Питър Уот
Горда птица (52)

51.

Градът се наричаше Бъркалдин. Имаше две-три кръчми с големи сенчести веранди и два магазина, в които можеше да си купиш стоки от първа необходимост. Останалото бяха няколко къщи и полицейският участък, където заключваха пияните стригачи на овце, след като пропиеха заплатата си.

Гордън Джеймс въздъхна облекчено при вида на ламаринените покриви. Щяха да им осигурят неколкочасова сянка, докато конете си починат. Бяха пропътували близо двеста километра и това беше първото цивилизовано място, на което се натъкваха.

През няколкото дни, докато пътуваше с отряда си, Гордън се бе променил коренно. След раздялата му със Сара не му бе останало нищо, което да обича на този свят. Имаше само коня си, изстрадалото си сърце и тази необятна суха равнина. Мисълта за Сара не го напускаше. Колкото и да се опитваше да потъне в работа и да забрави всичко, тя неизменно напомняше за себе си. Спомените изгаряха душата му дори повече от сърдитото обедно слънце. Единствено мисълта, че отговаря за хората, които го следваха, го държеше във форма.

Мъжете бяха капнали от умора. Теритуба беше неуморим. Ден след ден той следваше дирите на четиримата престъпници, видими единствено за него. На петдесет километра северно от Бъркалдин след серия от малки, прилични на торнадо вихрушки следите изчезнаха. Вятърът ги бе заличил. Теритуба спря и поклати озадачено глава.

Гордън изгуби цял ден в очакване туземецът отново да надуши следите. Щом се убеди, че това е невъзможно, той извади картата и компаса и разсъди логично. Веднъж Колдър бе споменал, че преди да стане полицай, е работил като стригач в Бъркалдин. Явно бе решил да поведе бандата си към позната територия. Той прибра картата и заповяда на полицаите си да се насочат на юг, към малкото градче. Хората бяха спали само няколко часа през двете денонощия, откакто бяха тръгнали от имението на Бен. Но сега наближаваха непознат град и капитанът им нареди да бъдат нащрек.

Сержант Джонсън поправи синята си униформа и излезе да посрещне неочакваните посетители. Той беше навъсен млад мъж, с надупчено от шарка лице, по което се стичаха тънки вадички пот. Застана на прага на полицейския участък и огледа приближаващия инспектор със смесица от любопитство и презрение. Националната конна полиция позволяваше на чернилките да носят униформа и да държат оръжие? Възмутително! Щеше да покаже, че не намира инспектора за нещо повече от себе си, но не биваше да се държи невъзпитано, затова пропусна отдаването на чест, но заговори любезно:

— Искате ли да влезете при мен, инспекторе? Момчетата могат да напоят конете в задния двор.

— Благодаря, сержант — отвърна Гордън и слезе от седлото със завидна грация.

Сержантът забеляза огромния туземец, който водеше колоната, и кимна към него.

— Като го гледам, май не е от местните.

— От северните е. Калкадун — отвърна Гордън и завърза юздата на коня за рампата пред участъка.

— Чух, че сте ги прогонили чак отвъд Къри.

— Не напълно.

— Изглежда, че не е взел нищо от цивилизацията — поклати глава Джонсън, все още загледан в голия до кръста туземец.

Подмятането на сержанта подразни Гордън. Теритуба се бе оказал безценен по време на преследването, въпреки че нямаше никаква причина да им помага и не му беше приятно да слуша обидните приказки на сержанта.

— Той разбира добре английски, сержант — процеди през зъби. — Дали бихте си позволили да го обиждате, ако имахте късмет да опитате острието на брадвата, затъкната в колана му? Аз имах тази възможност.

И посочи белега на челото си.

Сержантът примига и в погледа му се прокрадна уважение и страх към туземеца.

— Той ли ви направи това? — попита и щом получи утвърдителен отговор, поведението му се промени. — Тогава вие трябва да сте инспектор Гордън Джеймс… сър. Чел съм за битката ви с калкадуните. Извинявам се, ако съм се отнесъл малко нетактично, сър.

— Няма нищо, сержант — отвърна той.

