Питър Уот
Горда птица (19)

18.

Гъсти облаци червена прах се вдигнаха зад трийсетината конници, препускащи в галоп през опърлената от слънцето равнина, осеяна с високи до коленете термитници. Инспектор Гордън Джеймс водеше отряда си след патрула на сержант Роси към подножието на Годкин Рейндж. Сержантът беше там вече четири месеца. Обикаляше планинските склонове и равнините на север от Клонкъри в търсене на следи от калкадун и за пръв път изпращаше сигнал за помощ.

Най-сетне отрядът достигна до редицата дървета по извития бряг на реката. Гордън дръпна поводите и скочи от седлото. Бързо стигна до италианеца, който стоеше пред малката си група и се взираше в три голи трупа, почернели и подути от газове. От белезите по плътта се виждаше, че смъртта им е била мъчителна.

— Мръсни калкадуни — процеди през зъби Команчи Джак. Приклекна до труповете и огледа с опитно око покритите с тлъсти мухи тела. — Разпорили са ги, за да изтръгнат бъбреците и да ги изядат. Изглежда, че са ги изненадали. Но не мога да си обясня защо са голи.

— Искам да ги погребете преди залез, сержанте — нареди Гордън. — И огледайте за следи. Те могат да ни подскажат накъде да търсим лагера на калкадуните.

Сержант Роси даде знак на четирима от хората си и те веднага се заеха да изкопаят един голям гроб за жертвите. Преди това вързаха кърпи през носовете си, за да се предпазят от вонята.

Докато полицаите се потяха с лопатите, Гордън свика водачите на патрулите и на доброволците на събрание. Те се събраха около него и наклякаха в полукръг. Някои метнаха снайдерите на рамо и запалиха лулите си, други пъхнаха палци в коланите, където бяха затъкнати пистолетите им.

— Това — посочи той към труповете — е първото доказателство, откакто предприехме експедицията из района, че черните са достатъчно на брой, за да дръзнат да излязат срещу трима въоръжени бели мъже. Според нашите следотърсачи калкадун са нападнали и са избягали в планината.

— Не ми се вярва сами да се затворят на върха, инспекторе — възрази Команчи Джак и започна да чертае в прашната земя с дълга пръчка. — Те се бият като апачи. Нападат и хукват. Разпръскват се и ние трябва да ги гоним из цялата шибана равнина.

— Много добро предположение — кимна Гордън. — Но на мен ми се струва, че са се главозамаяли от успехите си и си въобразяват, че лесно ще се справят с нас. Смятат, че ще могат да ни подмамят до място, избрано от тях, и да ни устроят капан, подобен на онзи, който костваше живота на хората на инспектор Потър. Но мисля, че подценяват силата и съобразителността ни.

— Може и така да е — вдигна рамене Команчи Джак.

— Това ще се окаже фатално за тях, господа — тържествено оповести Гордън. — Трябва само да обградим хълма им и да оставим карабините да си свършат работата. Така и последното парче земя от района на Клонкъри ще бъде очистено от досадните чернилки. Господа, утре ще проведем заключителната операция по разселването на туземците калкадун. Сержант Роси?

— Сър?

— Утре отрядът ви ще се присъедини към нас. Ще тръгнем като единна сила и ще обходим равнината и хълмовете на запад оттук. Ще се опитаме да открием и обезопасим всеки възможен пункт в района, където майолите биха могли да се прикрият и да хвърлят копията си по нас.

— Някои от тези хълмове са много високи, инспекторе — поклати невярващо дългата си брада един стар фермер. — Конете няма да могат да ги изкачат.

— Бъдете сигурни, че калкадун мислят точно като вас. Но ние няма да хукнем из тези хълмове. Просто ще ги обградим и ако те са там, там и ще си умрат. Някакви други въпроси?

Хората поклатиха глави. Изглежда, младият началник си разбираше от работата.

— Мисля, че няма нужда да ви предупреждавам, но се налага да сте особено бдителни — каза Гордън, преди да разпусне събранието. — Възможно е майолите да се опитат да ни нападнат през нощта. Засилете охраната около лагера. А сега да се изтеглим от това неприятно място.

Всички се съгласиха с младия офицер, особено онези, които бяха копали гроба за тримата нещастници.

Скоро намериха добре защитено място за нощуване, накладоха огньове и извадиха очуканите тенджери, за да запарят чай. Конете бяха спънати и сложени да налягат сред жълтеникавата трева. Разпределиха дежурствата и наизвадиха от торбите си омазнени тестета карти с разръфани краища за една-две игри, колкото времето да мине по-бързо. Труповете в плиткия гроб бяха напълно забравени. Какво пък, смъртта е част от живота.

