Питър Уот
Горда птица (7)

6.

Вечерята в дома на Джордж Фицджералд беше много богата, но по време на войнишкия си живот Патрик бе загубил вкус към печено еленско. Не го впечатлиха и цветистите, дори шокиращи истории на професор Ърнест Кларк за келтските ритуали в древна Ирландия. Младежът отвърна с неохота на въпросите на сър Алфред Гарнет за боевете при Тел-ел-Кибир. От любезност размени няколко думи със съдия Джеймс Балмър, който седеше от лявата му страна, и със семейство Норис на столовете срещу него. Беше разсеян, необщителен и държанието му граничеше с липсата на възпитание. От това, което успя да чуе от разговора между отделните чаши вино, разбра, че Хенри Норис притежава обширни кариери за каменни въглища в Уелш, железопътни линии в Англия и фабрика за стомана в Бирмингам. Въпреки че беше много богат, старият Норис бе лишен от благородството на потомствените богаташи. Детските години, прекарани из задните улички на Нюкасъл, все още прозираха в говора и маниерите му.

Сър Алфред Гарнет и съпругата му лейди Джейн се опитваха да доминират в разговора, поне сър Алфред се опитваше със своите разкази за лов на лисици и чистокръвни коне. Когато не правеше това, той ругаеше съдията Джордж Балмър, заради безхаберието на правителството към новото раздвижване сред „проклетите революционери“, които заплашваха спокойствието и собствеността на мирните хора. Патрик изпита силна неприязън към шумния и нахален рицар, макар че беше католик като него и по всички закони на местното общество трябваше да вижда в негово лице съюзник.

В края на масата до сър Алфред и съпругата му седеше преподобният Джон Бейзъндейл, викарий на местната ирландска църква и чест гост на стария Фицджералд. Не че домакинът го намираше за интересен събеседник. За разлика от Еймън О’Брайън той беше незабележим и скучен човечец, но внасяше необходимия баланс между традиционната ирландска вяра и религиозните убеждения на самия домакин. Съдията и съпругата му се усмихваха на сър Алфред, но не допринасяха с нищо за общия разговор.

От дясната страна на Патрик седяха доста интересният американец Рандолф Рейнър и хубавичката му съпруга Ан. Те бяха гости на сър Алфред, както и семейство Норис. Американецът бе инвестирал в железниците и в добитък в родината си и беше ясно, че общите икономически интереси на Рейнър и Норис сближават двата континента повече от всичките държавни декрети за сътрудничество. Рандолф Рейнър беше висок, добре сложен мъж, говореше тихо, но авторитетно, като висш военен офицер. В това нямаше нищо изненадващо, тъй като беше бивш полковник от милицията на господин Линкълн по време на Гражданската война.

До Ан Рейнър седеше дъщерята на Норис, Летиция. Осемнайсетгодишната девойка беше доста привлекателна и апетитна хапка за всеки богат и амбициозен младеж. Имаше копринено черна коса, тъмни очи и бяла кожа, освежена с лек, почти незабележим руж. В момента умът й бе зает изцяло с високия широкоплещест капитан от шотландския полк на Нейно величество. Тя го поглъщаше с очи и Патрик си даде сметка, че при първия знак от негова страна е готова да захвърли всичко и да избяга с него.

Летиция беше снобка и не харесваше Катрин. Намираше я за твърде освободена, за да бъде истинска лейди. Или може би просто ревнуваше заради начина, по който мъжете гледаха момичето с буйната огненочервена коса и ослепителна усмивка. Слугинята поднесе пред нея апетитна порция. Тя обаче раздразнено зачопли месото с вилицата, неспособна да прикрие разочарованието си, че е толкова далеч от красивия Патрик Дъфи.

В другия край на огромната дъбова маса на централно място седеше домакинът. До него беше красивата му внучка. Патрик виждаше лицето й през наредените из цялата маса сребърни свещници. Меката светлина от свещите танцуваше по скъпите бижута на дамите и превръщаше копчетата на красивата униформа на Патрик в искрящи топки. Отличните френски и испански вина в кристалните чаши хвърляха червеникави отблясъци по лицата на гостите, докато те отпиваха. В един момент Джордж Фицджералд почука със сребърната вилица по чашата си и гласовете замлъкнаха.