 

 

Теритуба оглеждаше малкия площад с интерес. Това беше първият град на бели, който виждаше, и всичко му се стори много объркващо. Защо европейците си правеха труда да строят толкова много стабилни сгради, когато суровата природа им диктуваше да обикалят земята, за да търсят нови извори на вода и храна?

— Хей, калкадун, тръгвай с нас — извика към него един от полицаите и той ги последва послушно до изкуственото езерце за водопой. Виж, това съоръжение беше наистина полезно, поклати глава вождът.

Гордън влезе в полицейския участък и се отпусна на един стол.

— Какво ви води в Бъркалдин, капитане? — попита сержантът, след като зае мястото си зад бюрото.

— По следите сме на четирима разбойници. Единият се казва Джеймс Колдър. Чували ли сте за него, сержант? Да сте видели наоколо да се мотаят непознати?

— Знам за четири приятелчета, които са си устроили лагер до реката, на юг оттук. Такава информация получих от двама местни стригачи.

— Преди колко време?

— Доколкото знам, още са там. На около час път оттук. Не съм чувал да са създавали неприятности.

— Може и да са те — замисли се Гордън. — Мога ли да разчитам, че ще ни заведете дотам?

— Разбира се. За какво ги търсите?

— За убийство, изнасилване и въоръжен грабеж. Убиха един фермер и изнасилиха жена му в Клонкъри преди две седмици. Тя остана жива и успя да ги опише, поне двамата, които са се гаврили с нея.

— Кой е стрелял по мъжа?

— Колдър.

Сержантът стана от стола си и затегна колана.

— Ще дам няколко нареждания и след минутка съм на коня. Дано да не са напуснали района.

— Да разбирам ли, че ще се присъедините към нас?

— Без съмнение. Аз познавам района и ако тези престъпници са толкова опасни, колкото казвате, определено ще ви трябва помощ.

— Ще отида да кажа на полицаите, че тръгваме — кимна Гордън.

Двамата мъже излязоха от участъка и всеки се зае с подготовката си. Гордън предупреди полицаите и се загледа разсеяно в хората по улицата, които спираха и ги оглеждаха със страх и любопитство. После свиваха към сянката на местния хотел и магазина до него.

— Проклет да съм, ако това не е Уили! — тупна се по бедрата той. — Хей, Уили!

Забърза към хотела, откъдето тъкмо излизаше младеж с бутилка в ръка. Като чу името си, Уили се вцепени.

— Уили! — извика отново Гордън.

Уили му махна с ръка.

— Господин Джеймс? Откога сте тук?

— Пристигнахме преди няколко минути. Какво правиш в този забутан град?

Уили хвърли поглед към туземните полицаи, които пристягаха седлата си и се готвеха за новия преход.

— Търся злато — отвърна. — Дойдох да попълня запасите си.

— За себе си ли работиш, или си наемник?

— За себе си. А вие какво правите тук?

— Търсим четирима убийци — отвърна Гордън. — Сигурно познаваш убития. Джак Хелпин.

— Познавам го — промърмори младежът и отново погледна към полицаите. — Как е станало?

— Жестока гледка. Онези копелета изнасилили жена му пред него. Разбрахме, че са се установили наблизо, някъде по реката. Не си ли ги засичал?

— Сега, като се замисля, да, видях ги. Лагерът им е на час път южно оттук. Мисля, че още са там. Срещнах ги тази сутрин, докато идвах насам.

— Това е добра новина. Ако имаме късмет, скоро ще ги пипнем.

Уили запристъпва от крак на крак и Гордън усети, че младежът е разтревожен от нещо, но нямаше време да го попита.

— А, изглежда, сержант Джонсън вече е готов — каза инспекторът. — Трябва да тръгвам. Е, радвам се, че се видяхме, Уили.

— Аз също, господин Джеймс — отвърна той и протегна ръката си. — Вероятно ще се засечем пак, щом сте из тази част на колонията.

Гордън се върна при хората си и се качи на коня. Обърна се още веднъж към Уили и видя, че вече пришпорва коня си — хубав чистокръвен жребец.

— Готови ли сме, сержанте?

— Напълно готови, сър — отвърна Джонсън.

Гордън се обърна към Теритуба, но туземецът беше приклекнал и щателно изучаваше прахта под краката си. После се изправи, смръщи чело и погледна надолу по пътя, по който бе изчезнал Уили.

