Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бърд и Дъфи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flight of the Eagle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Питър Уот. Горда птица

Австралийска, първо издание

 

Peter Watt

Flight of the Eagle, 2001

Bird/Duffy №3

 

Редактор: Лилия Анастасова

Дизайн на корица: Димитър Стоянов — Димо, 2007 г.

ИК „Плеяда“, 2007 г.

ISBN: 978-954-409-251-1

История

  1. — Добавяне

20.

Съзнанието на Патрик Дъфи сега беше насочено към едно — да оживее и този ден. Британските експедиционни сили най-сетне завършиха мъчителния преход през пустинята и в момента се намираха на малка височина над село Тамаи. Мъжете се заеха да изградят от камъни и пръст лагер за нощуване. Пуснаха балони с наблюдатели, за да проследят маневрите на дервишите, които бяха разположили войските си на север от руините на селото. Щом огледаха района, разузнавачите написаха рапорт и го спуснаха с кошница на земята. Един войник го занесе в щаба на генерал Греъм. В рапорта се казваше, че дервишите отстъпват пред напредващите британци и се оттеглят към планините. Новината развесели мнозина, но не и генерала. Той си мечтаеше да се разправи веднъж завинаги с бунтовниците, а воините на Махди му отказваха тази възможност.

Застанал пред защитения периметър, Патрик се взираше замислено в хоризонта пред себе си. За разлика от новобранците той не почувства никакво облекчение от новината. От опит знаеше, че тази нощ войниците нямаше да могат да спят. Конните отряди на дервишите, които сега бягаха от тях, през нощта щяха да пропълзят обратно и разчитайки на изненадата, да атакуват отделни сектори по фланговете. Не изключваше възможността и за директна атака. Дервишите бяха храбри и фанатизирани воини, готови да умрат с радост в свещената война срещу британците и техния слуга — египетското правителство. Вярваха, че такава смърт ще ги отведе директно в рая.

Погледът му обходи войниците, които копаеха, пренасяха камъни и обезопасяваха лагера от всякакви възможни посегателства, после се спря на близките хълмове. Тънък слой жълтеникава прах смекчаваше острия блясък на залязващото слънце. Всичко изглеждаше измамно тихо и спокойно. Предните постове вече заемаха местата си. Войниците щяха цяла нощ да наблюдават подножието на хълмовете и той бе сигурен, че няма да изпуснат от поглед дори и пиле. Патрик остана доволен от мерките за защита. Височината, която бяха избрали за базов лагер, се оказа удобен наблюдателен пост на околните склонове и ниските части.

— Мислите ли, че ще дойдат тази нощ, сър? — приближи се към началника си редник Макдоналд. — Или са решили да бягат?

— Ще се върнат — отвърна без колебание Патрик и се загледа надолу към руините на някогашното село.

— Надявам се да ни оставят малко време за сън. Вашите сънародници имат огромна нужда от почивка. Походът ги изтощи.

— Не мисля, че ще спят, дори и хората на Махди да ни оставят на мира тази нощ. От една страна, горят от желание да се докажат в битка, от друга, всеки от тях трябва да се пребори с личните си страхове и това ще го държи буден.

Редник Макдоналд знаеше много добре какво има предвид капитанът. Всеки войник бе изживял поне една такава нощ. Страхът от неизвестното го бе държал буден, колкото и изтощителен да беше денят. Дали нямаше да побегне? Дали щеше да се държи като истински мъж? Изглежда, офицерите никога не изпитваха страх, замисли се шотландецът. Те бяха винаги пред своите войници, поне по-младите офицери. Капитан Дъфи беше истински смелчага. Макдоналд никога не бе виждал страх в очите му.

Но всъщност не беше така. Офицерите се страхуваха не по-малко от войниците, само че не си позволяваха да го показват. Най-големият им кошмар беше мисълта, че могат да загубят кураж и да се скрият зад гърбовете на войниците. Патрик не правеше изключение. Той се ужасяваше от мисълта, че може да се окаже страхливец, но най-много се боеше да не загуби своя шанс да живее и обича.

 

 

На десния фланг редник Фарел се трудеше здраво. Избираше най-тежките камъни и ги редеше върху малката стена, която вече очертаваше границите на лагера. Заповедта да издигнат нисък редут срещу евентуална нощна атака беше неочаквана и посрещната с ропот от изтощените от дългия преход мъже. Но това беше животът на войника — марширувай, работи, атакувай, и ако останеш жив, продължи да маршируваш напред. И някъде между маршируването, работата и битките ти позволяват да хапнеш, за да можеш отново да маршируваш, да работиш, и да атакуваш. Почивката и сънят са лукс — командирът може да ти отпусне малко аванта, но само ако е убеден, че си марширувал, работил и воювал, както трябва. Само тогава и при никакви други обстоятелства.