Нощта се спусна бавно над лагера. Първо, като красиво оранжево зарево, а после като черно наметало, обшито с блестящи диаманти.

Полицай Питър Дъфи седеше край огъня и гледаше към капитан Джеймс, който се бе отделил от хората и замислено отпиваше от чая си. По време на безплодните двуседмични обиколки на патрула нито един от двамата не се опита да прехвърли мост към сърцето на другия. Сякаш единствената останала връзка между тях беше Сара. За Питър тя беше любимата сестра, която трябваше да пази и за която да се грижи. За Гордън — обект на желание. Мечтаеше да притежава екзотичната й красота, без да знае как да постъпи, за да я има.

Гордън погледна към обсипаното със звезди небе и си спомни туземното предание, че всяка звезда е душа на мъртъв човек. Бяха толкова много, че в главата му изникна странна, неприлична мисъл. Дали нямаше да станат още повече след приключване на задачата му в Клонкъри?

На върха на един от хълмовете, на запад от лагера на Националната конна полиция, седеше друг самотен воин и разсеяно разравяше с пръчка огъня пред себе си.

Уолъри гледаше тъжно танца на огнения дух, чиито стъпки пръскаха огнени искри около него. Искрите се завъртаха във въздуха и се втурваха с пращене нагоре, към небесните си сестри. Старият дарамбал искаше да остане за малко сам, но усамотението му беше кратко. Не след дълго към него се присъедини младият вожд Теритуба.

Теритуба беше слушал много за магьосника от племето дарамбал, който бе дошъл при тях от юг, за да им помогне в предстоящата битка с белите. Знаеше, че той разбира тактиката на конната полиция и вече двайсет години успяваше да се измъкне от преследвачите си. Без съмнение беше умен мъж. Бързо научи езика на калкадун и бе приет от тях за съветник.

Вождът на калкадуните седна с кръстосани крака до Уолъри и се загледа в огъня.

— Ще разбием белите хора — самодоволно заяви той, макар да знаеше, че храбрият воин беше против племето да се оттегля към върха. — Гънките на планината ще хванат в капан конете им и те ще са безпомощни по стръмните пътеки към върха.

Уолъри мълчеше. Продължи да се взира в огъня, без да обръща внимание на хвалбите на младия мъж. Теритуба не познаваше белите. Не знаеше колко упорити могат да бъдат те.

— Имаме си река. Тя ще ни дава вода и храна — продължи Теритуба. — Имаме скали, които ще ни защитят от огнените им топки. Не забравяй, че преди известно време убихме техния вожд. Те не познават тази земя, както я познаваме ние.

Уолъри не издържа повече глупавото дърдорене на младия вожд и наруши мълчанието си.

— Мъжът, който води черните гарвани сега, познава и земята, и бойните ни техники — каза тихо. — Знам го със сигурност.

— Та той е само един бледолик младок — погледна го невярващо Теритуба. — Откъде ще знае всичко това?

— Живя известно време сред племето киовара и научи много наши хитрини. Баща му участваше в избиването на моето племе. Изтребиха ни до крак. Останах само аз и дойдох да ти разкажа за него. Той е истински убиец, Теритуба. Знам това, познавам добре Гордън Джеймс, както и баща му. Слушай!

Вождът се заслуша в думите на стария магьосник и колкото повече слушаше, толкова повече сърцето му се свиваше от ужас. Когато чу всичко, стана и остави пришелеца сам да се взира в огнените езици. Разбра, че не бива да стои много около него. Дори беше по-добре да го убие, за да не може никой от воините му да чуе неговия разказ.

Уолъри отново потъна в мисли за предстоящата среща с Гордън Джеймс и хората му. И Питър Дъфи беше с него. Питър — синът на най-добрия му приятел и на Мондо от племето дарамбал. Щеше ли Питър да вдигне оръжие срещу своите братя?

Някъде из равнината виеше куче динго. Старият воин затвори очи и започна своята песен, отначало съвсем тихо, после все по-високо, докато дойдоха виденията. Духовете на неговите прадеди прелетяха огромното пространство от свещените планини на дарамбал, през огромната суха равнина, сивите храсталаци, белите скали и червената пръст, и влязоха в него. И му казаха какво трябва да направи, за да запази своята кръв. Той се опита да протестира, но те бяха силни, промениха формата си и го изплашиха. Уолъри трябваше да отстъпи пред волята им. Въздъхна тежко и потъна в дълбок сън. Дивото куче динго продължаваше да оглася равнината със страховития си вой.