Питър Уот
Горда птица (31)

30.

Парата и димът задавяха хората, които чакаха на перона на железопътната гара. Тежките железни чудовища, които разнасяха сива мъгла из равнините и планините на запад, спираха и потегляха с грохот по релсовия път.

Релсовият транспорт беше нов за Австралия. Влаковете пренасяха така очакваната от заселниците поща от цял свят, бали с вълна и млади мъже, които идваха да си търсят късмета в това все още не докрай изследвано кътче от света. Те свързваха столиците на различните колонии в континента — нещо, което доскоро беше само далечна мечта.

Зад железните коловози, които прорязваха гарата като змии, бяха паркирани файтони, каруци и двуколки, които чакаха да отведат пътниците в града срещу скромна такса. Тук богати дами, облечени с неудобни, но модерни и скъпи рокли, се смесваха с по-бедните си сестри, които не можеха да си позволят техния разкош и затова носеха по-обикновени, но удобни дрехи.

Един изискан господин слезе от елегантен файтон, преметна чадъра си през лакът и тръгна към централния вход на гарата. Очите му търсеха човека, с когото трябваше да се срещне.

Майкъл Дъфи правилно бе преценил, че скритият във вътрешния джоб на сакото пистолет надали ще му потрябва в близките минути. Не вярваше, че Гренвил Уайт ще свърши сам мръсната си работа на такова оживено място. Не, най-вероятно Годфри щеше да го поведе нанякъде, а убийците щяха да ги пресрещнат по пътя. Но въпреки това се съгласи да тръгне с полковника. Надяваше се, че ще му се удаде случай да си разчисти сметките с Гренвил Уайт. Как? И сам не знаеше.

Поне този път беше подготвен, нямаше да се окаже в клопка, както преди двайсет години, когато наетите от Гренвил Джак Хортън и неговият полубрат го бяха нападнали в една тъмна уличка в „Скалите“.

Годфри го забеляза сред тълпата и му махна с чадъра. Майкъл се придвижи към него с грацията на котка, готова да скочи върху нападателя си. Дясната му ръка беше притисната до сакото и полковникът с удивление осъзна, че ирландецът му няма доверие.

— Файтонът ми е отзад — посрещна го той. — С него ще се придвижим до мястото на срещата.

Майкъл кимна и тръгна след него.

Файтонът беше нов и много скъп. Теглеха го четири красиви чистокръвни коня. Кочияшът носеше добре поддържана ливрея, в ръката си стискаше дълъг кожен камшик. Дъфи се качи и седна срещу Годфри, по посока на движението.

Скоро щеше да се стъмни. Файтонът потегли по главната улица, после заизвива из пресечките и мина около час, преди да напусне осветените улици на града и да поеме по сравнително правия прашен път, който водеше към южните предградия зад пристанището. Магазините и оживените улици отстъпиха място на прекрасно поддържаните градини и богатите домове на колониалните аристократи и изтъкнати търговци.

Двамата мъже мълчаха. Дори и в тъмното Годфри виждаше ясно, че Майкъл не отдръпва ръка от джоба на палтото си.

— Предполагам, че държите пистолета си в един от онези мазни кожени кобури, господин Дъфи — каза той и видя изненада в очите на спътника си.

— Така е, полковник — отвърна Майкъл. Нямаше смисъл да лъже.

Полковникът смръщи вежди и се загледа зад рамото му.

— И кой според вас е тайнственият човек във файтона зад нас, който ни следва от самото начало?

— Вие знаете отговора по-добре от мен — отвърна леко озадачен Майкъл. — Без съмнение Гренвил Уайт или някоя от неговите хиени.

— Искрено се надявам да не е така — отвърна той и отговорът му обърка неговия събеседник. Ако полковникът знаеше, че някой от неговите хора ги следва, беше малко вероятно да спомене този факт пред него.

— Къде отиваме? — попита той Годфри се огледа, преди да отговори:

— Ние вече стигнахме, господин Дъфи.

Майкъл погледна през прозореца и видя огромна къща с широк път, очертан от големи дървета. Веднага позна къде се намира.

— Не мисля, че ще ви се наложи да използвате оръжие в тази къща, господине — отбеляза Годфри с тънка усмивка. — Не вярвам лейди Инид Макинтош да е опасна за вас.

На свой ред другият мъж се усмихна сконфузено.

— Ще видим. От това, което съм чувал за нея…

Полковникът се засмя леко.

— Може да се окажете прав — намигна му приятелски той.

Докато минаваха през високата порта, украсена с плетеница от ковано желязо, другият файтонът спря под сенките на дърветата зад тях, но никой не слезе от него.

Майкъл проследи маневрите на кочияша и се усмихна на себе си. Сега вече знаеше кой е по следите им.

 

 

Всъщност досега Майкъл никога не бе имал възможността да се запознае с матриарха на рода Макинтош, но знаеше много за нея и най-важното — знаеше, че тя има пръст за нещастно стеклите се обстоятелства, които коренно промениха съдбата му. Но въпреки предубеждението си изпита симпатия към крехката като статуетка жена срещу него. Тя нямаше нищо общо с образа, който си бе изградил от разказите на Фиона.

