Питър Уот
Горда птица (6)

5.

Лицето на Джени бе застинало в почуда, сякаш смъртта я бе покосила неочаквано.

Малката барака, доскоро гордост за домакинята си, сега се огласяше от риданията на Ребека. Уили й каза, че майка й е мъртва, но тя не знаеше какво е смъртта. Виждаше единствено мъката в очите на братята и баща си. Джонатан и Сол стояха зад нея и се опитваха да скрият сълзите. Бен бе коленичил пред двойното легло, където бе положена Дженифър, хвана ръката й и изхлипа. Сълзите му намокриха одеялото, с което бе покрита.

В мига, когато видя залитащия Уили, той разбра, че се е случило нещо ужасно с Джени. Нищо друго не би могло да предизвика такава скръб в доведения му син. Затича се към къщи, влезе в спалнята и видя безжизненото й тяло. Веднага забеляза следите от змийски зъби. Каква нелепа смърт!

Уили люлееше главата си с ръце, нямаше сили да заплаче. Ах, ако беше отишъл за дърва, може би още щеше да е жива! Беше го помолила, но той се заинати като дете и трябваше да отиде тя.

Тайпанът не бе убил Джени нарочно. Просто бе бранил малкото си. Бе нападнал с такава скорост, че Джени нямаше време да отскочи. Острите като игли зъби се бяха забили в ръката й над лакътя и бяха пуснали отровата си в нищо неподозиращата жена.

Уили беше вкъщи, чистеше револвера си, когато чу писъка й. Стисна инстинктивно оръжието и изхвърча навън. Първата му мисъл беше, че туземците, които се бяха разположили наблизо, ги нападат. Изведнъж осъзна, че е забравил да зареди револвера, и се поколеба дали да не се върне за патрони, но тревогата за майка му надделя и той хукна с празния пистолет към купчината дърва. Там я видя. Държеше се за ръката и го гледаше учудено. Лицето й бе станало пепеляво. С крайчеца на окото си той зърна дебелата кафява опашка на змията да изчезва между цепениците. Хвърли пистолета, вдигна майка си на ръце я понесе към къщи. Ребека видя треперенето на майка си, която вече беше в шок, и очите й се напълниха със сълзи. Уили я положи нежно върху леглото и хукна към кухнята да намери остър нож. Момиченцето ревна с глас, като видя, че разпаря ръкава й и изрязва месото около двете малки кървави точици. Джени стисна зъби, когато острието навлезе дълбоко в плътта. Не искаше да плаши дъщеря си с виковете си. Но отровата вече бе влязла в кръвта и усилията на Уили се оказаха напразни.

Джени усети, че краят е близо, извика сина си и му разказа всичко: за любовта си към него и другите си деца, за Бен и за неговия биологичен баща. Очите й запламтяха, когато повтори пред него клетвата, която някога тринайсетгодишното момиче си бе дало в онази мръсна, пълна с плъхове стая в предградията на Сидни.

Сега Уили стоеше в задния двор и обмисляше всяка дума на майка си. Змията беше разбила на парчета живота му, сърцето му натежа от мъка заради ужасната загуба и от силната омраза към онзи мерзавец, баща му. И той се закле на смъртното й ложе, че ще изпълни волята й и ще убие перверзното копеле.

Неговият баща беше Гренвил Уайт и един ден щеше да си плати за всеки ден страдание, което майка му бе изтърпяла като дете. Страдание, толкова ужасно, че тя си бе позволила да го сподели с някого само пред лицето на смъртта. Уили чу всичко за ужасяващото й детство и тя не спря да говори, докато отровата не замъгли съзнанието й. „Гренвил Уайт, богат джентълмен от Сидни…“

Той плю, за да прочисти съзнанието си от омразното име, и долови вкус на кръв в устата си. Това беше кръвта на майка му, той я бе поел, докато се заклеваше, че един ден ще отмъсти на мъжа, който го бе създал. Щеше да се изправи срещу Гренвил Уайт, който бе прекършил детството на майка му и я бе захвърлил да си изкарва хляба, като задоволява низките страсти на мъжете. Уили си спомняше ясно онова време. Спомняше си жестоките ухапвания по тялото й, грухтенето на пияните миньори от златните мини в Палмър върху нея, нейните писъци и кикота на побеснелите от похот мъже. Помнеше и жалното й скимтене, когато двамата се свиваха под дъжда, почти мъртви от глад. Тя обикаляше отчаяно лагера на миньорите, просеше трохи за него, за себе си дори и не помисляше, толкова беше силна майчината й любов. И само Кейт О’Кийф ги спаси от смърт.

