички свои задължения освен едно и сега бързаше да посрещне своя наемник, за да се залови за работа. Той знаеше, че не му остава много време. Ракът разяждаше вътрешностите му и изсмукваше живота от тялото му. Колко още му оставаше? Не повече от шест месеца, като се има предвид колко бързо се влошаваше състоянието му.

Той се сви болезнено и изостана от забързаните към акостиращия кораб посрещачи. Сълзящите му очи заоглеждаха пасажерите. Търсеше забележителната фигура на висок мускулест мъж с черна превръзка на окото. Най-сетне усилията му бяха възнаградени. Неговият човек стоеше с гордо изправена глава като Одисей и сякаш търсеше своята Пенелопа из множеството от азиатски и европейски лица на пътниците, които идваха с кораба от Сингапур до новия континент.

— Най-сетне, скъпо момче! — въздъхна той и избърса една предателска сълза. — Най-сетне се завърна у дома!

Майкъл Дъфи трудно можеше да се нарече момче. През десетте години, в които бе пътувал из Ориента, бе използвал най-различни имена и националности, за да бъде полезен на човека, който сега го очакваше с такова нетърпение. Въпреки че наближаваше четирийсетте, тялото му все още беше стегнато като на младеж, от пронизващите сиво-сини очи бликаше енергия и сила. Независимо от сивите кичури в някога лъскавата му черна къдрава коса и черната превръзка на окото, което бе загубил по време на Гражданската война в Америка, Майкъл все още беше красив мъж в разцвета на силите си. По гладко избръснатото му лице нямаше никакви бръчки и Хорас с бащинска гордост забеляза, че дамите от всички възрасти гледаха в него.

— Господин О’Флин, драги приятелю — засмя се той и протегна ръка за поздрав, щом Майкъл стъпи на брега. — Колко се радвам да те видя отново!

Майкъл се стъписа от вида на мъжа, който се опитваше храбро да му се усмихне. При последната им среща той бе оставил Хорас в добро здраве, въпреки страстта му към опиума и китайските момчета. Но онзи човек нямаше нищо общо с мършавия старец пред него. Промяната го свари неподготвен и той изпита жал към мъжа, който ръководеше живота му вече десет години.

— Хорас, ах, ти, стара лисицо! Как си, мръснико? — попита и веднага съжали за нетактичния въпрос. Беше очевидно, че Хорас е сериозно болен.

— Не съвсем зле, Майкъл. Не съвсем зле.

Майкъл с удивление забеляза, че ветеранът от Кримската война през петдесет и четвърта, който плетеше сложни и опасни интриги с немските си колеги в Азия и Пасифика, беше готов да се разплаче. Той сложи ръка на рамото му и го поведе към града.

— От телеграмите ти успях да разбера, че в Азия не е било безопасно за теб. Но бях убеден, че ще се справиш и ще се върнеш жив и здрав — обади се Хорас, докато се опитваше да върви в крак с едрия ирландец. — Признавам обаче, че често се тревожех да не би ирландското в теб да вземе връх и да си навлечеш сериозна беда.

Майкъл изгледа учудено англичанина.

— Искаш да кажеш, че си се тревожил да не изгубиш единствения си войник, нали? Тогава щеше да се наложи да търсиш някой друг за мръсната си работа.

— Не е вярно, момче! — възмути се Хорас. — През тези години започнах да те чувствам близък и ми беше мъчно за теб.

Дъфи не знаеше дали да вярва на думите му. Шефът му беше едновременно безмилостен и сантиментален.

Щом се отдалечиха от пристанището, той се загледа в познатите улици и с изненада установи колко променен е градът след седемдесет и пета, когато беше тук за последен път. Все още преобладаваха дъсчените и ламаринените постройки, но вече имаше прекрасни къщи и държавни сгради, изградени от камък и тухли. От двете страни на улиците бяха поставени газени лампи. Но докато изминаваха краткото разстояние от пристанището до новопостроения хотел „Екселсиор“, където Хорас бе ангажирал стая, Майкъл усети, че някои неща си остават непроменени. Миризмата от помийните ями продължаваше да се носи из целия град.

