Питър Уот
Горда птица (2)

1.

Младият мъж от Националната конна полиция в Куинсланд се наведе към червената прашна земя. Огледа внимателно едва забележимите отпечатъци от стъпки и смръщи вежди. Животът на колегите му, спрели конете си недалеч от него, беше в опасност. Бяха навлезли прекалено дълбоко в земята на воините калкадун.

Осмината полицаи бяха извървели дълъг път от казармите близо до град Клонкъри до това диво и изоставено от бога място. Пред тях се извисяваха оголените скали на Годкин Рейндж, а зад тях беше червената полупустинна земя, осеяна с бодливи храсти и хилави дървета, между които се издигаха огромни термитници. Единствено жуженето на досадните мухи и шляпането на конските опашки нарушаваха тишината в горещата и безводна земя на Северна Австралия.

Полицай Питър Дъфи живееше между два свята. Син на ирландския разбойник Том Дъфи и Мондо от клана на нирамбура, той беше наполовина ирландец, наполовина абориген. Беше двайсетгодишен, як и строен като баща си. От майка си беше наследил тъмния цвят на кожата. Изглеждаше добре и привличаше свенливите погледи на европейките, но в същото време усещаше неприязънта на техните мъже. Независимо от отличното образование и европейското си възпитание в очите на белите заселници той си оставаше завинаги наполовина абориген.

Когато двамата с Гордън Джеймс постъпиха в Конната полиция в Таунсвил, той автоматично беше назначен за следотърсач към патрула, докато на приятеля му бе предоставена възможността да расте в йерархията. Гордън беше бял и най-важното, беше син на сержант Хенри Джеймс, известен герой от разселването на туземните племена по река Фитцрой в ранните години на колонията.

Питър не можеше да забрави факта, че преди шестнайсет години именно Конната полиция беше убила майка му и баща му, но предаността към приятеля му и жаждата за приключения бяха победили.

Той проследи неясната диря до скалистата верига. Нямаше съмнение, че водеше до някакво светилище в сърцето на каменистата планина. Инстинктът му подсказваше, че трептящата мараня над древните камъни крие в себе си смърт. Тишината беше ужасяваща — сякаш духовете на планината бяха притихнали и се вслушваха в шума от конете и дрънкането на седлата. Но младият полицай усещаше и един друг шум — шума от дебнещата зад скалите смърт.

— Е, полицай Дъфи, какво виждате? — нетърпеливо попита инспектор Потър от коня си. От дългата езда хемороидите му се бяха възпалили, а безплодното преследване на неуловимите туземци го изнервяше и той си го изкарваше на полицаите.

— Нищо добро, махми — замислено отговори Питър. — Мисля, че калкадун ни примамват да продължим след тях.

— Пълни глупости! — изсумтя Потър. — Чернилките не притежават уменията на белите да планират военните си ходове. Страх те е, затова говориш така.

Питър извърна лице, за да прикрие презрението си към самонадеяния инспектор. Ех, защо Гордън Джеймс, приятелят му от детинство, не бе поел патрула, ами пратиха този надут безмозъчен идиот?

— Мисля, че не трябва да навлизаме в скалите, махми — повтори тихо. — Сигурен съм, че са ни устроили капан.

Питър напълно съзнаваше, че инспекторът не го обича заради това, което беше — плод на отвратителна в лицето на бога греховна връзка между християнин и туземка.

Потър изгледа ядно следотърсача си, а след него и останалите полицаи. Защо не му бяха назначили чистокръвен следотърсач, ами пратиха тоя проклет мелез? Но мелезът имаше приятел в щаба и насила му го набутаха в патрула. Нямаше мърдане, поне засега трябваше да работи с него.

Белите полицаи започнаха да хвърлят притеснени погледи към шефа си. Те уважаваха младия следотърсач. Наричаха го на шега „полубелия“. Чуха ясно, че той препоръча да не навлизат в тясната, обрасла с шубраци клисура. И също като Питър Дъфи нямаха никаква вяра на арогантния инспектор, който беше дошъл съвсем наскоро от военните части в Индия.

Туземните полицаи от патрула знаеха, че Питър е прав. Стискаха нервно карабините си и със страх оглеждаха склоновете и върховете пред себе си. Това разселване май нямаше да мине гладко.

Инспектор Потър разгони мухите около потното си лице. Беше решил да не се съобрази с мнението на мелеза. Досадните калкадун се нуждаеха от добър урок и щяха да го получат. Патрулът щеше да продължи.

Дори и да ги чакаха, туземците бяха беззащитни пред техните снайдери. Дървените им копия не можеха да спрат мощните карабини на Нейно величество да въздадат ред и справедливост в Куинсланд.

— Напред!

Гласът на Потър прозвуча лениво, сякаш държеше да покаже презрението си към тази елементарна задача.

Питър скочи на седлото си, извади карабината от калъфа и я опря в бедрото. Тишината пищеше с ужасяваща сила в ушите му, сякаш беше предсмъртен вик.

Патрулът тръгна в пълно мълчание.

