Питър Уот
Горда птица (27)

26.

Нечовешки, сковаващ сърцето вик разцепи следобедната тишина. Копията се изсипаха като смъртоносен дъжд над колоната от полицаи и доброволци. Към тях се прибави и свистящият звук на бумеранги.

— Напред, момчета — успя да надвика песента на куршумите и копията Гордън.

Благодарение на хладнокръвието му полицаите бързо преодоляха първоначалното си объркване, възседнаха конете си и полетяха към гъстите храсталаци, които отделяха реката от долината.

„Моля те, Господи, помогни на сержант Роси и Команчи Джак да реагират бързо на ситуацията, както се бяхме разбрали“ — каза си Гордън.

И Господ сякаш го чу. Воините калкадун побягнаха панически назад при вида на въоръжените конници. Хората на Гордън се въодушевиха от собствената си мощ и нададоха победоносни викове. Но за тяхна изненада и объркване аборигените неочаквано се обърнаха с лице към тях и ги засипаха с копия и бумеранги. Този втори удар свари полицаите неподготвени. Конят на един от тях изцвили неистово — островърхото копие се заби в гърдите му. Той падна тежко и конникът се намери под копитата му.

„Ако сержант Роси и Команчи Джак не са на позициите, които уточниха, всички до един ни очаква подобна участ“ — отчаяно помисли Гордън и започна да стреля хаотично към черните фигури, които ставаха все повече, сякаш никнеха от земята. Един от куршумите намери целта си. Туземецът се преви на две, изпусна копието си и то изтрака върху твърдата земя.

От левия фланг на патрула изникнаха като бурени нови воини. Те преградиха изхода на полицаите и затегнаха примката около тях. Въздухът натежа от копия и бумеранги, хвърчащи от двете страни на колоната. Белите не бяха научили нищо за тактиката на аборигените. Туземците натикаха конете на полицаите в бодливите тръни и това им позволи да преминат в близък бой, където техните оръжия бяха много по-ефективни. Белите трябваше да използват пушките си като тояги. Преимуществото беше на страната на копията и нулите.

Хванати в капан, конниците търсеха отчаяно изход. Воините калкадун се увеличаваха все повече, докато се превърнаха в дива ревяща маса, която заплашваше да разбие колоната отляво. Полицаите се оказаха притиснати от една страна от реката, а от друга — от черните воини. Нова вълна от туземци прегради пътя им отпред и обръчът около тях взе да се затяга. Единствената им защита бяха конете. Един полицай беше ранен в крака. Падна от седлото и започна да стреля във всички посоки. Паниката заплашваше да подлуди хората на Гордън, те бяха на път да се самоизбият.

„Мили боже — продължи да се моли Гордън, — спаси ни!“ Но всъщност вече не вярваше, че внимателно подготвеният му план ще заработи. Револверът в ръката му отдавна бе празен. Той го хвана за цевта и нападна изскочилия пред него туземец, прикрит зад грубо издялан дървен щит. Воинът падна, но щитът му успя да поеме удара. Той оголи зъби, изхили се злобно и младият капитан разбра за пръв път какво е страх. Черният калкадун замахна с каменната си брадва и я стовари върху прасеца на Гордън. Той не усети болка. Цялото му внимание беше фокусирано върху една-единствена мисъл — да оцелее — и дори не разбра какво точно се случи. Вече нямаше накъде да отстъпва. Пътят беше само един — напред, в кървава битка за спасяване на собствения живот. Всеки за себе си.

Някъде отзад се чу мощен залп от куршуми. Почти обезумял, Гордън хвана поводите на коня, и се опита да го изведе от смъртоносния полукръг, но туземците го притискаха с брадви, щитове и копия и приближаваха все по-близо до него. Малко преди кръгът да го погълне, той смътно усети, че хватката около него отслабва. Тракащият звук от карабините и пушките се усили и виковете на Команчи Джак заехтяха из въздуха. Неговите хора се нахвърлиха с рев върху туземците. Всичко се смеси в едно — виковете на току-що пристигналите доброволци, пукотът на карабините, лютивият дим и предсмъртните викове на калкадуните.

Съотношението на силите се промени драматично. От нападатели туземците се превърнаха в подгонени животни, които трескаво търсеха начин да се измъкнат от обкръжението. Но продължаваха да се бият и умираха като истински герои.

