Питър Уот
Горда птица (49)

48.

Катрин усети целувката на утринното слънце върху лицето си и пое дълбоко въздух, за да долови уханието на цветя. Протегна се като котка и бавно отвори очи.

— Майкъл? — промълви тя и докосна чаршафа до себе си.

Но ръката й усети празното място и тя се надигна, за да огледа стаята. Видя го пред отворения прозорец, взираше се във фантастичната гледка на егейската крайбрежна ивица. Беше с гръб към нея и изглеждаше потънал в собствените си мисли. Не съзнаваше, че е наблюдаван.

— Майкъл! — повика го отново тя и този път той я чу. Обърна се и й се усмихна.

— Добре ли спа? — приближи се и седна на леглото до нея.

— Прекрасно — измърка тя и помилва лицето му. — Защо си станал толкова рано?

Стори й се, че Майкъл се замисли, преди да отговори.

— Трябваше да обмисля някои неща. Но те не засягат теб — отвърна и притисна бузата си до дланта й.

— Защо не се върнеш в леглото? — Тя отметна чаршафа от себе си и му показа голото си тяло.

Майкъл не прие поканата. Стана и се върна до прозореца. Катрин се засегна, но наред с чувството на накърнена женска гордост изпита и още нещо — нарастващ страх. Дали не се бе отегчил от нея? Не го ли привличаше вече тялото й? И защо не бе забелязала признаците по-рано? Въпросите й не намериха отговор. След като го бе последвала, двамата с Майкъл се отдадоха на страстта си и на приключения. Тя все още си спомняше изненадата му, когато стовари багажа си в хотелската му стая и заяви, че ще му стане любовница. Той бе протестирал, но очите му говореха друго. Бе забелязала този изпълнен с желание поглед още докато рисуваше портрета й в имението на Фицджералд.

От онзи ден тя сподели леглото и живота му. Двамата се скитаха из Европа, местеха се от град на град, сякаш Майкъл търсеше някого или нещо. Спираха за малко, колкото да нарисува няколко пейзажа на местността, макар че никога не беше доволен от картините си. Тя виждаше неудовлетворението в очите му, когато отстъпеше назад, за да огледа творбата си. Не запазваше нито едно от платната за себе си. Продаваше ги на всеки, който потърсеше евтин сувенир от съответния град.

Катрин го обожаваше. Докато лежеше до него в нощта, често с удивление си мислеше каква бе причината този мъж да я привлича като магнит, въпреки че беше два пъти по-възрастен от нея. Приличаше й на стар, уморен от битки мечок — силен, но уязвим. Никой не подозираше, че под страховитата му външност се криеше едно нежно сърце. В такива мигове, докато галеше мускулестите гърди на Майкъл, тя често се сещаше за Патрик. Мълчанието му й бе показало, че синът няма вътрешната сила на бащата. Беше го дострашало да приеме това, което тя му бе предложила. Понякога й се искаше да разкаже на Майкъл за сина му, но усещаше, че това ще прибави още мъка в изстрадалата му душа, която не бе преживяла много щастливи мигове. Доколкото знаеше, местните не му бяха споменали за появата на капитан Патрик Дъфи в селото. Не беше в природата им да нараняват човек, който за тях е жива легенда.

В прегръдките на Майкъл Катрин намери страст и закрила. И засега това й беше достатъчно. Знаеше, че на свой ред носи умиротворение в душата му. И нямаше значение, че двамата живееха единствено за мига. Това беше в природата им.

Сега съдбата ги бе довела в малък хотел на брега на Егейско море. Майкъл изглеждаше щастлив от топлината на гръцката пролет, а тя се радваше заради своя любим. Той познаваше много и различни култури. Разказваше й за далечните източни страни, където бе живял дълго време. Беше нейният Марко Поло. Запозна я с пикантната средиземноморска кухня и тя скоро свикна с простата селска храна, която той обожаваше, дори обикна маслините, козето сирене и безквасния хляб.

Но най-вълнуващото приключение беше в леглото, докато правеха любов. Още от първата им нощ той я бе повел на чувствено пътешествие, смесица от безкрайна нежност и животинска страст, което сякаш нямаше да има край. Дотогава Катрин можеше единствено да предполага колко важно за човешката цялост е правенето на любов. Той й бе първият мъж, но още от самото начало тя откри страстта в себе си. Майкъл съумя да превърне секса в духовно и физическо преживяване — калейдоскоп от чувства и усещания, предизвикващи неизживяна до този момент наслада. И тя не можеше да понесе мисълта, че може да го загуби.