Багажът му се състоеше от избеляла торба. Личеше си, че е служила дълго на стопанина си, но той не мислеше да я замени с друга. Тя побираше съдържанието на целия му живот. Всичко необходимо беше вътре — бръснач, два колта, две смени бельо и избеляла снимка на малко момче, което гледаше сериозно в обектива. Кейт Трейси я бе получила от леля Бриджит малко след като Патрик замина за Англия, и я бе изпратила на брат си. Снимката беше единственото съкровище за Майкъл. На нея беше неговият син — Патрик Дъфи, капитан в армията на Нейно величество, който в момента беше на мисия в Судан. Синът, който дори не подозираше, че баща му е жив.

 

 

Скоро пристигнаха в хотела и Майкъл се регистрира под името О’Флин. В Нов Южен Уелс все още бе издирван за убийство, което не бе извършил. През годините, в които бе работил като войник на съдбата, беше убил много мъже и някои от тях със сигурност не заслужаваха съдбата си. Но единственият акт, който полицията нарече убийство, беше този, извършен от него при самозащита.

Наетата стая имаше врата към голямата тераса пред хотела и оттам се откриваше красив изглед към мътните води на реката. На брега й бяха закотвени две самотни дървени лодки, които се поклащаха лениво върху леките вълни. Ветрецът проникваше през дъските, с които бе оградена терасата, и носеше свежест и спокойствие. Майкъл погледна към реката, после нагоре към улицата, която водеше към центъра на града, и на устните му заигра лека усмивка. Северен Куинсланд бе станал дом за неспокойния дух на ирландеца и за това си имаше много причини. Тук живееха сестра му Кейт и нейният съпруг Люк Трейси. Тук живееше и мъжът, който контролираше живота му и му плащаше за това. И не на последно място, тук никой не го преследваше за убийството на човека, нает от Гренвил Уайт да го очисти.

Хорас нареди да донесат бутилка изстудено шампанско и те се разположиха удобно на плетените столове на терасата. Англичанинът вдигна чашата си и произнесе тост:

— За кралицата, господ да я поживи!

— За Сейнт Патрик, а британците да горят в ада! — отвърна Майкъл.

Заядливият тост отдавна се бе превърнал в тяхна шега. Двамата отпиха от изстуденото вино и се загледаха в синьото австралийско небе. Ритуалът на посрещане, който си бяха изработили през годините, ги върна назад към спомена за първата им среща.

— Трябваше да те застрелям онази нощ в Куктаун, когато се вмъкна в стаята ми — изръмжа Майкъл и увисналата кожа по бузите на Хорас се затресе от смях.

— Ако го беше направил, никога нямаше да посетиш екзотичния Ориент. Нямаше да си разчистиш сметките с Морт, нито щеше да вземеш онази примамлива награда от родителите на кошинската принцеса, която спасихте с Джон Вонг и Люк.

— Може би — замислено отвърна Майкъл, — но може би тогава щях да имам възможността да стана художник и да рисувам красивата ни природа, вместо да се скитам по света и да очаквам куршум в гърба си.

— Ти направи много за короната през последните десет години, момче. Това не може да не значи нищо за теб.

— Направих го, защото нямах избор, Хорас — тръсна глава той. — Ти и твоите контакти ме принудиха. Но вече всичко свърши. Аз съм отново у дома и скъсвам с миналото.

Хорас започна да си играе с дръжката на бастуна. Покашля се неловко и се приведе към ирландеца.

— Не още, момчето ми. Фон Фелман се завърна и имам основание да вярвам, че организира втора експедиция до Нова Гвинея. Явно кайзерът не се е отказал от намеренията си да присъедини острова към Германия.

Майкъл заби поглед в пода на терасата и започна съсредоточено да изследва дъските за евентуални пукнатини.

— Дойдох тук, за да събера каквото е останало от разбития си живот, Хорас. Дойдох, решен да оставя призраците на миналото в чужбина. Стига ми толкова.

— И какво мислиш да правиш, Майкъл? Нямаш законни спестявания, следователно не можеш да живееш като художник. Или мислиш да работиш за сестра си? Да й пазиш счетоводните книги? Дали би могъл да живееш така след всичко, което преживя? И нима си въобразяваш, че моите „контакти“, както се изрази, биха могли да предотвратят неочаквано почукване на вратата ти и някой полицай, изпратен с молба да те екстрадира до Нов Южен Уелс, няма да щракне белезниците на ръцете ти?