Въпреки предимството от изненадата конниците на Команчи Джак се изплашиха от самоотвержеността на чернокожите воини. Те спряха набега си, спогледаха се и по общо съгласие прекратиха преследването. Адреналинът отстъпи място на разума. Предпочетоха да не навлизат в обсега на метателните оръжия на останалите туземци, които със сигурност се криеха из близките храсти.

Ръката на Гордън трепереше толкова силно, че той изпусна два патрона, докато се опитваше да презареди пистолета си. Стреля напосоки, но не видя дали успя да улучи някого. Стори му се, че воинът, който го бе ударил с брадвата си, лежеше на няколко метра от него с лице в прахта. Той приближи коня си, за да се увери, че туземецът е мъртъв. Животното изпръхтя и се сви. Изведнъж падналият туземец скочи на крака. Беше ранен, но не смъртоносно. Хвърли се с див рев към коня на Гордън и успя да сграбчи юздата му. В този миг се разнесе изстрел. Воинът успя да издаде само кратък вик и падна по очи. Куршумът отнесе половината от темето му.

— Хитър като индианец, мама му стара! — обади се Команчи Джак зад редицата от храсти. Дулото на пушката му димеше. — Имаш късмет, че минавах оттук, инспекторе.

Той излезе от прикритието си, скочи от коня и насочи пушката към главата на проснатия наблизо калкадун, но той вече беше мъртъв.

— Какви гадове само! Също като апачите — процеди през зъби. — Бият се до последна капка кръв.

— Много се забави — сопна се Гордън, вместо да благодари, че му спаси живота. — Бяхме на ръба.

Американецът бутна широкополата си шапка назад и избърса потта от челото си.

— Имахме проблеми с конете. Благодари се, че въобще успяхме да издрапаме до вас по стръмното.

Капитанът се стресна. Не бе и помислял за този проблем. Бе предвидил, че туземците ще им устроят капан, ще пуснат срещу тях малка група воини и ще ги причакат, за да ги приклещят между копията си и реката. И бе наредил на Команчи Джак да изкачи с хората си склона и да им излезе в гръб. Но конниците бяха затруднени от острите скали и търкалящите се надолу камъни. Беше истински късмет, че калкадун бяха хвърлили всичките си сили в нападението над отряда на Гордън и пропуснаха да се възползват от лесната плячка зад гърба си.

Но третата колона не бе имала късмета на американеца. Когато сержант Роси се появи с хората си, студена пот изби по челото на Гордън. Гледката беше страшна. Повече от половината мъже бяха ранени — те или конете им. Самият сержант изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се изправи пред своя създател. Гордън бе оставил третия отряд за резерв, но видът на момчетата му показа ясно, че ако трябваше да се включат в битката, нямаше да допринесат много за нейния изход. Какво се бе случило?

— Те обградил хора — с отпаднал глас докладва Роси. — Обградил. Едва не избил.

Той замлъкна, ръката, с която жестикулираше, докато обясняваше ситуацията, падна неестествено надолу и Гордън видя, че по нея има засъхнала кръв. Част от воините калкадун се бяха появили сякаш от нищото и бяха притиснали отряда му, който следваше този на Команчи Джак.

— Откъде дойдоха диваците, които ви нападнаха, сержанте? — попита Гордън, макар вече да подозираше какъв ще бъде отговорът.

— Дошли отзад. Зад гръб. Но някои отстрани.

Гордън кимна замислено. Значи, една част от диваците бяха вървели по петите им от самото начало. Безшумното придвижване беше тяхното голямо предимство. От друга страна, появата на жените показваше, че вече са много близо до базовия им лагер.

Дългото, продължило две седмици пътуване из напечената от слънцето планинска местност най-сетне приближаваше целта си. Тактиката на черните вече му беше ясна — силни, добре координирани удари и оттегляне в базовия лагер, скрит някъде из скалите на върха на един от хълмовете.

Този път бе успял да реагира адекватно. Вместо да прелита от едно място, където бе доложено за схватка между калкадун и някой патрул, до друго, той бе разгънал силите си и бе поел на запад, като обхождаше хълмовете от север на юг и по този начин принуждаваше воините да стеснят периметъра на действие. Наивните туземци се бяха хванали на уловката. Като истински пастири полицаите ги заграждаха и ги водеха към основния им укрепен лагер някъде из Годкин Рейндж. В страха си да не бъдат откъснати от жените и децата воините отстъпваха бавно на юг.