Нямаше ропот, нямаше нервни подмятания и закачки. Всички следваха отпечатъците от безброй боси крака, които набитото око на Питър успяваше да различи върху сухата земя. Скалите над тясната клисура са достатъчно високи, за да скрият цяла армия от воини, тренирани да убиват още от раждането си, помисли тревожно Питър. Полицаите го следваха неохотно и със свити сърца. Само инспектор Потър беше самодоволен и безгрижен в своето невежество. Плувнал в пот, той яздеше бойко и клатеше глава в отговор на собствените си мисли. Тъпият мелез се бе оказал страхливец, както и бе очаквал. Не му стискаше да излезе дори и пред такива примитивни врагове, въоръжени с камъни и сопи. Но нищо, той беше забелязал позорното му поведение и щеше да рапортува за него, щом се върнеха в Клонкъри. Това означаваше…

Той не успя да довърши монолога си. Из горещия, неподвижен въздух се разнесе слаб свистящ звук. Изгаряща болка проряза слабините му. Няколко остри копия се забиха в коня му и той изцвили в ужасна агония. В същото време тишината над привидно пустите склонове от двете страни се раздра от смразяващи кръвта бойни викове на стотици туземни воини.

Потър дръпна с всички сили поводите в отчаян опит да задържи коня си на крака, но смъртно раненото животно рухна и затисна господаря си към земята.

Пред полицаите изскочиха страшни мъжете с камъни и копия в ръце. Бяха високи по метър и осемдесет, а закрепената перушина на ему и ястреб върху главите им ги правеше още по-високи. Лицата им също бяха покрити с перушина, залепена със собствената им кръв. По ръцете и краката им също имаше пера. Видът им ужаси полицаите, те имаха чувството, че от ада излизат жадни за кръвта и душите им демони и протягат ръце към тях.

Потър се гърчеше и яростно дърпаше забитото в слабините си копие, но острието беше направено така, че веднъж влязло, не можеше нито да се извади, нито да се набута по-навътре. Воините калкадун, на които той се присмиваше само преди минута, им бяха устроили капан и ги бяха нападнали от високото. Патрулът беше притиснат в тясното дефиле без изход и нямаше никаква възможност за маневри. Полицаите един след друг намираха смъртта си.

Един туземен воин с издигнато над главата си копие се надвеси над Потър, заби го в гърдите му и извика:

— Умри, бяло копеле!

Потър с изненада установи, че дивакът говори английски, но това сега нямаше значение. Той задърпа копието от гърдите си, но разбра, че усилията му са напразни, и погледна убиеца си по-скоро изненадано, отколкото гневно. Беше изгубил хората си, а сега губеше и живота си.

Воинът завъртя свирепо копието в гърдите му. През това време последните оцелели полицаи трескаво се опитваха да се освободят от побеснелите коне и да допълзят до храстите. Но накъдето и да се обърнеха, виждаха само налепените с перушина свирепи лица на туземците. Те се нахвърлиха върху полицаите с бойни викове и ги приковаха с острите си копия към червената земя. Полицаите пищяха, молеха за милост и се гърчеха под ударите на нулите и каменните брадви. С острите като бръснач каменни ножове диваците отваряха коремите на мъртвите си врагове и бъркаха нетърпеливо, за да открият по-бързо бъбреците им. По-късно щяха да изядат тлъстината над ципата им като жест на уважение към загиналите в битката туземци.

Уолъри насочи вниманието си от мъртвия инспектор към последния оцелял полицай. Той стоеше сам, готов за бой, и държеше карабината си като тояга. Нямаше никакъв шанс, туземците го бяха оградили от всички страни и му се подиграваха.

Питър знаеше, че ще умре. Беше безсмислено да моли за милост тези, които системно бяха изтребвани от колегите му вече толкова години. Но нямаше да се предаде. Щеше да се бие до последна капка кръв. Така беше загинал баща му при скалите на Бъркланд. Така беше загинала и майка му. Такава беше и неговата съдба и той щеше да я посрещне като истински мъж. Напълни гърдите си с въздух и се приготви за последната битка.

Един възрастен воин с кърваво копие се отдели от кръга около Питър и пристъпи към него. От покритото му с белези тяло, беше ясно, че е стар и опитен боец.

Младежът беше готов за смъртта, но се надяваше да избегне болката. Мълчаливо се замоли да посрещне храбро копието с гърдите си. Искаше да покаже на воините, че е добър колкото всеки един от тях и в боя, и в смъртта. Знаеше как да се бие с копие, но начинът, по който калкадун го използваха, беше различен от това, на което го беше научил преди години легендарният Уолъри. Те мушкаха с него като със сабя, а той беше учен да го мята.

Уолъри принуди младия полицай да го погледне. Искаше да види очите му, преди да забие копието си в него. Но щом погледна в тях, застина. „Том“, помисли той и направи крачка назад. Той гледаше в очите на Том.

Питър забеляза колебанието му. Не беше ли виждал някъде тези очи? Дали в сънищата си, или беше част от далечното минало? Едно почти забравено име излезе от устата му.

— Уолъри! — прошепна.

Двамата мъже наведоха оръжията си и впиха погледи един в друг. Беше изминало едно десетилетие по календара на белите хора, откакто Уолъри бе видял за последен път сина на своя бял брат. Ето какво означаваше магическото послание, получено в свещената пещера. Той беше тук, за да се срещне с единствения оцелял нирамбура, мъжът, който щеше да пренесе тяхната кръв в бъдещето.

Сред воините калкадун се разнесе тих ропот. Защо този дарамбал свали копието си пред врага?

Уолъри пристъпи напред и протегна ръка към единствения потомък на своя род.