Питър Уот
Горда птица (62)

61.

Ексхумацията на труп беше отвратителна работа. Платнището, което Гордън бе завързал за четири кола, за да осигури сянка, задържаше под себе си ужасната воня на гнило и положението бе направо нетърпимо.

Извадиха тялото на Джо Хеслоп от гроба в малкото гробище на Бъркалдин и майор доктор Хари Блейни започна аутопсията. Сержант Джонсън присъстваше като независим свидетел.

Гордън и двамата туземни полицаи, които бяха довели лекаря, стояха малко по-встрани и наблюдаваха отвратителната сцена. Със завързана през носа и устата носна кърпа, напоена с евтин парфюм, лекарят работеше с форцепса, за да локализира куршума. Най-сетне го откри, извади парчето желязо със съсирена по него кръв и го постави в празна кутия от тютюн.

Сержант Джонсън се подписа под установените факти. Беше очевидно, че куршумът е калибър 557, но доктор Блейни продължи аутопсията, за да изключи всякакви съмнения.

Находката струваше много повече от злато за младия инспектор. Тя доказваше версията му за случилото се. Най-сетне кошмарът щеше да свърши. Той щеше да напусне полицията и да заживее в мир със себе си.

Щом се убеди, че в тялото няма втори куршум, лекарят се изправи, даде разрешение да заровят отново трупа и с широка усмивка предложи на Гордън и на сержанта да полеят добрата новина в градчето. Никой не отказа една приятна вечер сред приятели.

На другия ден сержантът тръгна към Рокхамптън, за да предаде кутията на следствените органи, а Гордън замина с лекаря за Балаклава. Щяха да пренощуват заедно и после всеки да поеме по пътя си. Щом разпънаха платнището на едно закътано място до реката, младежът го остави на грижите на двамата полицаи, увери го, че няма да се бави, и пое към имението, за да поиска прошка от жената, която обичаше повече от всичко на света.

Макар сега пътищата от Рокхамптън до централната част на Куинсланд да бяха много по-добри от времето, когато първите заселници стъпиха по тези земи, за градския човек пътуването продължаваше да е истинско изтезание. Гренвил Уайт проклинаше решението си да посети мястото от своите сънища. И въпреки компанията на веселия кочияш и агента по недвижими имоти, на няколко пъти беше готов да се откаже.

Най-сетне мъчението свърши. Те се добраха до имението и след горещата баня, обилната храна и освежителната дрямка той беше готов да се отправи към свещената планина.

— Съветвам ви да отложите пътуването си дотам, господин Уайт — каза му управителят на имението. — Виждам, че се задава буря. Доста необичайно по това време на годината.

— Няма за кога, господин Камерън — отвърна Гренвил, вече седнал в двуколката. До него беше един от туземците, които работеха в имението. — Утре трябва да тръгна обратно за Рокхамптън. А и както сам казахте, дотам не е повече от два часа.

Камерън сви рамене. В края на краищата не беше негова работа къде ходи и къде не собственикът на Глен Вю.

Мери Камерън наблюдаваше тръгването на господина от верандата, уверена, че Матилда също гледа, застанала до вратата. Обърна се към нея и видя свъсените й вежди.

— Какво има, Матилда? — попита я нервно.

— Нищо, госпожо — измърмори момичето.

Мери се ядоса на себе си, че изкарва раздразнението си от появата на собственика на имението върху невинното момиче. Господин Уайт ги бе информирал, че продава имота и ги освобождава, тъй като новите собственици си имали управител. Това беше тежък удар за семейство Камерън.

— Този мъж те разтревожи, нали, Матилда? — попита меко тя.

— Господин Уайт е лош човек — отвърна помощницата и влезе в къщата след господарката си. — Той ще изгони господин Камерън и вас от Глен Вю.

— Така е, Матилда. До един месец трябва да напуснем.

Тя вдигна бебето си от люлката и го сложи на гърдата на Матилда. Седна до нея и се загледа в момичето, благодарение на което синът й наддаваше с невиждана бързина. Капитан Гордън не ги бе излъгал. Матилда беше мила, интелигентна и от голяма помощ за Мери.

— Защо господин Уайт иска да отиде на онова лошо място? — попита Матилда.

— Не знам — отвърна господарката и повя с ръка пред лицето си. Времето беше горещо и задушно и тя завидя на момичето за простата свободна рокля, която позволяваше на тялото да диша. За разлика от нейната твърда и затворена догоре рокля то носеше тънка рокля от платно. Облеклото му винаги беше скромно, дори безлично, вероятно за да не предизвиква погледите на работниците в имението.

— Онова място принадлежи на духовете на нирамбура — навъси се младата жена. — Не е хубаво място.

— Синът ти е наполовина нирамбура — напомни й Мери.

— Господин Уайт ще разгневи духовете — продължи Матилда, сякаш не я бе чула. — Духовете ще донесат страшна буря.

— Бурята си е буря, Матилда! — повиши глас господарката й. — Забранявам ти да дрънкаш врели-некипели за духове и призраци, особено когато синът ми порасне и започне да разбира!

— Не са врели-некипели, госпожо — упорито тръсна глава тя. — Всичко е истина.

Над сухите храсталаци се виеха черни буреносни облаци и рисуваха мрачни картини по ясносиньото небе. Всички живи същества в равнината притихнаха в очакване на урагана.

Туземецът, който караше двуколката с господин Уайт, се страхуваше да приближава до скалите. Всички в околността знаеха, че това място е свърталище на зли сили, и избягваха да идват тук. Дори добитъкът не пасеше близо до могилата и ако случайно някоя крава се отдалечеше, често я намираха мъртва. Но не можеше да откаже на господаря си.

— Има ли пещера на хълма? — попита Гренвил, загледан в най-високия от веригата възвишения.

— Да, бос.

— И къде точно е станало разселването?

— Не знам, бос — излъга аборигенът от страх да не би смахнатият господин да го накара да отидат при реката.

Гордън продължи да се взира в хълма с победоносна усмивка, непонятна за придружителя му. Най-сетне се бе изправил срещу страховете си и не бе открил нищо повече от остри скали и покрити с буренак камъни. Сега вече щеше да прогони призраците от сънищата си.

— Можем да се връщаме — каза доволно.

Кочияшът побърза да обърне конете и да загърби страховитото място.

Той взе обратния път много по-бързо отколкото на идване, въпреки че господинът на няколко пъти му се скара, че с тази бързина ще обърне двуколката.

Уолъри не знаеше къде точно се намира, но бе убеден, че ако върви към залязващото слънце, рано или късно ще стигне до мисията на преподобния господин Вернер. Зад него беше Свещената планина, където почиваше духът на Питър Дъфи. Пред него пълзяха страховити облаци, които предвещаваха буря. Уолъри оголи зъби в усмивка и затрака с копията си. Духовете на нирамбура се надигаха от Съновидението и отиваха в Глен Вю, за да накажат тези, които заслужават смърт.

Вятърът се завъртя и обви тялото му с червен облак, сякаш от засъхнала и стрита на прах кръв. Засилващият се вятър изпълваше въздуха с тайнствени гласове и шепот. И изведнъж му се прииска да затанцува онзи танц, който неговият бял брат Том наричаше жига. Вдигна ръце и заподскача в ритъм. И за миг му се стори, че чува смеха на Том Дъфи.