Всички станаха и наведоха глави в очакване на тоста на домакина. Брет Норис прихвана Катрин за лакътя и й помогна да стане. Патрик забеляза, че младежът е висок колкото него и притежава самочувствието на човек, роден и отгледан в богатство. Норис се наведе и прошепна нещо в ухото на дамата си точно преди Джордж да предложи тост за Нейно величество кралицата и за да достави удоволствие на американските си гости — за президента на Съединените щати господин Гроувър Кливланд. Катрин се изкикоти на прошепнатото от Норис, постави ръка върху неговата и допря устни до ухото му. Патрик не пропусна интимния жест. Измърмори нещо в отговор на тоста, както изискваше протоколът, седна на мястото си и мрачно се загледа в чашата си.

Кръвта му пламна от ревност. Не бе допускал, че друг мъж ще отнеме малкото време, което можеше да прекара със загадъчната красавица.

След вечерята гостите станаха и се разделиха на групички. Мъжете се събраха на чаша порто и пура, а жените си поръчаха чай, кафе и шери. Господата щяха да продължат да обсъждат възможностите за инвестиции, лова и риболова, а дамите щяха да споделят последните местни клюки, модата в Лондон и предстоящата почивка във Франция.

Патрик си взе хаванска пура от сребърната кутия и се наведе към свещта да я запали. Погледна към Катрин. Щом забеляза, че е съвсем близо до Брет Норис и се смее на разказа му, отвърна рязко поглед и забърза към салона за пушене. По стените на помещението бяха наредени най-различни картини и той се загледа в тях. Някои изобразяваха живота на село, други бяха портрети на мъже и жени от рода Фицджералд. Имаше и рисунки на чистокръвни коне, явно собственост на рода. На масичките бяха наредени сребърни подноси с кафе и чай, а до тях — кани с чудесно порто и кристални чаши. Той си наля една чаша и се насочи към мъжката компания, когато някой го извика. Обърна се и видя Летиция Норис да се приближава към него с обещаваща усмивка.

— Госпожице Норис? — кимна любезно.

— Капитан Дъфи, съжалявам, че нямах възможност да поговоря с вас по време на вечерята — каза девойката и се загуби в смарагдовозеленото на очите му. „Колко са красиви — помисли си тя, — очи на поет.“ Като тези на великия лорд Байрон, чиято трагична съдба я караше да рони обилни сълзи над стиховете му. Мъжът пред нея пътуваше из екзотични страни, рискуваше живота си заради Нейно величество, а това бе не по-малко романтично. — Надявам се да сторим това сега.

Патрик плъзна поглед покрай голите й рамене към групата на жените и забеляза неодобрителния поглед на майка й. Явно войниците не бяха желана компания за дъщеря й, нито дори офицерите. Сигурно смяташе, че заплатата им е твърде малка, за да осигури живота, с който бе свикнала дъщеря й. Въпреки свитите устни на Сюзън Норис Патрик реши да пофлиртува с младата девойка, която явно бе очарована от него. В края на краищата Катрин не беше единствената красавица тук.

Летиция не откъсваше поглед от него. Той й предложи ръката си. Малките й, подобни на розова пъпка устни се разтвориха и откриха два реда прекрасни бели зъби. Но госпожа Норис беше решителна жена. Тя прекоси стаята и се втурна да спасява дъщеря си. Летиция се опита да протестира и отчаяно затърси начин да остане при своя лорд Байрон, но майка й беше категорична и я поведе към дамския кръг около лейди Гарнет, за да й покаже как се създават подходящи социални контакти.

Патрик съжали за пропуснатата възможност да накара Катрин да ревнува. Но опитът му не остана незабелязан от червенокосата красавица, която изгледа с присвити очи съперницата си. Изведнъж главата й пламна от отровната мисъл, че капитанът може да намери превзетата Летиция Норис за по-интересна събеседница от нея. Тя демонстративно хвана под ръка Брет, който разпалено й обясняваше нещо, и се запъти към Патрик.

