Питър Уот
Горда птица (51)

50.

Прозорците на кабинета предлагаха фантастична гледка към залива. Някога това беше кабинетът на Дейвид Макинтош, после бе зает от Гренвил Уайт. Сега принадлежеше на Патрик Дъфи, който се бе върнал от Европа преди около месец.

Неотдавна лейди Макинтош бе оповестила пред борда на директорите, че внукът й ще се заеме с корабния бизнес, след като премине кратък период на обучение, и Гренвил трябваше да премести кабинета си малко по-нататък по същата улица. Отношенията между двамата мъже бяха чисто служебни. Нито един от тях не си позволяваше да изрази някаква неприязън или тревога относно намеренията на другия.

Гренвил все още играеше ръководна роля при срещите им, тъй като отговаряше за търговската част, но Инид знаеше, че след време Патрик ще впечатли беловласите мъже с ерудицията си и управленските си качества и земята под краката на зет й ще се разлюлее. Някое недалновидно решение, голяма финансова загуба или обществен скандал щяха да го принудят да сдаде властта. Каквото и да се случеше, тя щеше да е там и да удари на подходящото място в подходящото време. Патрик намираше войната за жестока? Ха! Скоро щеше да разбере, че светът на големите пари беше също толкова брутален.

Джордж Хобс все още посрещаше клиентите на фирмата, пазеше офиса, както зло куче брани двора на своя господар от натрапници. През годините много служители идваха и си отиваха от компанията, но Хобс беше все още тук, предан до гроб на „Макинтош къмпани“ и на лейди Инид. Гренвил се страхуваше от дребничкия секретар, който знаеше много негови тайни, и се бе опитал да го премахне. Но Инид не бе позволила да докоснат и с пръст верния й служител.

Сега Джордж Хобс служеше вярно на Патрик. Неговите познания за финансовата структура на компанията бяха неоценими. Благодарение на тях той навлезе бързо в досадната материя и веднага възнагради секретаря си с повишение на заплатата — факт, който породи топли чувства у Хобс към новия му шеф.

Патрик остави Хобс да свърши рутинната обработка на документите и се загледа през прозореца. Елегантни мачти и високи греди се издигаха величествено към небето над пристанището и се поклащаха грациозно върху дървените си платформи. Вече три месеца той изучаваше усърдно изкуството на бизнеса. Инид имаше грижата да бъде обучаван от най-добрите в бранша. За негова чест се представяше успешно и обикновено строгата лейди Макинтош сега се изпълваше с гордост, докато четеше докладите за неговия напредък.

Патрик умееше да общува с хората, да ги накара да изслушат мнението му, въпреки че някои от тях бяха едни от най-високопоставените хора в колонията. Постепенно бе спечелил доверието дори и на най-резервираните от тях — шотландците. Харесваха го не само директорите, но и подчинените. Той се отнасяше с уважение към тях и успяваше да ги подчини на волята си, без да засяга гордостта им. Патрик си припомни предложението на Гренвил да се откажат от остарелите ветроходи в полза на параходите, заредени с въглища. Струваше му се, че е предателство към старите, изпитани машини, сякаш захвърляш вярното си куче, за да го замениш с по-младо и по-силно. Но нямаше какво да се прави, времето на клиперите изтичаше. Модерните технологии имаха големи предимства. Величествените ветроходи бяха пленници на ветровете, които сменяха непредвидимо посоката си, както красивите жени желанията си.

Разговорът с Гренвил за подмяната на корабите го бе разтревожил. Влиянието на господин Уайт беше все още много силно върху съвета на директорите. Баба му го бе предупредила, че той ще търси всеки повод, за да го дискредитира. Единствено заслугите му към Короната в суданската война успяваха да възпират неприязнени публикации из вестниците за неговата наполовина католическа кръв.

Инид му бе обяснила, че вестниците обичат скандалите. Те щяха да изчакат хората да забравят за проявения от него героизъм и да започнат да се ровят във всяка клюка по негов адрес. Молеше се горещо, когато това време дойде, вече да е извоювал такова място в йерархията на компанията, че журналистите да не смеят да го нападат.

Младежът извърна очи от пристанището и погледна нетърпеливо към вратата. Вчера бе получил визитка, която го бе накарала да отмени всички други срещи за деня. Леля му Кейт щеше да се появи всеки момент.

Дали и тя щеше да се държи с него така отчуждено, както чичо му Даниъл? Бе отказал среща с него, щом бе научил, че Патрик се е отказал от католическата църква и е приел протестантската. Или щеше да си спомни за майчината си религия и да прояви снизхождение?

В този миг Хобс отвори тихо вратата и каза:

— Госпожа Трейси е тук, сър.

— Покани я да влезе, Хобс.