Лейди Инид седеше изправена на стола пред него. Ръцете й почиваха в скута. Годфри избърза и застана зад нея, сякаш искаше да я защити от невидим враг. Беше ясно, че между тях съществува многогодишно и близко приятелство.

Часовникът тиктакаше ненатрапчиво и успокояващо, от чашата с горещо кафе пред Майкъл се виеше тънка и ароматна струйка. Той усещаше внимателния изумруденозелен поглед на лейди Инид върху себе си и не можеше да не си помисли каква красавица е била на младини. Ето откъде бе наследила красотата си Фиона. Странно, но внимателното вглеждане в лицето му не го притесни. Имаше чувството, че домакинята търси в него чертите на някой друг.

Най-сетне Годфри се прокашля и наруши тишината:

— Съжалявам, че сте се заблудили и сте помислили, че работя за зетя на госпожа Макинтош, господине.

— Недоверието е част от моя живот, полковник Годфри — отвърна Майкъл. — Не разбирам, защо не ми казахте веднага, че става дума за лейди Макинтош.

Годфри се размърда, сякаш му беше неудобно.

— Съгласих се с моята приятелка, че ако чуете името й, може да откажете да се срещнете с нея.

— Между нас се случиха неприятни неща, признавам — отвърна с равен тон ирландецът, — но вашата грижа и любов към сина ми изличиха всяка враждебност от сърцето ми. Знам, че искате да ме видите по основателна причина, свързана с Патрик, нали така, госпожо Макинтош?

Аристократичните черти на лицето й омекнаха и тя го погледна с благодарност. Колко странно — времето ги бе обединило в неразрушим съюз. В края на краищата Патрик носеше кръвта и на двамата.

— Знам, че животът ви е низ от трагедии, господин Дъфи — каза тя със симпатия. — Знам също така, че моето несъгласие за връзката ви с дъщеря ми е причина за болката, която и сега долавям в погледа ви. Но признавам, че ако трябва да взимам решението си сега, бих постъпила по същия начин.

— Не очаквам друго от вас, лейди Макинтош — усмихна се той на нейната непреклонност. — Репутацията ви доказва това.

— Благодаря ви, господин Дъфи. Радвам се, че сме на чисто — позволи си малко по-широка усмивка тя. Отпи глътка кафе и продължи: — Виждам колко много прилича Патрик на вас и това ми дава надежда, че не е мъртъв, както предполагат военните. Наблюдавах ви внимателно, докато влизате в стаята, и бях впечатлена от силата и енергията ви. Вие сте достоен мъж. Знам, че сте участвали в много войни и носите белези от всяка една. Рискували сте многократно живота си, но въпреки това сте оцелели. Сърцето ми подсказва, че Патрик е наследил вашата сила и все още е жив. Докато ви чаках, си мислех да ви помоля да намерите тялото на внука ми. Но сега ще ви помоля да върнете живия Патрик в родината му.

Майкъл слушаше и уважението му към тази горда, но честна жена нарастваше с всяка минута. Остави чинийката и чашата на полираната орехова масичка за кафе и каза:

— И аз не вярвам, че синът ми е мъртъв. Той носи в себе си късмета на ирландците.

— Но по рождение е още англичанин и шотландец — напомни му Инид. — Надявам се нашият късмет също да го пази.

— Съгласен съм — усмихна се накриво Майкъл. — Един войник се нуждае от целия късмет на света, за да се върне жив и здрав у дома.

— Убедена съм, че ако някой може да го открие, това сте вие — неговият баща.

— Предполагам, че вече имате конкретен план — отбеляза Майкъл. — Уверявам ви, че с готовност ще се включа в него.

— Полковник Годфри има ценни контакти с армията. Той ще изпрати писма, за да ви представи в генералния щаб на армията ни в Судан. Това ще ви осигури помощта им. За да съм сигурна, че ще имате всичко необходимо за издирването, купих един вестник. Неговите кореспонденти отразяват кампанията на британската армия в региона. Те ще предвиждат всяка спънка по пътя ви и ще ви помагат да я преодолеете.

Това, че дамата беше купила вестник само за да му помогне в издирването, го впечатли силно.

— Моят зет беше против покупката на вестника, но аз отстъпих в друга област и нещата се наредиха.

— Любопитен съм защо се спряхте именно на мен. Виждам, че няма да ви затрудни, ако трябва да наемете дори цяла армия. Защо избирате един-единствен човек за тази задача, госпожо?

За момент Инид наведе глава.

— Армията е причина сега да се тревожим за Патрик, господин Дъфи. Вярвам, че любовта на двама души ще свърши повече работа от нейната сила.

Майкъл сведе глава. Тази дребна жена бе достатъчно мъдра, за да разбере, че той изпитва бащина любов, въпреки че бе виждал сина си един-единствен път.

— Имате ли някаква снимка на сина ми, госпожо Макинтош?

Тя погледна към Годфри. Той се извини и бързо напусна стаята.