— Този бял там на път — посочи към храсталака. — Язди един кон дето Теритуба следил.

— Сигурен ли си? — прониза го с поглед Гордън.

Но още докато питаше, разбра, че туземецът е прав. Уили Харис беше един от четиримата издирвани престъпници. Просто не искаше да повярва, че момчето, което познаваше още от времето, когато Кейт го бе довела в Куктаун заедно с майка му, е изпечен главорез.

— След него! — извика и пришпори коня си.

Сержант Джонсън не схвана какво точно става и тръгна след групата с половин километър закъснение. Полицаите се спуснаха след Уили в отчаян опит да го настигнат. Но той беше изчезнал. Храсталаците го бяха погълнали и беше очевидно, че гонитбата е безполезна.

— Сто-о-оп! — извика Гордън и сам отпусна юздата.

— Какво става? — задъхано попита Джонсън, най-сетне успя да ги настигне. — Все още имаме шанс.

— Той се опитва да ни отведе далеч от Колдър и останалите — обясни Гордън, осъзнал, че Уили е поел на север. — Трябва да стигнем до реката, преди да успее да ги предупреди.

Сержантът кимна. Най-вероятно капитан Джеймс беше прав. Обърнаха конете си на юг.

 

 

Уили продължи в галоп, докато разбра, че конят му е на края на силите си. Отпусна юздите и погледна след себе си. Разбра, че преследвачите са го изоставили, и поведе коня към една сенчеста поляна.

— Добро животно — наведе се и го потупа приятелски по врата.

Слезе от седлото, остави юздата да падне на земята и седна, опрян на едно близко дърво. Знаеше, че ще ги подгонят за убийството на клетия Хелпин, въпреки че самият той не бе участвал в злодеянието. Бе останал на пост зад къщата. Но беше свързан с убийците. Надяваше се да се добере до Сидни, преди полицията да разкрие, че и той е един от бандата, за да изпълни клетвата си. След срещата му с Гордън това изглеждаше невъзможно. До няколко дни името и портретът му щяха да обиколят всички полицейски участъци в колонията.

Уили извади бутилката с ром от джоба си и я отвори. Отметна глава и отпи. Тъмната течност не утоли жаждата му, но помогна да потисне вълната на отчаяние, която заплашваше да го удави. Как се обърка животът му!

Всичко започна в деня, когато срещна бившия полицай и двамата му приятели. Дотогава си бе позволявал да открадне по някое теле, за да преживее. Но кражбата на добитък е едно, а изнасилването и убийството — съвсем друго.

Той носеше цялата вина за трагедията на семейство Хелпин. Той бе посочил съседната на Йерусалим ферма на убийците. Колдър му бе обещал, че само ще сплашат стопанина и ще оберат магазина му. Но Джак Хелпин се бе съпротивлявал упорито и Уили, който го познаваше добре, трябваше да очаква това. Колдър се бе ядосал на изпречилия се пред него мъж, решен да защитава имота си с древния мускет, който държеше у дома за всеки случай. Той и психясалият му приятел, бившият лейтенант от полицията Джо Хеслоп, го завързаха и го принудиха да гледа как се изреждат на жена му. Уили благодари на бога, че поне тя бе останала жива. Четиримата натовариха на конете си, каквото успяха, и побързаха да се отдалечат от района на Клонкъри.

След този случай Уили реши да се освободи от компанията си при пръв удобен случай. Те бяха безумци. Вече планираха втори подобен набег. Щом наближиха Бъркалдин, разбра, че това е неговият шанс. Предложи да отиде до града за алкохол и тютюн и те му се довериха.

Но за лош късмет попадна на Гордън. Успя да овладее страха си, качи се на коня и се понесе в галоп. Не насочваше полицаите по грешна следа, както бе предположил Гордън, просто спасяваше собствената си кожа. Колдър и останалите да вървят по дяволите, той не искаше повече да ги види.

Скоро бутилката бе наполовина празна. Започна да му се вие свят. Наведе се и повърна. После заплака с глас. Малко го интересуваше, че някой може да го чуе. Той бе пропуснал възможността да отмъсти за майка си.