Младежът видя приближаването й и въпреки че се подразни от досадния й ухажор, не можа да не се възхити на царствената й красота. Катрин беше с тясна червена рокля, която подчертаваше излятата й като пясъчен часовник фигура. Буйната й коса бе оформена на венец. Носеше огърлица с изумруди, които се съчетаваха прекрасно с цвета на очите й. Патрик усети желание да докосне бялата й кожа, да погали червената коса.

— Капитан Дъфи, досега нямахте възможността да се запознаете с господин Брет Норис — каза тя, усмихна се мило и скри очите си зад дългите мигли, но не преди Патрик да прочете в тях: „Не съм лесна плячка.“ — Брет, това е господин Дъфи, гост на дядо.

Арогантната усмивка на сина на богатия предприемач носеше собствено послание, не така закачливо, като това на Катрин.

— Приятно ми е да се запознаем, приятелю — каза, без да си направи труда да подаде ръка. Не че Патрик можеше да му отвърне — в едната си ръка държеше пура, а в другата — чаша с порто. — Катрин ми разказа за вас по време на вечерята. Както разбирам, вие сте нещо като герой. Виждам, че дори имате медали. За какво ви ги дадоха, драги?

Ах, как му се искаше да срещне този надут пуяк в пустинята на Тел-ел-Кибир, облечен в бяла нубийска униформа и червен фес! Тогава щеше да му покаже, кой е „драги“ и кой заслужава да държи ръката на Катрин.

— За заслуги в битката при Тел-ел-Кибир през осемдесет и втора — изръмжа той. — Защитавах империята, драги.

— Както чух, било е голямо зрелище — отвърна Норис. — Вие лично успяхте ли да убиете поне един негър?

Не можеше да се отрече, че младежът бе надживял провинциализма на баща си и се държеше като лондонските контета от аристокрацията. Но въпреки това по произход си оставаше petite bourgeoisie^[1] — Патрик се бе натъкнал на този термин през първата си година Оксфорд, докато изучаваше трудовете на някакъв съмнителен немски евреин на име Карл Маркс.

Тогава си бе помислил, че след известно време надали някой ще си спомня за този Маркс. През последните години се бяха навъдили безброй философи, които разпалено излагаха своите теории за социалното и политическото развитие на човечеството. Но petite bourgeoisie характеризираше идеално мъжа пред него.

— Да, убих няколко, господин Норис. Всъщност убих доста — отвърна. За момент в главата му нахлуха спомени от кървавата битка, но той ги прогони.

— Навярно не е трудно човек да воюва с нещастните негри. Те нямат никакъв шанс срещу добре въоръжената британска армия — отбеляза с едва доловима ирония Брет.

Косите на Патрик се изправиха като козината на разярено куче. Беше ясно, че младежът се опитва да го унизи пред Катрин.

— Но въпреки това не успяхме да убием толкова нещастни негри, както ги наричате вие, колкото бели мъже успя да убие баща ви в своите кариери в Уелш.

Думите му засегнаха Норис и подигравателното изражение изчезна от лицето му. Той се поколеба, не знаеше как да постъпи. От една страна, се гордееше със социалното положение, което му осигуряваха парите и беше готов да се разправи с всеки присмехулник. Но, от друга страна, добре разбираше, че човек, загубил страха си на бойното поле, е много по-опасен дори и от най-язвителните салонни сладкодумници. Катрин не бе пропуснала нито дума от разговора, забеляза буреносните облаци в зелените очи на капитана и усети опасността.

— Мисля, че трябва да се извините веднага, господин Дъфи — избухна Брет Норис.

Но в ушите на Патрик думите му прозвучаха повече като блеене на овца, отколкото като заплаха.

— Ако ме извините, госпожице Фицджералд — студено се усмихна на дамата той, — ще се присъединя към джентълмените за чашка порто и пура.

Не изчака да види раздразнението на Катрин. Обърна се и се отправи към салона за пушене. Шотландската му поличка се уви около мускулестите му, тренирани в безброй преходи крака на пехотински офицер. Не искаше да участва в играта, която тя бе организирала за него.

