Питър Уот
Горда птица (25)

24.

Патрик свали колана си, пое дълбоко въздух и освободи съзнанието си от всички тревожни мисли. Седна с кръстосани крака и се загледа в залязващото слънце. Опита се да не мисли за задачата, която му предстоеше да изпълни.

Щом последните слънчеви лъчи се скриха зад хоризонта, той потупа приятелски Ангъс по гърба и му пожела лека нощ. Големият шотландец кимна мълчаливо и проследи с поглед капитана си, докато той изчезна в тъмнината. „Има вид на мъртвец“ — помисли тъжно ординарецът.

Патрик премина през постовете без проблеми. Капитан Торнкрофт бе предупредил лично момчетата за неговото излизане от лагера. Това беше от изключителна важност, трябваше да се предотврати всяка вероятност изнервените от безсъние войници да го застрелят рано сутринта. Австралийският капитан му пожела успех. „По-добре той, отколкото аз“ — мина му през ума, докато гледаше Патрик да изчезва сред пясъчните дюни.

Ясното, обсипано със звезди небе, пясъкът и острите скали изглеждаха на Патрик като пейзаж от някакъв нереален свят. Той пълзеше по корем към малка каменна могила. Лицето и ръцете му бяха натрити с въглен и се сливаха с нощта, но той не бе спокоен. Тревожеше се, че униформата в цвят каки е като сигнална ракета за врага. Единственото му оръжие бяха малкият револвер и ножът, който Ангъс му подари.

Избираше внимателно пътя до могилата, която според него беше удобно прикритие за кратка почивка. Оттам можеше да се огледа за следващ заслон. Тя беше съвсем близо до каменната грамада, но Патрик се страхуваше, че вече може да е заета от дервишите. Много внимателно извади ножа от ботуша си и го хвана така, че острият ръб да сочи навън. С другата ръка измъкна пистолета от джоба на униформата си и се взря в могилата. Беше сам, далече от лагера, и това го изпълни със страх и съмнения. Гласовете на другарите му вече не достигаха до него. Чуваха се само шумовете на пустинята — зловещ вой на чакал, шум от крилете на някаква нощна птица, която гонеше своята плячка или бягаше от друг по-голям хищник.

Той продължи да пълзи бавно, като заобикаляше единичните камъни, които можеха да се изтърколят и да издадат присъствието му. Същевременно се опитваше да запомни пътя, по който минаваше. „Спокойно, момче — окуражи се сам, — Шийла-на-гиг е с теб и те пази.“

Изведнъж една ужасяваща мисъл премина като светкавица през съзнанието му. Малката богиня беше в торбата, прикачена на колана, който бе оставил в лагера. За пръв път не беше с него при акция. Някакъв примитивен, нечовешки страх разтърси тялото му. Беше без талисмана си! А беше свикнал с мисълта, че Шийла-на-гиг бди над него.

Паниката скова ума и мускулите му. За миг помисли да се върне и да вземе богинята със себе си, но вече беше стигнал твърде далеч. А и беше нелепо интелигентен и добре образован мъж като него да вярва в такива глупости.

На неколкостотин метра от него един камък помръдна. Не, това не беше камък! Патрик различи глава и рамене на човек. Сниши се и изчака врагът да се раздвижи отново, и търпението му скоро бе възнаградено.

Той се зарови в пясъка и внимателно огледа дервиша, който се движеше в тъмното, без да се тревожи за сигурността си. Нямаше да е трудно да го неутрализира и да заеме мястото му на каменната могила. Оттам лесно можеше да открие другите стрелци и да ги проследи до базата им. Намереше ли я, задачата му щеше да е изпълнена. Щеше да докладва координатите в щаба. Останалото беше работа на артилерията.

Главата и раменете на дервиша се снишиха. Показа се пушка. Готвеше се да изпрати първия си куршум в британския лагер. Патрик прецени, че в момента вниманието на врага е насочено изцяло към целта пред него, надигна се и се понесе към могилата с бързината на нападаща змия. Ножът проблесна в тъмнината и потъна в гърдите на стрелеца. Той изстена и се просна на земята.

Патрик измъкна ножа от мъртвото тяло, но нямаше време да се поздрави с успеха. Усети, че не е сам.

Сякаш от земята около него изскочиха тъмни сенки и го обградиха. Десет, а може би двайсет обвити в мрак фигури, потресени от неочакваната поява на непознатия зъл пустинен дух, който взе живота на техния приятел, го наобиколиха, но не знаеха какво да предприемат. Патрик се появи пред тях тъкмо когато бяха готови да напуснат каменната могила и да поемат, всеки в избраната посока, за да изпразнят пушките си срещу вражеския лагер.

— Мили боже! — извика отчаяно пред неочакваната заплаха младежът и инстинктивно извади пистолета, готов да стреля срещу сенките пред себе си.

Стъписани от появяването му, дервишите реагираха мудно. Два от куршумите на Патрик намериха целта си и пустинята се огласи от писъците на ранените войници. Той стреля, докато изпразни пълнителя, после изкачи могилата и се спусна към пясъчните дюни надалеч от британския лагер.

Войниците от предния пост чуха изстрелите, но не им обърнаха внимание. Заприличаха им повече на хаотична стрелба на някой безумец, отколкото на насочена към тях атака. Дори не си направиха труда да съобщят за инцидента.

Сутринта редник Ангъс Макдоналд потърси с очи началника си и веднага разбра, че не се е върнал от нощната си мисия. Генерал-майор Хъджис изпрати разузнавателен отряд от индийци кавалеристи да минат по пътя, по който беше вървял капитан Дъфи. Щом стигнаха до каменната грамада, войниците забелязаха кървавите петна по земята, но не откриха труп. Патрик Дъфи беше изчезнал.

Докладваха на генерала, той кимна и бързо се отдалечи от запотените конници. Бригадата беше загубила един от най-надеждните си офицери, а той бе изгубил приятел.

Щом получи информацията, генерал Греъм нареди на бригадата да се върне в Суакин, където Хъджис трябваше да пусне телеграма до госпожа Инид Макинтош и да й съобщи, че капитан Патрик Дъфи се води безследно изчезнал. Към него щяха да приложат и писмо с изказани съболезнования, защото всеки знаеше, че на война „безследно изчезнал“ означава мъртъв. Той не си правеше никакви илюзии относно съдбата на младежа. Ако дервишите не бяха успели да го убият, то пустинята щеше да свърши това.

Скоро колоната пое по обратния път към Суакин. Ангъс нарами своята торба и тази на капитан Дъфи. Той помнеше ясно заръката му — ако не се върне до сутринта, трябва да се грижи за нея и да не я отваря по никакъв повод. А когато достигнат Червено море, да я хвърли сред вълните.

Ординарецът го бе изслушал, без да задава никакви въпроси. Знаеше, че човек често се държи странно пред лицето на смъртта. Но капитанът беше казал нещо, което изглеждаше повече от необичайно. Той бе промълвил, че торбата му може да достигне до бреговете на Ирландия и Мориган би могла да я намери. Ординарецът не попита коя е Мориган, но реши, че торбата съдържа нещо скъпо за приятеля му, което не бива да бъде виждано от другите. И той щеше да бди над нея, както беше бдял над притежателя й. И, разбира се, нямаше да я хвърли в морето. Капитан Дъфи щеше да се върне в частта си и да си потърси вещите. Ангъс беше напълно уверен в това.