Редник Фарел вдигна глава и погледът му попадна случайно върху Патрик, който наблюдаваше бившето селце Тамаи. Може би моментът беше подходящ да поговори с него. Да му каже какъв прекрасен човек е баща му. Да му каже, че е жив и се надява един ден да прегърне сина си.

Той се наведе и повдигна нов камък. Изведнъж му се зави свят. Пред очите му заиграха черни петна. Изпъшка и пусна камъка. Чу като в просъница някой да казва: „Бързо, занесете го в лечебницата!“, и нечии силни ръце го вдигнаха от земята. „Стар си вече да се мъкнеш насам-натам с момчетата, Франсис — мина му през ума. — Да те пита човек какво правиш тук?“ Отнесоха го в медицинския център. Лекарят го прегледа и тревожно поклати глава. Най-вероятно човекът беше получил топлинен удар. Той наплиска лицето и врата на войника със студена вода и се заслуша в несвързаните му думи. Какво бълнуваше той? Нещо за капитан Дъфи от шотландския полк? Бил жив и невинен?

Докторът познаваше Патрик и изпадна в недоумение от чутото. За каква невинност бръщолевеше този австралиец? Може би трябваше да го сподели с капитана, когато го срещне. Но сега трябваше да се съсредоточи върху грижите за болния войник и да се опита да облекчи състоянието му. Много добре знаеше, че войниците гинат повече от болести и изтощение, отколкото от вражески куршум. Това го тревожеше, но какво можеше да направи? Войната си е война.

 

 

През нощта дервишите дойдоха, както бе предвидил Патрик. Нападнаха на няколко места, изстреляха няколко случайни куршума и докато войниците се отърсят от дрямката и хванат пушките, нощта зад защитения периметър отново потъна в тишина. Всичко стана толкова бързо и без конкретна цел, че Патрик заключи с облекчение — тази нощ нямаше да има сериозна атака.

— Както се вижда, ще можете да поспите, редник Макдоналд — обърна се той към ординареца си, който с една ръка стискаше пушката, а с другата ровеше из торбата за байонета си. — Хората на Махди приключиха за тази нощ. Остава само да успокоим конете и магаретата.

Предният пост отвърна на откъслечните изстрели с мощна канонада и няколко гранати, но положението бързо се успокои. Хората в лагера можеха да се отпуснат. Патрик остана прав, сложи ръце на гърба си и се загледа в ясното, обсипано с ярки звезди небе — единственото красиво нещо в този край на света.

Беше лудост да стои тук и да бленува за Катрин, когато всеки момент някой случаен куршум на скрит зад дюните дервиш можеше да го улучи.

Като офицер за свръзка той нямаше много работа. Генералът му бе наредил да си почива, за да се възстанови напълно. Трябваше само ежедневно да рапортува в главната квартира, която беше на няколко метра от австралийската част. Всеки път, когато отидеше, генерал Хъджис му казваше едно и също:

— Дръжте австралийците под око, капитане. Помогнете им да свикнат по-бързо с обстановката. И редовно се отбивайте при лекаря, за да наблюдава заздравяването на раната ви. Това е, приятелю.

— Ах, Катрин! Защо не отговаряш на писмата ми — промълви неволно той. Дали и тази нощ щеше да сънува кошмарния сън?

— Викате ли ме, сър?

— Не, редник Макдоналд. Просто си мислех нещо.

Продължи да се взира към плуващите звезди в ясното кадифено небе над Судан. Не му се спеше. Сънят беше като смъртта, изпразваше съзнанието му от мисли, а сърцето му — от любов.

Късно през нощта дервишите направиха още няколко набега и някои от куршумите им прехвърлиха защитната каменна стена. Само един изстрел се оказа фатален. Един нещастник бе застрелян от началника си, който го бе сбъркал с дервиш. Но повечето от войниците бяха толкова изтощени, че дори не се и събудиха.

 

 

Ангъс Макдоналд завря чаша горещо кафе и твърда бисквита в лицето на Патрик и бодро извика:

— Добро утро, сър! Днес е Великден. Генерал Хъджис поръча да се отбиете при него, преди да потеглим на път.

Патрик се надигна и разтри очите си.

— Мили боже! Дойде ли Великден?

— Абсолютно, сър — ухили се редникът. — Но за съжаление няма кифлички и зайчета.

