Питър Уот
Горда птица (32)

31.

Колоната напредваше бавно из покритата с бодливи храсти долина. Конете се чувстваха несигурни под изнервените ездачи. Всеки от конниците имаше резерви към решението на капитана да атакуват фронтално хълма на калкадун.

Теритуба се криеше зад скалите и наблюдаваше приближаването на все още дребните фигури на конниците към възвишението. Наведе се и вдигна едно копие от купчината, прикрита зад скалата.

Уолъри стоеше в подножието на върха и се взираше в една конкретна фигура от настъпващия към тях отряд, този, който бе облечен в синя офицерска куртка и не носеше карабина. Той спря и размаха ръце, хората му се събраха около него и внимателно се вслушваха в думите му. Уолъри не можеше да чуе какво казва, но се досещаше.

Гордън разпредели силите според плана и се приготви за атака. Ако калкадун не нападнеха сами, те щяха да поведат конете си нагоре по склона, докъдето бе възможно да стигнат, после щяха да продължат пеша и да атакуват, като засипят врага си с дъжд от куршуми. Докато гледаше нагоре и продължаваше да обяснява нещо на хората си, Теритуба вдигна поглед към Уолъри и попита:

— Какво казва белият мъж?

— Казва, че трябва да се предадете — отвърна храбрият воин. Надяваше се, че английските думи „Хвърлете оръжието, в името на кралицата“, означават именно това.

— Ха! — плю Теритуба и стисна здраво каменната си брадва. — Много ми е интересно как ще ни накара да се предадем.

Гордън погледна нагоре, забеляза самотната фигура на високия воин и се намръщи. Къде бяха останалите воини? Криеха ли се или бяха измислили някаква хитрост? Извади пистолета от кобура, вдигна го над главата си и издаде командата.

— Атака! — извика с всичка сила и двете редици конници поеха напред в галоп.

Полицаи и бушмени се юрнаха нагоре по хълма. Команчи Джак нададе индиански боен вик, спомен от битките му с апачите. Червената земя експлодира под конските копита и ги засипа с пелена от прах.

Уолъри не пропусна нищо от впечатляващата проява на европейския тактически гений. Не можеше да не усети страх и почит към военните им умения. Нямаше как такава мощ да не помете шепата воини, скрити ниско между гънките на скалистите планини.

Теритуба чу мощния вик на приближаващите конници. Досега не бе чувал толкова силен шум, произведен от човек. Беше страшно, по-страшно и от бурята, чиито светкавици понякога преобръщаха големите камъни и ги засилваха надолу по склона с гръм и тропот.

Този тропот стресна и Уолъри, върна го назад във времето, когато той, още съвсем млад, се бе скрил зад храстите, а страховитите конници профучаха като вятър покрай него и се нахвърлиха върху беззащитните мъже, жени и деца от неговия клан. Но този път нямаше страх в сърцето му. Този път той беше готов. Погледна към нервно пристъпващия от крак на крак Теритуба, който тъкмо вдигаше копието над главата си.

— Клекни! Не се показвай на черните гарвани, преди да са дошли достатъчно близко, за да използваш брадвата си!

Теритуба се сниши зад скалата.

Майолите нямаше да посмеят да излязат срещу такава сила, мислеше си доволно Гордън, докато пришпорваше коня по нанагорнището. Полицаите зад него напредваха с насочени напред пушки — страховита вълна, която изпълни въздуха с прах и викове.

— Исусе! — извика той, когато пред него неочаквано изскочиха трийсетина майоли с копия и бумеранги. — Значи не са избягали!

Конниците откриха огън, без да спират настъплението си. Куршумите се удариха в скалите, рикошираха и със свистящ звук се загубиха из сенките на планината. Отгоре им отвърнаха с копия и бумеранги. Въздухът се изпълни с цвилене на ранени коне.