— Какъв невъзпитан простак е този капитан Дъфи — провикна се Норис, за да може Патрик да го чуе. — Той е позор за униформата на Нейно величество.

Но Патрик подмина обидата и се присъедини към компанията на професор Кларк. Катрин хвърли презрителен поглед към кавалера си и рязко каза:

— Капитан Дъфи заминава след няколко дни за Египет и най-вероятно отново ще се изправи срещу голяма опасност. А вие с тези досадни разговори…

Брет се усмихна снизходително на сърдитата девойка. Беше успял да възвърне самочувствието си и знаеше как да се защити.

— На този човек му липсва класа — сви презрително устни, — а както подозирам, липсват му и собствени доходи.

— Не говорете така за капитан Дъфи! Та вие не знаете нищо за него! — пламна Катрин. Искаше да защити Патрик, въпреки че той й бе обърнал гръб.

Брет проследи погледа й и видя, че цялото й внимание е насочено към проклетия офицер.

— Признавам, че дамите лесно могат да се увлекат по такива мъже, но, мила Катрин — погледна я самоуверено той, — смятате ли, че те са подходяща партия за една изискана дама? Такива типове не стават за брак. На вас ви трябва мъж с пари и власт. Мъж, който може да ви осигури лукса, за който мечтае всяка млада жена.

Катрин се заслуша в гласа на разума и за миг остана мълчалива. „Да! Една жена трябва да бъде практична, когато става въпрос за бъдещето й.“ Но бъдещето беше далеч. Тя живееше в настоящето и обичаше романтиката не по-малко от лукса. До нея седеше дяволски привлекателен млад мъж, който би направил всичко, за да я спечели. Но малко по-нататък, в центъра на мъжката компания, стоеше капитан Дъфи, заради когото сърцето й цяла вечер биеше като лудо. Кой от двамата трябваше да избере? Тя се обърна към Брет и изрече бавно:

— Може би аз не съм жената, за която ме мислите.

— Катрин, ела при нас. Остави за малко твоя кавалер — обади се госпожа Гарнет. — Сигурна съм, че господин Норис има какво да добави към мъжкия разговор в другата стая.

Обикновено Катрин избягваше безсмислените женски разговори, но поканата на лейди Гарнет й даде възможност да избяга от компанията на Брет Норис и да остане насаме с мислите си.

— Благодаря, лейди Гарнет, с удоволствие ще се присъединя към вас — отвърна тя. — Ще бъда щастлива да чуя разказа ви за вашата почивка в Южна Франция. Надявам се един ден и аз да посетя Ривиерата и да се насладя на хубавите плажове там.

Засегнат от думите на Катрин, Брет Норис тръгна към мъжете, за да се присъедини към баща си. Компанията около него беше приятна. Бяха хора, които уважаваха богатството и властта. Щеше да му бъде много по-приятно да разговаря с тях, отколкото с арогантния капитан Дъфи с неговия ограничен военен мироглед.

Въздухът на прохладната лятна вечер носеше някаква странна магия. Поне така си мислеше Патрик, когато пожела лека нощ на домакина и излезе навън. А може би портото го караше да усети романтиката на земята, родила неговите ирландски прадеди. Той слезе бавно по стълбите, твърдо решен да не мисли повече за Катрин, която все още беше в компанията на надутия Брет Норис, и да се наслади на последната си вечер в Ирландия.

— Шъ искъти ли да ва върнъ в селуту, кап’тан Дъфи? — попита кочияшът на двуколката пред входа.

Той бе нает от Джордж Фицджералд да превози преподобния Бейзъндейл и съпругата му, както и Патрик от кръчмата на Бърнард Райли и обратно. По време на вечерята бе прескочил до кухнята за огризки от трапезата и няколко чашки алкохол. Сега дъвчеше очукана дървена лула и търпеливо чакаше клиентите си.

— Не, благодаря. Ще се поразходя малко — отвърна любезно Патрик. — Ще ми се отрази добре.

Тепърва му предстоеше дълъг път до сухата камениста пустиня на Судан с нейните назъбени бели скали.

— Няма проблем, кап’тане. Сичку хубаву тогаз.