— Моя малка ирландска роза — каза накрая Майкъл и отново се бърна към нея. — Днес имам малко работа. Ако искаш, можеш да се поразходиш из пазара и да купиш нещо интересно за вечеря.

Катрин се намръщи. Обикновено той я взимаше със себе си и това поведение още повече засили подозренията й. „Държиш се като глупаво момиченце — каза си тя. — Не му позволявай да види, че си разстроена.“

— Не може ли да дойда с теб? — попита, надявайки се въпросът й да не прозвучи като молба.

Майкъл взе от кутията турска цигара и я запали. Стаята се изпълни с характерния тежък аромат. „Изглежда непоносимо красив“ — каза си тя и пулсът й се учести.

— Ще се видим довечера — отвърна той. Димът се понесе на белезникави кълбета из топлия въздух. — Работата ми е свързана с пари.

— Аз имам пари — възкликна Катрин. — Отреденото ми от дядо ще ни стигне за цял живот.

Той изпусна дима и й се усмихна нежно.

— Това са си твои пари, Катрин, и ще си останат твои. Аз съм мъж, а правило за всеки истински мъж е да не живее на гърба на жена си. Той трябва да изкарва пари и за двамата.

Лицето на Катрин веднага се проясни. Той я бе нарекъл негова жена и това не й убягна.

— Ще ми липсваш — каза тя и Майкъл я целуна по челото.

Катрин не успя да види болката в очите му, докато излизаше от стаята.

 

 

Майкъл седна до една плетена тръстикова масичка в местното кафене и се загледа в преминаващите покрай него жители на малкото гръцко селце. Всички бързаха за някъде, но от време на време някой от тях хвърляше любопитен поглед към високия чужденец с черна превръзка на окото. Майкъл подръпваше от цигарата си и държеше чашата с гъсто черно кафе, без да отвръща на погледите им. Мислеше за писмото, което бе получил тайно от Катрин.

То беше от отец Еймън О’Брайън и бе достигнало до него въпреки сложния маршрут на получателя си. Еймън не знаеше до къде да адресира плика, но подозираше, че Майкъл има връзки с британските тайни служби. Затова го предаде във външно министерство, а те го бяха препратили до Гърция.

Разбира се, писмото не беше единствената причина, поради която шпионите бяха тръгнали по петите му.

Сега мъжът, който му бе предал писмото, пресичаше павирания площад и бързаше към кафенето, за да се срещне с него. „Копие на Хорас — помисли си Майкъл, — само че по-млад.“

— Господин Дъфи — мъжът седна до него, без да изчака покана. — Надявам се, че сте добре.

Майкъл огледа внимателно младежа. Имаше пясъчноруса коса, светлосини очи и фино нервно лице. Прецени, че е около двайсет и пет годишен и ако съдеше по потните петна върху белия му костюм, бе извървял дълъг път, за да се срещне с него. Ако беше някаква важна клечка, несъмнено щеше да му бъде осигурен транспорт.

— Господин Кларк — усмихна се той, — надявам се, че вашите началници са приели условията ми.

Кларк извади носна кърпа и попи потта от челото си.

— Очаквам единствено вашия подпис. Парите за билета ще бъдат приспаднати от разплащателната сметка, която открихме за вас. Документите са в мен, а също и билетът.

Той извади от вътрешния си джоб куп листа и ги постави на масата пред Майкъл.

— Сигурно вашите хора ме чувстват много близък, щом могат да си позволят да прочетат писмото ми, преди да ми го връчат. Щом е така, убеден съм, че ще се доверят на честната ми дума. Няма да подпиша документите.

Лицето на Кларк се изопна.

— Господин, Дъфи, човек с вашия опит трябва да е наясно, че едно писмо до вас от онзи бунтовен район ще представлява интерес за нас. Знаем, че сте роден в Ирландия.

— Писмото беше от личен характер и няма нищо общо с работата ми в миналото — ядоса се Майкъл. — Не вярвам, че семейният ми живот представлява някакъв интерес за империята. Вашият Хорас Браун уважаваше личния ми живот.

Разкаяното изражение на Кларк смекчи гнева му. Младежът беше просто куриер, зад когото се криеха онези безименни мъже в Лондон, които въртяха безмилостно кормилото на живота му през последните десетина години.

— Съжалявам, господин Дъфи. Мога да ви уверя, че уважавам вашата смелост, както и интелекта на покойния господин Хорас Браун. Той ви ценеше много и дори настояваше пред британските власти да ви наградят за заслуги към Короната.

Майкъл се изненада от изявлението на англичанина. Беше невероятно един ирландец, син на бунтовник, да получи британска награда.