Докато полицаите се изкачваха, Гордън спря и огледа отново хълма. Къде беше лагерът на туземците? Досега бе видял само шепа от тях, като се изключеше онзи самотен воин, който наблюдаваше атаката им от скалите близо до върха. Дали не бяха сменили тактиката си? Мисълта, че главната ударна сила на туземците е успяла някак си да избегне повсеместната атака и сега се готви да ги нападне отстрани, накара кръвта му да застине.

Конете започнаха да цвилят и да мятат глави. Нападателите бяха достигнали до стръмния участък и не бяха в състояние да задържат конете. Трябваше да продължат пеша. Използвайки прикритието на скалите, внимателно се заизкачваха нагоре. От върха им отвърнаха с дъжд от камъни.

Гордън се катереше задъхано по склона. Изглеждаше, че атаката, подготвяна така внимателно, щеше да се провали. Воините на калкаун не бяха много, но се съпротивляваха яростно и бяха в по-благоприятна позиция. Не, той не можеше да си позволи да загуби битката. Къде бяха проклетите туземци?

Теритуба приклекна, готов да атакува. Враговете му бяха толкова близо, че чуваше задъханото им дишане. Надигна се и се оказа лице в лице с един бял полицай. Замахна с брадвата си и острието й докосна челото му. Кръвта рукна и Гордън падна назад. Раната се отвори, показа се розова плът и той загуби съзнание. Един куршум достигна до чернокожия вожд и се заби в реброто му. Ударът го повали на земята, той падна на колене и се преви на две.

Изстрелът на туземния полицай бе спасил Гордън от сигурна смърт. Сега трябваше да помисли за собствената си безопасност. Той се прицели във високия воин на скалата над него, който тъкмо вдигаше копието си за стрелба. Нещо изсвири покрай ухото на Уолъри, но той остана цял и невредим.

— Изтеглете инспектор Джеймс! — изрева Команчи Джак от прикритието си между камъните. — Той е ранен.

Полицаят, който бе стрелял по Уолъри, изтича напред. Притичаха още трима мъже, хванаха Гордън за ръцете и краката и го изтеглиха надолу под прикритието на осигурения от хората на Команчи Джак преграден огън.

Върхът гръмна от победни възгласи при вида на оттеглящите се полицаи. Бяха спечелили битката, но цената беше огромна. Скалистият склон бе покрит с мъртви и ранени воини.

Небето представляваше червена пихтия с танцуващи черни точки по него. Слепоочията му туптяха, сякаш побеснял малоумник биеше по тях като по барабан. Гордън Джеймс изстена, обърна се на една страна и повърна. Усилието засили болката. Двама полицаи му помогнаха да седне и някой му поднесе манерка с вода. Той отпи, но стомахът му се надигна отново и водата излезе като фонтан от него.

— Какво става? — промълви той, когато най-сетне успя да фокусира лицата пред себе си. — Какъв е този шум?

— Калкадун празнуват победата си — опита се да прикрие разочарованието си Команчи Джак.

Гордън докосна челото си и напипа стегнатата превръзка. Смътно си спомни, че нещо го бе ударило по главата. Малко преди да припадне, видя Уолъри да стои сам върху скалите под върха. Той погледна към Команчи Джак и забеляза, че ръката му виси под странен ъгъл спрямо тялото му. Очите му бяха потъмнели от болка.

— Уцелиха ме нагоре по склона — обясни той. — Много от нас пострадаха, но няма нито един убит.

— А конете? — изпъшка капитанът. — Успяхме ли да ги върнем?

— Момчетата си ги прибраха. Готови са да тръгнат за казармите още сега. Казват, че майолите са ни направили за смях.

Младият мъж се изправи с мъка на крака. Трябваше да огледа загубите. Навсякъде се въргаляха полицаи и доброволци с изпочупени крайници, с кървящи рани и мрачни лица. Нямаше шум и закачки, във въздуха витаеше духът на поражението. Победоносните викове от скалите засилваха унинието. Мъжете се чувстваха унизени, че се дадоха на трийсетина диваци, въпреки че храбростта на враговете им беше очевидна.

