Питър Уот
Горда птица (42)

41.

Капитан Патрик Дъфи предаде доклада си за прекараното от него време извън лагера. Триседмичното мъчително лутане из суданската пустиня бе отнело силите му и той имаше вид на преследвано животно. Говореше малко за изпитанията си и ако отвореше уста, то беше само за да спомене, че е имал голям късмет.

Но не беше само въпрос на късмет. Изключителният дух и нечовешката издръжливост бяха запазили живота му. Беше успял да оцелее при условия, които биха отчаяли много силни мъже. Колосаните от кръвта останки от униформата говореха красноречиво за това. Никой не смееше да го разпитва, всички виждаха, че капитанът се опитва да изтрие спомена за тези мъчителни дни. Може би след време сам щеше да разкаже, но засега нищо не споменаваше.

В онази страшна нощ бе изстрелял всичките си патрони срещу движещите се пред него сенки и после бе побягнал в нощта. Но вместо да се върне в лагера, реши да навлезе по-дълбоко във вражеската територия. Правилно бе предвидил, че дервишите ще го търсят точно там, по обратния път към своите.

На следващия ден, щом слънцето огря камъните, пясъка и сухата трева, той се прикри зад скалите на малък хълм в самото сърце на охраняваната от дервишите земя. Цяла сутрин наблюдава безпомощно въоръжените до зъби вражески патрули, които охраняваха пространството между него и британските войници, и разбра, че е безсмислено да прави опити да се придвижи към своите. По някое време забеляза дребни фигури, облечени в английски униформи, които най-вероятно го търсеха. Но как да се свърже с тях? Всеки опит да привлече вниманието им щеше да коства неговата, а може би и тяхната смърт. Привечер жаждата го накара да излезе от скривалището си. Той изпълзя и погледна към лагера. Жълтеникавият облак зад отстъпващите британски сили го хвърли в отчаяние.

Сега единствената му грижа беше да остане жив. Трябваше да открие вода. Сети се за малък извор в сърцето на скалистата планина, ползван едновременно от дервиши и британци. Знаеше, че враговете го бяха оставили чист, не го бяха отровили, както повечето източници на вода наоколо. Намери го и пи с такава наслада, сякаш беше най-скъпото шампанско на света.

През следващите три седмици заживя като хищник. Нощем крадеше от провизиите на кротките бедуини, разпръснати на кланове из необятната суданска пустиня. Набавяше си фурми и хляб, колкото да доживее до следващия ден. Денем спеше.

Набезите му хвърлиха в ужас пустинните хора. Войниците на империята не ги плашеха толкова, все пак можеха да ги видят и да се скрият, докато войската отмине, но нощният натрапник беше истински демон. Зъл дух, който излизаше от ада, щом слънцето се скриеше и пясъците изстинеха. Понеже никога не го бяха виждали, бяха убедени, че не може да е човек.

Патрик местеше скривалищата си всяка нощ и постепенно се придвижваше на североизток, но винаги далече от отъпканите пътища, където дебнеха разузнавателните патрули на дервишите. Беше търпелив, винаги нащрек, и това се оказа решаващо за оцеляването му. Вече не се тревожеше за смяната на религията си, нито мечтаеше за лов на лисици и бляскави балове в английската столица. Единственото, което го вълнуваше, беше да намери скривалище за следващата нощ и да има с какво да засити глада си.

На края на третата седмица беше останал без сили. Разкъсаната униформа беше втвърдена от кръвта на десетки изпречили се на пътя му бедуини, чийто гърла бе прерязал, за да си осигури хляб. Времето вече нямаше никакво значение, както и нормалните човешки чувства.

През дългите горещи дни лежеше скрит сред бодливите храсти или под сянката на някой камък и чакаше търпеливо настъпването на нощта. Много рядко си мислеше за Катрин, но това беше по-скоро болезнено усещане, отколкото ясна мисъл. Тя го бе подмамила с обещания, че ще го чака, а после го бе наказала жестоко с мълчанието си.

От време на време пред очите му се явяваше келтската могила, обвита в гъста мъгла — тайнственият дом на Мориган. И тогава болката отстъпваше място на омразата. Тя му даваше сили да продължи да живее. Да живее, за да може някога да се изправи пред червенокосата красавица и да й зададе един-единствен въпрос: защо?