— „Биха могли“, така ли се изрази? Не „ще предотвратят“, а „биха могли“?

Хорас не отговори, макар това да беше самата истина. Напуснеше ли Майкъл тихия фронт, отпадаше и нуждата да бъде пазен от закона.

— Не зависи от мен, синко. Ако можех, щях да ти спестя тази последна мисия — тъжно каза той. — Но ти обещавам, че ще е последната. Ще намеря начин да принудя Короната да те освободи и да засвидетелства благодарността си към теб по някакъв начин. Бог знае, че ти заслужаваш голяма награда.

— Защо не наемеш някой друг?

— Защото театърът ще се разиграе в Сидни, а ти познаваш града като петте си пръста. Познаваш и актьорите.

— Сидни? Исусе, Марийо и Йосифе! — избухна Майкъл. — Последното място, където бих искал да съм, е Сидни и ти много добре го знаеш. Ако полицията все още ме търси, то това е най-опасното място за мен. Не е ли по-лесно Британското правителство просто да анексира тоя проклет остров към империята си? Апетитите на немците веднага ще изчезнат.

Хорас се облегна отново назад и ядосано сви устни.

— Може би, ако в Лондон не беше пълно с глупаци, които отказват да се вслушат в думите на по-умните от тях. Там са се настанили хора като лорд Дерби, който отговаря за колониите и който съветва Гладстон да не обръща внимание на сигналите, защото това били въображаеми страхове на наивния австралийски губернатор. Ето защо Гладстон не вярва, че Бисмарк има други интереси в тази част на света освен икономически. Нещо повече, увери германците, че няма намерение да се вслуша в решенията на конференцията в Сидни, която преди две години подписа декларация за присъединяване на Нова Гвинея към Британия. Затова си ми нужен ти, Майкъл.

Дъфи знаеше страховете на англичанина, че Германия търси възможност да стъпи в Пасифика. Но гласът му не се чуваше. В международния отдел на разузнаването все още смятаха, че Франция е единствена заплаха за Короната в региона. Хорас много добре разбираше, че немците ще изградят търговска мрежа в анексираните от тях области и много скоро ще ги превърнат във военни бази срещу британците. За съжаление единствено правителството на Австралия беше на негова страна.

Хорас бе посветил живота си на идеята да осуети стъпването на Германия на островите. Майкъл владееше много добре немски, а това беше от изключителна важност за изхода на скритата война, която водеше. А и нямаше друг освен него, който би могъл да се изправи срещу шефа на немското разузнаване барон Манфред фон Фелман.

Майкъл въздъхна и отново напълни чашата си с шампанско.

— Ако си сигурен, че немците се готвят да анексират Нова Гвинея, какво, по дяволите, ще правя в Сидни? И въобще какво мога да направя сам? Ясно е, че твоите тъпи шефове не се интересуват от нас.

— Ще се заинтересуват, ако мога да докажа намеренията на Фелман — отвърна тихо Хорас. — Но нямам доказателства. Всичко, което знам, е, че той се завърна ненадейно в Сидни, този път като представител на голяма икономическа компания, и разправя наляво и надясно, че отива на островите, за да търгува с местните аборигени.

— Защо да не е точно така? Минаха десет години от онзи несполучлив опит да сложи ръка на Нова Гвинея. Може би и той като мен иска малко спокойствие в края на живота си. Търговията с островите ще му донесе солидни доходи.

Хорас се засмя и поклати глава.

— Съмнявам се, че за тази невинна дейност са му нужни цял полк морски пехотинци. Нали не вярваш, че ги е наел, за да го защитават от местните диваци? Не и него, героят от Френско-пруската война.

— Откъде знаеш, че има войски с него? — подозрително го изгледа Майкъл. Дали това твърдение не беше само оправдание, за да го убеди да замине на юг?

— Ние с теб сме войници, Майкъл. Не е трудно да познаем колегите си дори и ако са преоблечени като търговци.

Ирландецът не оспори думите му. Ако прусакът беше дошъл в Сидни с военни части, беше очевидно, че изпълнява някаква тайна мисия.

— Сигурно си даваш сметка, че Фон Фелман още помни каква роля изиграх за провалянето на първата му мисия?

— Знам това. Но мисля, че ще успееш да възобновиш познанството си с него чрез близки и на двама ви личности.