— Време е да се прибираме, инспекторе — приближи се към него един бушмен. Пръстите на едната му ръка бяха счупени. — Трябва да се подготвим по-добре, ако искаме да бием чернилките.

Гордън не отговори. Запъти се към сержант Роси, който почистваше раната на един полицай, прободен от копие. Мъжът изпъшка, когато сержантът се опита да извади острието от рамото му.

— Сержант Роси. Искам след пет минути всички здрави мъже да бъдат при мен.

Сержантът прие заповедта, остави ранения и тръгна да намери момчетата. След пет минути здравите полицаи се събраха. Гордън вдигна поглед към върха и видя между скалите самотната фигура на възрастен воин. Не, не можеше да се прибере в Клонкъри без победа. Не и Гордън Джеймс.

Скупчените около него полицаи и бушмени представляваха жалка картинка. Гордън започна колебливо, но скоро гласът му укрепна и мъжете се заслушаха в думите му. Въодушевлението им нарасна, очите им заблестяха. Отрядът щеше да се раздели и да атакува хълма от две страни. Основната сила щеше да остане на същото място и след това да тръгне нагоре по склона. Останалата част щеше да заобиколи и да нападне майолите в гръб. Планът беше прост, но ефикасен. Същия беше приложил Морисън Морт при разселването на нирамбура в Глен Вю.

Хората се разпределиха в две колони. Гордън щеше да атакува отпред, а сержант Роси щеше да води обходната група. Въпреки счупената ръка Команчи Джак настоя да участва в битката. Ръката му бе привързана към пръчка, вместо шина и пушката бе заменена с пистолет.

Сержант Роси тръгна към срещуположния край на хълма, а Гордън се прикри в сенките на храстите, за да изчака придвижването им. След час чуха изстрел от пушка. Сержантът бе достигнал целта си.

— Е, момчета — каза тихо Гордън, — време е.

Мъжете стиснаха оръжията и поеха в колона по един нагоре по стръмните пътеки към върха. Придвижваха се бавно, притичваха от камък на камък, стреляха, презареждаха и стреляха пак. Но сега върхът изглеждаше различен. Защитниците му вече не бяха така уверени. Объркани от промяната на тактиката, те тичаха ту от едната, ту от другата страна на склона. Мъчеха се да опазят твърдината си и неминуемо се излагаха на куршумите или на едните, или на другите нападатели. Започнаха да падат един по един. Скалите се обагриха в червено от кръвта им.

Победният ход на полицаите и доброволците продължаваше. Земята трепереше под ботушите им. Гордън стреля, докато изпразни револвера си. Хората до него вървяха напред и не спираха да обсипват върха с куршуми. Зареди отново и потърси подходяща мишена, но изведнъж осъзна, че от хълма не отговарят.

— Презареди и залегни! — заповяда Гордън, за да разкъса зловещата тишина. — Погрижете се за ранените!

Мъжете начупиха редиците и мълчаливо забързаха към храстите, където по-тежко ранените бяха успели да се скрият.

— Проклети калкадун! — поклати глава Команчи Джак. — Никога не знаят кога да се предадат.

Гордън потърси тъмно и прохладно място и се просна под сянката на една скала. Искаше да остане сам и да обмисли това, което бе станало току-що. Това не беше краят. И нямаше да дойде, докато не унищожат и последния воин от племето, докато не отнеме желанието на калкадун да се съпротивляват и да безпокоят заселниците на областта. Но къде бяха те? Къде беше изчезнало основното им ядро? Нямаше и помен от него. Само малък брой воини, които храбро жертваха живота си. Защо?