И после, един ден случайно погледна към хоризонта и видя трептящите във въздуха фигури на трима униформени мъже върху камили. Първата му реакция беше да се зарови по-надълбоко в пясъка под мимозата, която бе избрал за сянка. Но изведнъж се замисли. Беше ли възможно да са британски войници? Онова, дето заслепи очите му, не беше ли бинокъл или телескоп? Доколкото знаеше, дервишите не използваха такива уреди. Но какво значение имаше? Вече му беше все едно дали ще живее, или ще умре. Ако бяха врагове, поне щеше да загине достойно. Изправи се и със сетни сили тръгна към патрула.

Генерал-майор Хъджис посрещна с радост Патрик. Решението да изпрати приятеля си на тази опасна мисия го измъчваше и когато получи рапорта за изчезването на капитана, се почувства зле. Нямаше военна цел, по-важна от живота на войника, особено ако беше един от най-добрите му офицери. Затова, когато разбра за спасението му, той си позволи малко празненство. Отвори бутилка прекрасно отлежало порто и пи за чудодейното му избавление.

Когато Патрик се яви по негово нареждане, той го покани да седне на плетения стол, покрит с тигрова кожа, трофей от Бирма. Където и да отидеше, винаги вземаше и кожата със себе си, както правеха и всички офицери, които имаха възможност да се доберат до нещо интересно при военните си походи.

Сега младият Дъфи изглеждаше много по-добре от деня, когато го бяха докарали в Суакин. Тогава той приличаше на обрасъл с косми великан с очи на див звяр. Но дори и сега ирландецът имаше вид на подгонено животно.

Генералът имаше приятната задача да връчи на приятеля си солиден чек. Патрик се водеше изчезнал, а не убит, и затова заплатата му продължаваше да се начислява, както и всички надбавки за пустинната операция. Но имаше и нещо друго, и именно то бе причина да го извика при себе си. Хъджис извади писмото, което бе достигнало до него чрез личен състав.

— Наистина ли си решил да напуснеш армията? — попита.

— Да — отвърна младежът. — Мисля, че е време да се върна вкъщи.

— Ти си много добър офицер, Патрик, и един от най-кадърните войници, с които съм имал удоволствието да работя.

Похвалните думи накараха Патрик да се почувства виновен. Той винаги бе възприемал военната служба като нещо временно, като необходим етап в живота си, не като съдба.

— Може би няма да напусна завинаги армията. Ще остана запасен офицер в Австралия — опита се да се измъкне.

— Сигурно си чул, че се готвим да напуснем Судан — каза генералът. — Мога да наредя да заминеш с австралийския полк, ако това е желанието ти.

— Исках да получа уволнението си в Лондон — отвърна Патрик. — Имам малко работа в Ирландия, преди да се върна в Сидни.

— Някоя млада дама? — вдигна вежди Хъджис.

— Да, сър — наведе глава той.

— Добре. Тогава ще дам препоръка молбата ти за напускане да бъде приета в Англия. Но винаги можеш да размислиш. Лондон е далече.

— Знам, сър. Уверявам ви, че не беше лесно да взема това решение. Тук оставям много приятели и много добри спомени. — Трепна и вдигна поглед към командира си. — И много, за които бих искал да забравя.

— Ако няма друго, искам да те поканя да изпием довечера по чашка в офицерския стол. Щом разберат, че ни напускаш, всички ще дойдат да се чукнат с теб.

— При положение, че ще пътувам с вас до Лондон, ще е по-добре там да организираме прощалната вечер — засмя се младежът.

— Може би си прав. Нека да не повдигаме предварително въпроса.

Патрик стана, отдаде чест и напусна кабинета на генерала. Сега трябваше да мисли за бъдещето си. Първо щеше да намери Катрин и да сложи край на мъчителните съмнения. Искаше да разбере защо не бе отговорила на нито едно от купищата писма, с които я бе засипал. Беше почти сигурен, че си е намерила друг и е забравила за него. Можеше да го разбере. Поне му се искаше да вярва, че може. Но един вътрешен глас му казваше, че това ще е ужасна трагедия за него. Времето и разстоянието не бяха намалили любовта му към нея.