Вече две седмици Уолъри слушаше разказите на завърналите се бойни групи за сновящите из хълмовете полицаи и с нарастваща тревога осъзна тактиката на Гордън. Полицаите ги заграждаха като овце. Накрая щяха да ги затворят в собствената им кошара и да ги избият като добитък.

Той се бе опитал да обясни маневрите на белите на съвета на старейшините, но никой не пожела да го слуша. Старият дарамбал беше уважаван заради храбростта и познанията си за живота на нашествениците, но всички смятаха, че надценява уменията на конниците. Та това си беше тяхната земя и те познаваха всеки храст от нея. И тези полицаи бяха водени от същата самонадеяна увереност, която костваше главата на инспектор Потър. И тези бяха по-малко на брой от мъжете в племето, и бяха на коне, което ги правеше трудно подвижни из планините. Нямаше враг, който би дръзнал да се изправи срещу камарите от копия и бумеранги, скрити на върха.

Но тази битка беше по-различна. Ехото от куршумите на белите огласяше върха и все повече ранени и кървящи воини се препъваха нагоре към укрепения лагер. Жените виеха за тези, които не успяха да се завърнат, децата плачеха от страх, а старците клатеха недоумяващо глави. Старейшините си шепнеха разтревожено. Дали старият дарамбал нямаше да се окаже прав?

Теритуба беше един от щастливците, завърнал се невредим от злощастната засада и последвалата битка. Скърбящ за загубата на приятели и роднини, той отчаяно се изкачваше по склона. Достигна върха и се просна изтощен върху камъните. Малко по-встрани, до огъня седеше Уолъри с кръстосани крака и остреше току-що издяланото си копие.

— Черните гарвани ви надхитриха — каза спокойно той и погледна безизразно към едва поемащия си дъх воин. — Конете и пушките им ви надвиха.

Теритуба напрегна сили и успя да седне. Плачът на жените разбиваше сърцето му.

— Този път е различно, човече от племето дарамбал — отвърна тихо той и хвана лицето си с две ръце. — Нападнаха ни от всички страни. Огънят от пушките им свали много наши мъже.

Уолъри продължи да дълбае дървото с острия камък.

— Водачът им е много хитър, предупредих те — каза тихо той. — И няма да спре, преди да ви унищожи до крак. Не е като баща си, когото познавах добре. Баща му убиваше, защото такава беше службата му, и страдаше заради това. Този тук е друг. Той се гордее с работата си. Иска да докаже, че е като Хенри Джеймс, но няма неговото жалостиво сърце.

Младият вожд слушаше внимателно и вече не смяташе, че Уолъри говори така, защото се страхува. Беше му се присмял, когато ги предупреждаваше за опасностите преди битката. Не трябваше да го прави. И все пак той беше владетел на тази земя, нямаше да приеме ролята на победен.

— Ние ще покажем на този Гордън Джеймс, че народът ни е непобедим. — Гласът му се извиси заедно с възвръщането на силите в тялото му. — Ще направим с него същото, каквото сторихме с предшественика му, инспектор Потър.

Въпреки смелите думи червеят на съмнението го загриза. Спомни си каква ужасяваща бойна сила притежаваха враговете му. Пушките им отваряха огромни кървящи рани в телата на воините му, а конете им бяха неудържими, копитата им танцуваха върху ранените, докато им отнемеха и последната капчица живот. Но той нямаше да покаже слабост пред един мъж от друго племе. Скри всички съмнения и страхове дълбоко в сърцето си. Захвърли предателската мисъл, че в момента хората му приличаха по-скоро на рибата, която ловяха в капаните си, за да се изхранят, отколкото на горди воини, и наложи на лицето си маска на спокойствие и превъзходство. Не, един мъж трябваше да се бие докрай за земята си!

Теритуба не беше глупав. Той подозираше, че калкадун сигурно ще последват съдбата на хората от племето дарамбал. Ако не се съпротивляваха, щяха да загубят свещената си земя. Ако излезеха срещу нашествениците, щяха да загубят живота си. И той избра да умре достойно, като истински воин.

Той стана от земята и се обърна на север, откъдето идваха враговете на неговия народ. По лицето му нямаше страх, само увереност и сила.