— Аз работя за пари, не за медали — отвърна грубо той.

Изявлението му стъписа държавния служител. Той мечтаеше за награда, колкото и малка да е тя.

— Е, бъдете сигурен, че заплащането ще бъде повече от щедро. Мисията ви е от първостепенна важност за Нейно величество.

— За Нейно величество или за господин Родс? — язвително попита Майкъл. — Четох, че сега в Африка се води истинска битка за заграбване на повече земя.

— По-добре ние да сложим ръка на Африка, отколкото Германия, нали, господин Дъфи? — тихо отвърна Кларк с крива усмивка. — Поне ще научим африканците да играят крикет.

Майкъл се усмихна.

— Ние, ирландците, не играем крикет и никога няма да го играем.

— Да оставим настрана крикета, господин Дъфи. — Кларк стана от стола си. — Няма повече да настоявам да подпишете документите. Щом Хорас Браун имаше толкова високо мнение за вас, предполагам, че мога да ви имам доверие.

Майкъл кимна, но не стана от мястото си.

— Ще се заема със задачата. Можете да предадете на вашите шефове, че заминавам още довечера.

— Ще кажете ли на госпожица Фицджералд за новата си задача?

Той го стрелна с поглед.

— Този въпрос не ви засяга, но ще ви отговоря. Госпожица Фицджералд няма да дойде с мен.

— Извинете ме, приятелю — измърмори Кларк, — но трябваше да попитам. Заради секретността на мисията, нали разбирате? Е, пожелавам ви лек ден и успех в новата ви работа.

Майкъл остана да допие кафето си. Беше толкова гъсто, че с него можеше да се запуши пукнатина в корабна дъска. В писмото си Еймън пишеше, че Патрик се е върнал в селцето, за да потърси Катрин. Новината го свари неподготвен. Никой от селяните не бе споменавал за предишното посещение на сина му в Ирландия. Катрин също го бе държала в неведение. От писмото се разбираше ясно, че Патрик е влюбен в момичето и би направил всичко, за да го има.

Животът на Майкъл отново се завърташе на сто и осемдесет градуса. Не, той не беше влюбен в Катрин. Беше прекалено прагматичен, за да позволи чувствата да ръководят живота му. Знаеше също, че колкото по-дълго остане с нея, толкова по-трудна щеше да е раздялата им. Тя беше всичко, за което един мъж можеше да мечтае. Но какво можеше да предложи той? Живот, изпълнен с жестокости, несигурност, непрекъснато местене. С течение на времето бе осъзнал, че никога няма да стане велик художник. Единственото, което умееше, бе да бъде наемен войник. Задачата, която му предлагаха, беше приемлива за него. На онзи континент ирландците бяха приемани много по-радушно от англичаните.

Майкъл беше мъж на честта. Ако знаеше, че Патрик е влюбен в Катрин, никога не би се поддал на чара на момичето. Беше твърде късно да съжалява за постъпката си, но все още имаше възможност да поправи стореното.

 

 

Катрин се върна в хотелската стая късно следобед. Бе планирала романтична вечеря на свещи, сервирана на балкона, с прекрасна гледка към морето. Щяха да вечерят, да пият вино, а после да се любят на огромното двойно легло.

„Стаята изглежда някак празна“ — замисли се тя. Огледа се и с нарастващ ужас установи, че старата войнишка торба на Майкъл липсва. На леглото лежеше писмо. Катрин се разтрепери от страх.

— Не! — чу собствения си вик и продуктите от кошницата се разпиляха по пода.

Спусна се към леглото и с треперещи пръсти отвори плика. Вътре имаше някакъв билет за кораб и писмо. Поднесе го към прозореца и зачете. Не пишеше много, само я уверяваше, че най-добрият начин да продължи пътуването си е по море.

Катрин се свлече на земята и изгуби съзнание. Събуди се едва призори. За пръв път се чувстваше така плашещо сама. Вече обмисляше дали не беше по-добре да сложи край на живота си, когато в съзнанието й изникнаха думите на Майкъл от писмото.

Този билет е повече от едно пътуване по море. Той ще те отведе при онзи, чиято любов ще ти осигури живот какъвто наистина заслужаваш. Дните, които прекарахме заедно, ще топлят сърцата ни през зимата на нашия живот. Моля се един ден да разбереш защо трябваше да те напусна, без да се сбогувам. Но ще ти кажа сам — не исках да видиш болката в очите ми, когато си тръгвам.

Катрин извади билета и прочете направлението му на слабата светлина на мъждукащата свещ. Сълзите рукнаха от очите й.

— О, Майкъл! Колко много те обичам! — изхлипа тя.