Той се спря и за миг се загледа в пустинята отвъд военния лагер. Докато беше сред пясъците й, живеейки ден за ден, бе открил за себе си истината за живота. Всичко беше изключително просто. Нямаше нищо по-важно от инстинкта за самосъхранение. Какво значение имаха парите и властта, когато човек разчиташе единствено на физическата и духовната си сила, за да оцелее?

Зад него се чуваха тракане на оръжия, удари на чук върху желязо — явно преглеждаха подковите на конете — смях и гласове на войници. Той въздъхна и продължи към палатката си. Седна пред входа й на покритата с дебел слой прах маса. Сълзите потекоха сами по лицето му. Животът му беше празен. Беше самотен, без истинско семейство. Дори не бе виждал баща си. О, ако бе имал възможност да го опознае! Да се срещне поне веднъж с него. Но това беше невъзможно. Майкъл Дъфи беше мъртъв.

Той избърса сълзите си и огледа разсеяно вътрешността на палатката си. Тежките мисли се разбягаха като птици, щом зърна до леглото си нещо, грижливо увито в чист парцал. Нямаше нужда да го разгъва, за да разбере какво е.

— Редник Макдоналд! Ах, ти, шотландско куче! — щастливо възкликна. — Не си изпълнил заповедта ми!

Той се пресегна и внимателно разви плата. Малката каменна статуя му се смееше право в очите, гола и безсрамна в своето желание. Мориган все още беше с него.

Редник Франсис Фарел лежеше между мокрите от потта му чаршафи в отделението за тежко болни на кораба „Гангс“ и слушаше стенанията на изгарящите от треска мъже около него. Знаеше, че само сънят можеше да го избави от мъчителните звуци, както и от вонята на повръщано, която го задушаваше. Но бог явно му отказваше тази благодат. Той наруга немощното си тяло, неспособно да се пребори с болестта. Смъртоносната бактерия разяждаше вътрешностите му. Как се бе случило точно сега, когато се прибираха у дома! Войниците вече товареха корабите с провизии.

Фарел знаеше, че заради състоянието му може да го изключат от състава на полка и да не го качат на кораба за Сидни. Беше чул, че ще оставят тежко болните тук, докато настъпи подобрение в състоянието им. Жестоката диария бе обезводнила тялото му и той изгаряше от жажда. Оризовата диета, на която го бяха подложили, май не вършеше никаква работа. Един от най-силните полицаи в Сидни сега беше безпомощен като малко дете.

Сълзите намокриха възглавницата му. Ако умреше сега, нямаше кой да каже на младия Патрик Дъфи, че баща му е жив.

— Вода — промълви тихо и една сянка се надвеси над него.

Безплътна ръка докосна челото му и до слуха му достигна успокояващ глас с английски акцент:

— Ето, пийни си, войниче.

Дежурният лекар допря канче с вода до устните му. Франсис жадно пое спасителната течност, но повечето се разля по брадата му. Не можеше да види лекаря, но усети нежните му ръце.

— Опитай се да поспиш, човече — продължи загриженият глас.

Сънят дойде неочаквано. Дълбок, трескав сън със странни, необясними образи на назъбени скали, обвити в пламъци. Нещо му подсказа, че скалите се намират на място, белязано със знака на смъртта. Изведнъж един огромен орел долетя, понесе го на крилете си и Франсис полетя над огнените езици. Адът ли беше това, зачуди се той, или скалистите зъбери, покрай които бяха минали, докато прекосяваха пустинята на Судан?

Военният лекар се взираше тревожно в мятащия се между живота и смъртта австралийски войник. Температурата му отново се повишаваше. От друга страна, преди малко, докато държеше ръката му, усети, че силите на австралиеца като че ли се възвръщат. Той седна до леглото на Франсис Фарел и попи потта от челото му. Не знаеше какво друго да направи. Изведнъж, неочаквано и за самия себе си, той запя. Беше детска мелодия. Майка му го приспиваше с нея в бедната им стаичка в предградията на Ливърпул. Дали войникът можеше да я чуе? И какво означаваха думите, които бълнуваше?

„Патрик, баща ти е жив и аз знам къде можеш да го намериш.“