— Господин Годфри ще ви помогне да изтеглите известна сума, която ще покрие разходите ви — каза лейди Инид. — Сумата е повече от щедра и не ме интересува за какво ще я използвате. Сигурна съм, че няма да я прахосате напразно, щом става дума за Патрик.

Годфри се върна и й подаде една фотография в рамка. Тя я погледна и в очите й се появиха сълзи. Побърза да я подаде на Майкъл и скришом ги избърса. Ирландецът видя младеж, облечен в униформа на офицер от шотландски полк на британската армия. Сякаш гледаше в своето собствено лице, каквото беше преди двайсет години. Снимката беше черно-бяла и разликата между двамата не се виждаше ясно. Патрик имаше яркозелените очи на майка си и баба си. Тези на баща му бяха сиви.

— Мога ли да я задържа, госпожо Макинтош? — попита глухо той.

— Разбира се, имам много, макар че не вярвам да ви трябва снимка, за да разпознаете сина си.

Той кимна и й благодари.

Тя подаде ръка на Годфри и той й помогна да се изправи. Майкъл разбра, че срещата им е към своя край.

— Има нещо, което бих искала да знаете, преди да се разделим, господин Дъфи — обърна се към него тя, преди да излезе от стаята. — Може би сбърках в избора на съпруг за Фиона. Но сега, когато познавам добре внука си и съм сигурна, че не се различава от вас на вашите години, се съмнявам, че бих позволила на такъв младеж да се ожени за дъщеря ми.

Тя се обърна и величествено напусна стаята. Майкъл я изпрати с широка усмивка. Бе забелязал веселите искри в очите й и си призна, че старата дама има основание да заяви това.

— Ще ви отведа обратно до Сидни, господин Дъфи — каза Годфри и откачи чадъра си от закачалката в коридора. Младото симпатично слугинче отвори външната врата.

— Няма да е необходимо, полковник — отвърна Майкъл. — Мисля, че имам транспорт за обратния път.

Полковникът го погледна озадачено.

— Да не би да искате да кажете…

— Познавам само един човек, който би подложил душите на своите прадеди на такъв риск. И се обзалагам, че все още седи в прикрития на задната уличка файтон.

— Дано господин Вонг да е задържал превоза — усмихна се разбиращо Годфри. — Пътят до Сидни е доста дълъг.

Джон Вонг бе задържал файтона, но това му бе струвало цяло състояние. Майкъл го откри в малката уличка и го дари с широка усмивка.

— Доколкото си спомням, ти се закле тържествено в семейството и прадедите си, че ще си заминеш.

Джон се ухили и го потупа по гърба.

— Да, но не съм уточнявал кога.

— Наистина не си.

— Е, кога се връщаме в Таунсвил?

— Аз оставам, за да се срещна с Хорас. Той вече пътува към Сидни — отвърна ирландецът. — После ще открия сина си в Африка. Едва след това ще дойда да опитам отново от онази огнена вода в бюрото ти.

 

 

Инид пожела лека нощ на Годфри и изкачи стълбите към библиотеката. Седна на бюрото си и извади от чекмеджето подвързания с кожа дневник. Тук тя записваше всички събития, които според нея бяха важни. Не, не ставаше дума за раждания, женитби и погребения. Такива неща тя отбелязваше в голямата семейна Библия. Тук бяха всички делови срещи, събитията, които имаха значение за просперитета на „Макинтош къмпани“, парите, дадени за подпомагане на правителството, а също и тези за закупуване на важна информация.

Тя бързо намери записаните сто гвинеи, дадени на инспектор Кингсли, някогашен служител на полицията през седемдесет и четвърта. Той й бе донесъл информация от един умиращ престъпник на име Джак Хортън, която свързваше зет й Гренвил Уайт с капитан Морисън Морт.

Показанията на Хортън бяха продиктувани от желанието му да отмъсти на Морисън Морт, който го бе използвал и след това го бе убил. Но в тях се съдържаше и друга ценна информация, която доказваше, че Хортън е бил нает да убие Майкъл Дъфи и убийството на неговия незаконен брат е било самозащита.

Когато получи тази информация, Инид не й обърна внимание, тъй като смяташе, че Майкъл е загинал във войната с маорите на остров Нова Зеландия. А и тогава нямаше желание да доказва неговата невинност. Но сега…

Трябваше ли да оповести признанието на Джак Хортън? Беше ли в неин интерес да очисти името на Майкъл Дъфи от погрешното обвинение?

Съществуването на Майкъл заплашваше да провали усилията, които бе положила, за да привлече Патрик към света на Макинтош и протестантската вяра. Бащата можеше да върне сина в лоното на католическата църква, а беше немислимо един католик да управлява семейното богатство. Дори и ако това беше нейният любим внук. Не, по-добре беше Майкъл да остане преследван от полицията. Това щеше да затрудни контактите му с Патрик.

Изведнъж сърцето й подскочи от неочакван страх. Какво щеше да стане, ако Патрик научи, че тя крие информация за невинността на баща му? Седна отново на стола и покри дневника с ръце. Не, това не биваше да става. Последиците щяха да бъдат прекалено болезнени за всички. Когато Майкъл откриеше Патрик, тя трябваше сериозно да обмисли следващите си ходове.