— Човек не може да има всичко — отвърна капитанът и пое димящата чаша с кафе. Ухаеше прекрасно и беше сладко, както го обичаше. Макдоналд се бе погрижил за всичко. — Значи, днес Господ ще е с нас срещу дервишите.

— И аз така мисля, сър. Това си е нашият Великден. За неверниците ще бъде най-лошият ден в живота им.

След закуската Патрик се избръсна, като използва последната глътка кафе, за да намокри брадата си. Захарта стегна кожата му, но острият бръснач свали всичко. Водата беше много ценна и той отдавна се заканваше да си пусне брада, както повечето войници. Щеше да му спести и вода, и време.

Младежът се приведе в приличен вид, после сви бръснача, затегна ремъка на торбата и изведнъж се вцепени от ужас. През нощта един блуждаещ вражески куршум бе минал на сантиметри от главата му. Обгорелите краища на една нова дупка в платното показваха, че е уцелил торбата му. Патрик не се уплаши за живота се, а за малката статуя. Дали Шийла-на-гиг беше все още цяла? Зарови с треперещи пръсти из вещите си и скоро напипа камъка. Тя лежеше непокътната на дъното под резервните части за револвера му.

— Все още сме заедно, моя малка богиньо! — прошепна той и прокара пръсти по енигматичните й устни. — И ти мълчиш като Мориган. Кажи ми, моля те, дали Катрин мисли все още за мен!

 

 

Редник Фарел беше в кома. Докторът го прегледа за кой ли път и за кой ли път смръщи чело. Състоянието му беше тежко. Трябваше незабавно да го откарат в болницата в Суакин. Но армията беше навлязла дълбоко във вражеска територия и болните и ранените трябваше да останат в лечебницата, докато генерал Греъм се убедеше, че комуникациите между щаба и отделните войскови части са в безопасност.

Майор доктор Грант видя, че капитан Дъфи от шотландския полк крачи към него, и си припомни брътвежите на болния, преди да изпадне в кома. Изглежда, че австралиецът познаваше отнякъде капитана.

— Патрик, друже! Ела насам — извика той. — Тук има един от колониалните, който повтаряше името ти, докато беше в несвяст.

Капитанът се усмихна топло на доктора. Двамата често играеха шах и бяха станали добри приятели. Той поздрави и се взря в бледото лице на Франсис Фарел, който лежеше на носилка извън палатката.

— Познаваш ли го? — попита лекарят.

— Н-не мисля — поклати глава той. Но странно, имаше нещо много познато в този мъж. — Как се казва?

— Редник Франсис Фарел от Нов Южен Уелс.

— Полицай Фарел! — възкликна Патрик и спомените от детството изплуваха в съзнанието му: лятна вечер в задния двор на хотел „Ерин“. Старият Макс и полицаят пият от грога на чичо Франк и си разказват истории. Смеят се. Патрик се боксира с полицая, а Макс го насърчава с гърления си немски акцент. Беше истинско чудо да намери приятел от миналото тук, в сърцето на суданската пустиня. Минало, изпълнено с топлина и много приятели.

— Значи го познаваш? — вдигна вежди майор Грант. — Откъде?

— От Сидни — отвърна разсеяно Патрик, все още зашеметен от срещата и разтревожен за състоянието на някогашния си приятел. — Фарел е наш семеен приятел. Двамата с Макс ме научиха да се боксирам, докато бях още хлапе.

— О, за мен е чест да се запозная с един от учителите ти в този мъжествен спорт — усмихна се лекарят. — От това, което видях в турнирите между отделните войскови части, трябва да е бил добър учител.

Той неведнъж бе наблюдавал смелия боксьор на ринга. Патрик представяше техния полк срещу всички останали в армията и винаги излизаше победител. И трябваше да си признае, че рядко му се налагаше да потърси помощта му след боксов мач. Обикновено съперниците му идваха за превръзка.

Силата на младежа му бе донесла слава и уважение, макар че останалите офицери намираха любовта му към бокса за малко смущаваща. Те предпочитаха да се занимават с коне и да играят бридж. Юмручният бой беше занимание, присъщо на работническата класа, но все пак се гордееха с храбростта и силата му.

— Грижи се добре за този мъж, Хари! — каза Патрик. — Непременно трябва да остане жив. Ние с него имаме много да си приказваме. Да наваксаме десетгодишна раздяла.

Грант кимна.

— Бъди спокоен. А сега дай да погледна твоята рана. Трябва да се погрижим за нея, ако искаш отново да излезеш на ринга.

Патрик съблече униформата си и се остави в ръцете на Хари. Погледна отново към неподвижния мъж на носилката и поклати глава. Днес беше странен ден. Изпълнен с видения, неочаквани срещи и спомени.