 

 

Щом я видя, Патрик веднага забеляза, че Кейт не прилича по нищо на образа на типичната бизнес дама. Преди всичко тя беше много красива. В големите й сиви очи нямаше и хладна пресметливост. В тях се четеше нежност и любов. Дългата й черна коса бе прошарена, но изглеждаше мека като коприна. Тъмнозелената копринена рокля шумолеше приятно, докато вървеше към него.

Патрик пое протегнатата ръка и усети твърдата й длан.

— Лельо Кейт, за мен е чест и удоволствие да се запозная с теб след всичките тези години! — посрещна я с радост той. — Ти си най-красивата Дъфи в цяла Австралия, уверявам те.

Веселият й смях му напомни за звънтящи камбанки.

— Патрик Дъфи, ти си същият лъжец като баща си. Бог знае откъде в тази дива колония сте се научили да ласкаете така жените. Но аз харесвам вашите лъжи. Те ме карат да се чувствам млада.

— Та ти си млада, лельо Кейт! — разпери ръце Патрик. — Красотата ти е достойна за кралските дворове в Европа. Сигурен съм, че там мъжете биха се дуелирали до смърт заради една твоя усмивка.

— Де да беше истина! — отвърна с усмивка тя и седна на подадения й стол. — Но мнението ти за мен може да се промени, когато ти кажа за какво съм дошла.

— Подозирам, че искаш да говорим за покупката на Глен Вю — каза той и наведе глава. — Каквото и да излезе от нашия разговор, винаги ще мисля, че ти си най-красивата жена в света.

Кейт сложи ръце в скута си и му се усмихна мило.

— Колко много исках да те видя, Патрик! Но нека да изясним въпроса с Глен Вю, преди да минем на семейни въпроси. Ще ми продадеш ли имението? Вече притежавам Балаклава, съседния имот, и ще е изгодно за бизнеса ми да присъединя към земята си и Глен Вю.

Патрик се стъписа от директния й подход.

— Ако беше в моите правомощия, с удоволствие бих обсъдил офертата ти — отвърна той. — Но имотът е в ръцете на Гренвил Уайт. Когато дядо ми е починал, оставил имението в ръцете на майка ми. Тя прехвърлила цялото наследство на съпруга си, което автоматично включва и Глен Вю.

— И ти нямаш думата по въпроса?

— За съжаление не. Между впрочем, лейди Инид е бясна от решението на господин Уайт да продаде имота. Знаеш, че дядо и по-големият ми вуйчо са погребани там. Това е важно за нея.

— И двамата ти дядовци са заровени там — кротко му напомни Кейт. — А по-късно и чичо ти Питър.

— Права си — поправи се Патрик. — Четох за смъртта на чичо Питър. Съжалявам, че не успях да го опозная. Чичо Даниъл дори не благоволи да ме информира за подробностите.

— Не го вини, Патрик — наведе се към него тя. — Не всеки ден някой Дъфи се отрича от вярата си.

— А ти защо разговаряш с мен? — попита тъжно той. — Глен Вю ли е единствената причина?

— В никакъв случай! — отвърна тя. — Просто не държа толкова на религията, както чичо ти. Аз винаги съм била черната овца в семейството. Омъжих се против волята на чичо Франк и леля Бриджит. Оказа се, че са били прави, но дори и да знаех какво представлява в действителност Кевин О’Кийф, сигурно пак бих се омъжила за него. Не, Патрик, дойдох преди всичко заради теб, да се запозная със сина на брат си и с моя племенник.

Патрик се засрами.

— Извини ме за избухването — каза. — Просто ми е мъчно, че вече нямам роднини от страна на баща ми.

— Винаги ще имаш мен и баща си, без значение къде се намира в момента. Знам със сигурност, че те обича много.

— Ще ми се да го вярвам, но защо великият Майкъл Дъфи не направи нито един опит да се свърже с мен през всичките тези години?

— Това не е вярно, Патрик — отвърна развълнувано тя. — Той дори замина за Судан, за да те търси, когато съобщиха за изчезването ти.

Патрик остана с отворена уста.

— З-за к-какво говориш?

— Мислех, че знаеш — намръщи се Кейт. — Миналата година баща ти ми писа от Италия и ми каза, че лейди Макинтош го е наела да те открие в Судан. Но докато стигне дотам, вече те бяха намерили. Акредитивните писма бяха изтеглени. Военните не му позволиха да се срещне с теб.

— Сигурна ли си в това? — скочи от стола той и протегна ръце към нея, сякаш просеше милостиня. — Сигурна ли се, че баба ми го е наела да ме издири?

— Разбира се! Баща ти не би ми писал такива неща, ако не са истина. Изглежда, полковник Годфри е прекратил правомощията му, не знам защо.

— Годфри?

— Ти познаваш ли го? — на свой ред попита Кейт.

— Да, познавам го много добре — изръмжа Патрик. — Сигурен съм, че ще ми отговори на въпросите.

Той закрачи из кабинета. Главата му се завъртя от въпроси и предположения. Разкритието, че баща му е тръгнал след него в Судан, със сигурност щеше да има отзвук в библиотеката на лейди Инид.

