Питър Уот
Горда птица (26)

25.

Слънцето се скри зад планинските върхове и полицаите потърсиха място за нощуване. Поставиха постове, спънаха конете за нощувка и накладоха огньове.

Наоколо изглеждаше спокойно и тихо, но въпреки това всеки един от участниците в операцията таеше страх в сърцето си. Мъжете знаеха, че са навлезли дълбоко в земите на калкадун и нощта всеки миг можеше да се огласи от вледеняващите кръвта бойни викове на диваците. Може би затова разговорът около огъня не вървеше. Повечето от полицаите постлаха завивките си и се притаиха под тях. Само няколко души останаха да се взират мълчаливо в огнените езици.

Питър седеше настрани от компанията на полицаите. Предателското му държание при реката ги бе накарало да се отдръпнат от него. Но той не остана за дълго сам. Колдър изникна от мрака и се приближи към него.

— Шефът иска да говори с теб — изсумтя той. — Вдигни си черния задник и ела веднага.

Питър стана, взе карабината и я насочи към него. Белият полицай отстъпи уплашено назад, но бързо се окопити и плю в краката на следотърсача.

— Един ден ще си разчистя сметките с теб — изсъска. — Можеш да бъдеш сигурен.

Питър не отвърна и продължи към Гордън, който седеше сам на един пън и гледаше в своя огън. Нощният студ бе изпълзял от планинските склонове и вече се спускаше към равнината. Той бе наметнал куртката на раменете си.

— Искали сте да ме видите, сър? — козирува чинно Питър.

Гордън му направи жест да седне.

— Исках да си поговорим, Питър. Мисля, че трябва да изясним някои неща.

Отблясъците от огъня ту осветяваха, ту засенчваха лицето му и смяната на светлината не позволи на Питър да види изражението му.

— Мисля, че ти си причината полицай Колдър да не изпълни заповедта ми тази сутрин. Може би решението ти е правилно.

Питър примигна учудено, но не отговори. Загледан в горящите цепеници, капитанът продължи:

— Никога досега не съм убивал беззащитни хора. Нито пък жени и деца. Баща ми не би се съгласил да се избиват туземци без причина. Така че… сутрешната ми заповед беше грешка.

— Нищо не е станало — обади се Питър. Гласът му беше равен, без емоции. — Пушката на Колдър засече и жената успя да избяга.

Гордън го стрелна с поглед, изпълнен с неочакван гняв.

— И двамата знаем отлично, че това не е вярно, така че стига с тия лъжи! Дори съм ти благодарен, че ме спасяваш от неудобни въпроси, ако някой от хората ми се напие и раздрънка за случая.

Гласовете на полицаите от съседния огън се чуха по-ясно в последвалата тишина. Далечен писък на умиращо животно разцепи нощта. Какъв ли хищник щеше да засити глада си с него? Динго, кукумявка, дива котка? Двамата мъже се обърнаха към черните очертания на хълма и напрегнаха слух. На вражеска територия всички звуци будеха тревога, защото можеха да се окажат някакъв сигнал между туземците.

Втори писък не последва и Гордън се върна към разговора им:

— Да, Питър, може би наистина ме спаси, като не изпълни заповедта ми. В същото време ми помогна да реша окончателно — връщам те обратно в Клонкъри с патрула, който отива да попълни запасите ни. Тръгваш утре сутринта. Съжалявам, но след днешната случка не мога да ти имам доверие. Присъствието ти би могло да окаже пагубно въздействие върху останалите полицаи.

— Тъй вярно, сър — стегнато отвърна Питър. — Но вие грешите относно моята лоялност към полицията. Бях готов да се бия с туземците. Просто не исках да ставам убиец. Дори и заради вас.

Гордън не отговори. Вдигна канчето с чай от земята и отпи от горещата течност.

— Това е всичко, полицай Дъфи — каза тихо той. — Свободен сте.

Питър се върна при своя огън и се отпусна на земята. Значи, всичко беше свършило. Вече нямаше да бъде полицай. Усети, че на душата му става спокойно и леко. Нямаше за какво да съжалява, това не беше неговият път.

С изгрева на новия ден часовите разбудиха полицаите и доброволците. Хапнаха набързо твърд хляб, полят с горещ чай, и оседлаха конете. Гордън събра водачите и им разясни предстоящия маршрут. Беше решил да продължат по реката и да търсят по-високите и скалисти върхове, които биха могли да предоставят на диваците възможност за прикритие от куршумите. В същото време беше ясно, че калкадун се нуждаеха от вода, така че реката беше добър ориентир. Капитанът се надяваше, че някъде там, на високото, ще се срещне с основните им сили.

Питър Дъфи пое с четиримата местни, определени да се върнат до града за провизии. Гордън не им обясни защо изпраща и него, и те решиха, че полицаят е прикрепен към тях, за да ги охранява.

Докато слънцето се издигаше над хоризонта и лъчите му целуваха речната долина, колоната от полицаи и местни яздеше бавно през храстите покрай речния бряг.

Доста по на юг воините калкадун вече очакваха наближаването на черните гарвани. Скалистият връх, който бяха избрали за своя основна база, беше зареден с купчини резервни копия, бумеранги и нули. Решението им да останат в земята си и да се изправят смело срещу белите би удовлетворило всеки европейски генерал, но не и хитрия стар воин на дарамбал. Той безуспешно се бе опитвал да убеди гордия вожд на племето да се върне към старата изпитана тактика на партизанска война — удари и бягай — но нямаше кой да го чуе. Сега Уолъри гледаше гордо изправените, решени на всичко воини, с лица обърнати на север и сърцето му плачеше за тях. Колко жалко, такива достойни мъже да загинат заради глупавата самонадеяност на вожда си!

От другия хълм, малко по на север, дотича вестоносец и предаде, че белите ще бъдат при тях до един ден. Уолъри седна, кръстоса крака в прахта и зареди песен за смелите мъже, които щяха да намерят смъртта си в предстоящата битка. Никой не обърна внимание на странния дарамбал и протяжния му вой.

Уолъри не спираше да припява. Дали някога щеше да види отново последния, който носеше кръвта на славните Прадеди? Или щеше да го срещне чак в Съновидението?