Умореното му съзнание достигна бавно до отговора и той смаяно вдигна глава към върха. Шепа храбреци се бяха жертвали, за да могат жените, децата и останалите мъже да напуснат хълма и да се скрият другаде. И се бяха превърнали в герои. Спасители на племето. Калкадун му отнеха победата. Историята за техния героизъм щеше да се разнесе из колонията и да му отнеме триумфа.

Той нямаше никаква вина. Беше си свършил работата. Бе унищожил всеки непокорен воин, който се изпречи на пътя му, и показа на шибаните майоли какво ги очаква, ако решат да се изправят срещу Нейно величество.

Защо тогава се чувстваше толкова зле? Защо му се струваше, че се бе случило нещо страшно и непоправимо в живота му? Дали този хълм не беше място, изпълнено с призраци, като онзи свещен за дарамбал хълм? И дали току-що не си бе навлякъл проклятието на тази земя, както някога баща му бе намерил своето в Глен Вю? Той стана и тръгна към сержант Роси, който се завръщаше с втората колона от полицаи и бушмени.

След обяда полицаите тръгнаха между скалите, за да преброят мъртвите и да доубият ранените. Теритуба бе дошъл в съзнание, но остана проснат до другарите си и когато чу стъпките на белите, се престори на умрял. Опита се да открие Уолъри, но не можа. Старият дарамбал се бе изпарил. Внимателно повдигна глава. Черните гарвани сновяха из неговия хълм, стреляха със страшните си оръжия и отнемаха живота на все още дишащите воини. Да помръдне сега, означаваше сигурна смърт. Той положи отново глава на червената земя и търпеливо зачака.

Когато слънцето се скри зад хълма и звездите започнаха да изгряват, вождът изпълзя далеч от бойното поле. Добра се до реката, коленичи и намокри лицето си. Главата му пулсираше, от раната му продължаваше да тече кръв. Той легна на каменистия бряг и изпадна в дълбок сън. Изведнъж в главата му зазвуча песента на Уолъри, която бе припявал преди битката, и се събуди. Не, не беше Уолъри. Бяха дивите кучета, които ръмжаха и лаеха около богатата трапеза, останала след битката. Гордите мъже калкадун вече бяха станали храна за зверовете. Теритуба легна и заспа отново.

На сутринта го събуди пляскането на крилата на диви патици. Отвори очи и усети, че силите му се бяха възвърнали. Трябваше да намери оцелелите от племето си и да ги предупреди да се скрият, защото белите нямаше да си тръгнат, докато не претърсят всяко възвишение. Уолъри го бе предупредил за това. Но първо трябваше да намери жена си и синовете си. Той стана и отново нагази в плитчините, за да измие залепените с кръв бойни пера от голото си тяло. С отмиването на тотемните знаци той се раздели завинаги с гордостта на воините калкадун. Племето му бе престанало да съществува като бойна единица.

Гордън Джеймс лично обиколи района, преди да се присъедини към хората си, които бяха вече по конете, готови за връщане в казармите. Той вървеше бавно между убитите, спираше се пред всеки един и внимателно оглеждаше лицето му. Търсеше един определен мъж. Но Уолъри го нямаше сред мъртвите.

— Кого търсиш, инспекторе? — попита го Команчи Джак от седлото си.

Гордън се взря в гънките на планинската верига, която се простираше на изток. Един величествен орел бе разперил криле и грациозно се виеше над тях.

— Мисля, че го намерих — отвърна, загледан в орела.

Команчи Джак изплю обилна кафява слюнка и продължи да дъвчи тютюневите листа. Разбра, че инспекторът няма намерение да му каже кого е открил, сви рамене и поведе коня към другите доброволци.

Американецът беше прав. Гордън нямаше желание да сподели, че в полета на гордия орел бе зърнал духа на храбрия воин на дарамбал. Той не свали поглед от небето, докато орелът не полетя с вятъра и не се скри зад хоризонта. Изглежда, Питър беше прав. Уолъри беше призрак, а никой не можеше да хване призрак.