— Съжалявам, че новината те разстрои — загрижено каза леля му. — Мислех, че знаеш.

— Върнах се в Сидни, защото мислех, че мога да използвам връзките на компанията, за да намеря баща си и… още един човек. Трябва да се срещна с него поне веднъж в живота си. Не съм убеден, че ще го харесам, но според мен никога няма да разбера напълно кой съм, ако не погледна поне веднъж в очите му. Имаш ли някаква представа къде може да е в момента?

— Последният му адрес беше Рим, но това беше преди десет месеца. Доколкото познавам баща ти, не бих разчитала, че ще го намеря все още там.

— Какво е правил в Рим? — попита с раздразнение Патрик и Кейт го погледна изумено. — Сам ли е бил?

— Не ми е споменавал за друг. Каза ми, че ще се върне към живописта и че посещава някакъв курс по рисуване.

Патрик се замисли. Дали Катрин беше все още с баща му? И ако беше така, дали беше негова любовница? Как щеше да постъпи, ако ги открие и разбере, че са мъж и жена?

— Лельо, благодаря ти за информацията — каза накрая. — Ще ми е много приятно, ако приемеш да вечеряш с мен и баба утре вечер в имението Макинтош.

— Благодаря ти за поканата, Патрик, но ще трябва да откажа — отвърна Кейт и стана от стола. — Не изпитвам никаква омраза към теб, но съм дала дума, че кракът ми никога няма да стъпи на земя, принадлежаща на семейство Макинтош. Освен това вдругиден трябва да пътувам до Рокхамптън по работа. Бизнесът преди всичко, момко.

— Отказът ти ме натъжава — отвърна галантно Питър, — но съм сигурен, че ние с теб ще продължим да се виждаме и занапред, каквото и да стане в живота ни.

Кейт се наведе към него и го целуна импулсивно по челото.

— Ах, ако баща ти можеше да те види отнякъде! Колко би се гордял с теб!

— Надявам се да е така — отвърна той и изпрати леля си чак до улицата. Спря едно такси и й помогна да се настани в него.

Остана пред сградата и проследи отдалечаващата се кола. Беше топъл зимен ден, големи черни облаци се къдреха в опушеното небе. Над града се спускаше мрак като в душата му. Щеше да отиде първо при баба си и да й поиска обяснение за случилото се. Тя трябваше да му каже защо е скрила за срещата си с баща му и защо Годфри е изтеглил акредитивните си писма. Знаеше много добре, че полковникът не би предприел такава стъпка без нейно знание. Изглежда, старият семеен приятел знаеше много повече за баща му, отколкото показваше.

 

 

Гренвил не харесваше новия си офис, а фактът, че трябваше да отстъпи корабния бизнес на Патрик Дъфи, направо го вбесяваше. Износът на стоки беше ключът към бъдещото развитие на колонията, а корабоплаването — основният начин да достигнат до пазарите на далечна Англия. Но той трябваше да предаде управлението на едно хлапе, което не беше нищо повече от досадна грешка в живота на безотговорната му съпруга.

Колко много му липсваше капитан Морисън Морт! Ако беше жив, той със сигурност би измислил как да премахнат този натрапник. Но капитанът на „Морски орел“ не беше вече между живите. От северната граница Куинсланд дойдоха зловещи слухове за неговата жестока смърт преди години. Говореше се, че свършил живота си в казана на майолите по време на едно дивашко пиршество.

Гренвил потръпна от погнуса. Спомни си, че в цялата история беше намесено и името на Майкъл Дъфи, бащата на омразния му враг.

Той се отпусна на стола, забарабани с пръсти по бюрото и потъна в мисли. Постепенно дойде до извода, че убийството не е единственият начин да унищожиш един мъж. Би могъл да унищожи репутацията му, без да вади пистолет. Щеше да вземе урок от Инид, която не пропускаше случай да го унизи пред останалите. Подозираше, че именно заради това го бе накарала да се премести в този забутан офис.

Счетоводната книга на компанията лежеше отворена пред него. Беше донесена от главния офис за рутинна проверка. В името на добрия бизнес той често разгръщаше голямата книга с кожена подвързия и проследяваше всички печалби и плащания на „Макинтош къмпани“.

Да, не му трябваше Морисън Морт. В ръцете си държеше много по-надеждно оръжие, което щеше да унищожи безупречната репутация на героя от Судан. И най-пикантното — щеше да го постигне с помощта на вестника, който Инид бе закупила наскоро.

Планът му вече бе готов. Беше време да пристъпи към действие.

Гренвил се усмихна за пръв път през този ден. Старателно изписаните колони от цифри щяха да бъдат неговите патрони. Щеше да фалшифицира почерка на Хобс и да препише числата с малки добавки — малки плащания към различни банки, които нямаше начин да не предизвикат финансова ревизия.

Писалката наистина беше по-силна от сабята. Той се изсмя и се наведе над книгата.