 

 

На хиляди километри от гръцкия бряг една друга жена проливаше сълзи за любимия си мъж. Там нощта не беше толкова топла и в небето властваше Южният кръст.

Кейт Трейси седеше сама в офиса си в Таунсвил и ридаеше. Единствената й компания бяха жълтеникавата светлина на керосиновата лампа и жаловитото бухане на бухала. Тази вечер бе работила до късно и докато подреждаше бюрото, откри старата лула на Люк. Острата миризма на тютюн бе отворила вратата на спомените и старателно потисканата мъка по изчезналия любим най-сетне я победи.

Тя притисна лулата до гърдите си и конвулсии разтърсиха тялото й.

— О, Люк, колко много ми липсваш! — прошепна и сълзите закапаха по стария дървен плот на бюрото. — Всяка частица от тялото и душата ми тъгува за теб.

— Лельо Кейт? — чу се от вратата нежен гласец. — Добре ли си?

Вгледа се през мъждивата светлина пред себе си и видя Сара, която стоеше колебливо на прага на вратата.

— Дойдох да питам дали ще си лягаме скоро. Днес работи твърде много.

— Влез, Сара — извика я Кейт и направи опит да избърше сълзите си. — Вече привършвах.

— Сетила си се за Люк — приближи се момичето и сложи ръка на рамото й.

Кейт кимна и хвана ръката на племенницата си. Прост жест, но означаваше толкова много!

— Аз съм една от най-богатите жени в колонията, но бих дала всичките си пари, за да видя още веднъж усмивката му — въздъхна тя.

— Но ти я виждаш всеки път, щом погледнеш към Матю, лельо.

„Колко е мъдра моята племенница! Колко е красива и грациозна — замисли се тя. — Взела е най-хубавото от ирландците и от нирамбура.“ Но как да й обясни, че Матю не може да й върне силните ръце на Люк, нито неговото мускулесто тяло, което я караше да тръпне от удоволствие всеки път, щом се докоснеше до него.

— Какво те задържа в офиса? — попита Сара с надеждата да откъсне Кейт от тягостните мисли. — Виждам, че нещо те тревожи през последните няколко дни.

— Сега вече мога да ти кажа. — Погледът й се проясни. — Съществува възможност да купя Глен Вю от „Макинтош къмпани“. Имам информация, че моят племенник Патрик заема ръководен пост в компанията, и се надявам, че ще се отнесе с разбиране към предложението ми.

Сара притаи дъх. Всички знаеха, че Глен Вю е една от заветните цели на леля й, макар Макинтош да бранеха земята си със зъби и нокти от всеки Дъфи.

— Мислиш ли, че ще ти го продаде?

— Все пак в него тече кръвта на дедите ми — отвърна уверено Кейт.

— Но също и на дедите на Макинтош — напомни Сара. — Времето променя хората.

— Прекалено много знаеш за годините си — сви устни лелята. — Само не знам кой ти втълпи в главата да ме напуснеш.

Момичето отмести поглед.

— Знаеш много добре защо искам да напусна Таунсвил. Не напускам нито теб, нито Матю. Просто искам да се откъсна от това място. То ми навява толкова тъжни спомени.

Кейт се укори заради поведението си. Момичето беше за нея като родна дъщеря. Бе я отгледала от тригодишна и споделяше всяка нейна радост и тъга. Но в последно време тъгата в живота и на двете беше много повече. Тя съзнаваше, че Сара е направила правилния избор, просто се страхуваше да загуби още един любим човек.

— Извинявай, скъпа, постъпвам като егоистка — каза нежно. — С Матю ще тъгуваме много за теб.

Сара прегърна леля си и я целуна по челото.

— И на мен ще ми бъде мъчно, но Матю си има добра нани, а ти — своята работа, която поглъща цялото ти време. Компанията ти просперира единствено благодарение на твоето усърдие и мъдро ръководство.

— Ласкателка — засмя се Кейт и я погледна с любов. — Не забравяй и себе си, скъпа. Две мъдри жени могат да натрият носа на надутите мъже в колонията.

— Ще се прибираме ли вече? — попита Сара и тя се надигна от стола си.

— Време е за вечеря — каза тя. — Обещавам ти, че един ден двете ще отидем до гроба на дядо ти и неговия приятел Били и ще сложим цветя върху костите на Питър.

Момичето не отговори. Беше сигурно, че рано или късно Кейт ще постигне своето. Щеше да бъде прекрасно отново да стъпи на земята, която някога е била дом за хората на майка й и където двамата с баща й са се обичали. Тази земя бе свещена и за нея, и за леля й.