Майкъл разбра какво има предвид англичанинът и се изчерви.

— За Пенелопе ли говориш?

Хорас кимна и добави:

— Не само за баронесата, но и за нейната дългогодишна любовница.

— И коя е тя? — попита ревниво Майкъл.

Въпреки че добре познаваше неутолимата жажда на Пенелопе за плътски удоволствия, той не бе готов да слуша за други нейни завоевания и усети ревност. По време на самотните му мисии често си бе мечтал да види още веднъж разпилените й по копринените чаршафи златисти коси, да погали млечнобялата й кожа, покрита с блестящи капчици пот, и да се наслади на тялото й, което се гърчеше от желание. През всичките тези години не бе открил такава разюздана страст в нито една друга жена. А в неговия живот имаше много жени.

— Фиона Уайт — отговори Хорас, — майката на твоя син.

Майкъл разля шампанското по панталона си.

— Фиона?!

Името се отрони от устата му като шепот на листа. Фиона беше любовница на Пенелопе? Сигурно беше така. Хорас никога не грешеше.

— Интересна ситуация — погледна го лукаво англичанинът, — две влюбени една в друга жени и всяка една поотделно — влюбена в теб.

— Значи, Пенелопе е в Сидни със съпруга си?

— Да, тя е в имението им до пристанището. Прекарва по-голяма част от времето си с Фиона, докато Манфред организира пътуването. И от това, което знам, имаш много малко време да стигнеш до Сидни, ако искаш да го завариш там. Но все пак ще можеш да се видиш със сестра си, преди да тръгнеш. Знам, че нямаш търпение да чуеш новини за семейството. Сега ще те оставя с остатъка от бутилката и ще се върна утре сутринта в десет.

Той стана бавно и с мъка раздвижи схванатия си гръб. Болката беше непоносима и сковаваше тялото му. Трябваше да побърза. Отчаяно се нуждаеше от опиум, за да забрави болезненото настояще и трагичното бъдеще.

— Това е последната ти задача, синко — изрече тихо и премести тежестта на тялото върху бастуна си. — Давам ти честната си дума. Знаеш ли, ако някога имаш щастието да се пенсионираш, би могъл да напишеш мемоарите си. Със сигурност ще излезе интересно четиво. — Въздъхна и продължи тъжно: — За съжаление това е привилегия единствено на генералите и полковниците. Когато навършат години, те могат спокойно да се оттеглят в библиотеките си и да разказват за битките, които са водили. За нас това е немислимо. Нашите битки ще останат само в спомените ни, за да могат другите хора да спят спокойно. Подозирам, че винаги ще бъде така — за нас, както и за тези, които ще тръгнат по нашия път. До утре, приятелю.

Майкъл наблюдаваше превития над бастуна дребен мъж. Наистина, какво можеше той да покаже от своя живот, освен безбройните белези по тялото и душата си, нанесени в различни битки по чужди земи? Семейството му го бе погребало преди много години и той никога нямаше да разкрие съществуването си, за да им спести тревогите и обществения скандал. Нямаше и любима, бе я изгубил още преди двайсет години.

Но имаше син. Преди десет години го бе зърнал само за няколко минути и дори не знаеше, че разговаря със собствената си плът и кръв. Всичко, което имаше от него, бе една избледняла и смачкана снимка на единайсетгодишно момче. Как ли изглеждаше сега?

Майкъл знаеше за споразумението между братовчед си Даниъл Дъфи, който отгледа сина му като свое дете, и Инид Макинтош, и беше съгласен, че то е от полза на сина му. Къде другаде можеше да получи добро образование освен в Англия? И кой друг освен Инид Макинтош би могъл да му осигури богатство и бляскаво бъдеще?

Но Патрик не биваше да забравя, че е роден Дъфи. Да бъдеш Дъфи означаваше да отстояваш католическата вяра. Отхвърлеше ли момчето вярата си, все едно отхвърляше баща си.

Сега му предстоеше отново да се сближи с майката на сина си. Но освен с нея трябваше да се срещне с Пенелопе и с нейния съпруг, барон Фон Фелман, един от най-опасните мъже, които бе срещал в своя нелек живот. Всичко това му предстоеше и той имаше за какво да се тревожи. В края на краищата, сви рамене той, все някога щеше да се мре и само господ знаеше кога.