— Уили?

Светлината от лампата в ръката на малкия Джонатан хвърляше мрачни сенки върху набразденото му от сълзи и прах лице.

— Какво ще правим сега, Уили? — попита той. В очите му се четеше немият ужас на десетгодишно хлапе, изправено пред необяснимото.

— Питай Бен — процеди през зъби Уили. — Той ти е баща.

— Той е и твой баща — сви вежди Джонатан, объркан от резкия тон на брат си. — Мислех си, че ти знаеш какво да правим…

— Аз имам какво да правя — извика Уили и грабна лампата от ръката му. — За теб не знам, но аз отивам да видя сметката на онази гадна змия.

Джонатан никога не бе виждал Уили толкова гневен. Беше като начало на жестока буря в горещ, зноен ден преди края на сухия сезон. Тогава земята потъваше в гневна тишина и единствено трясъкът на раздиращите небето мълнии, последвани от грохота на падащи дървета, нарушаваха мъртвилото. Той тръгна след Уили и видя как брат му хвърли маслената лампа върху купчината с дърва. Стъклото се счупи и маслото се разля по цепениците. Те лумнаха, огнените пръсти се издигнаха и се сключиха над купа, сграбчиха в прегръдката си змийското гнездо, което беше между дървата. Гъстият задушлив дим се понесе към храсталаците.

— Умри, шибана змия! — извика Уили. В гласа му имаше отрова, равна по сила с тази на тайпана. — Върви в ада!

Но не беше виновна само змията за смъртта на единствения му близък човек на този свят. Виновен беше и мъжът, когото той не познаваше, но един ден непременно щеше да срещне. И тогава уважаваният господин Уайт щеше да сподели съдбата на гърчещото се в пламъците същество.

Джонатан гледаше как купчината дърва се превръща в гроб за змията. От нея изскачаха искри като от огнена дупка на ада. После погледна към Уили, който сипеше проклятия и виеше като ранено животно. Ужасен, стисна очи.

После изведнъж Уили побягна. Скоро шубраците го погълнаха и Джонатан остана сам със страховете и мъката си.

Уили се прибра сутринта тъкмо когато оранжевата топка на слънцето се подаваше над полусухите храсти. Ребека се затича към него. Той беше любимият й брат. Винаги беше мил и не я дразнеше като Джонатан и Сол. Прегърна краката му, залепна за него като за спасителна дъска в средата на океана и изведнъж почувства, че държи в ръцете си човек, различен от този Уили, когото познаваше.

Бен излезе под скосения покрив, който хвърляше благодатна сянка на терасата пред къщата. Видя дъщеря си да се втурва към Уили. Младежът се спря и погали момичето по златистата коса.

— Беки, сложи тенджерата на огъня — извика и се обърна към синовете си. — Джонатан, Сол, донесете дърва за огъня и помогнете на сестра си.

Децата веднага се спуснаха да изпълнят нарежданията му. Това бяха първите думи, които баща им произнасяше след трагедията и те бяха благодарни, че могат да продължат живота, който внезапно бе спрял заедно със сърцето на майка им. Децата усещаха, че скръбта все още го владее, но това все пак си беше техният баща — загрижен и уверен в себе си мъж, който знае какво да направи.

Ребека се съсредоточи върху поставената й задача. Мъката не я плашеше, тя беше част от живота. Момичето често бе виждало сълзи в очите на майка си, особено когато мъжете бяха извън дома и двете бяха сами. То не знаеше причината за тези сълзи, но усещаше страха й. Джени я прегръщаше и я притискаше силно към себе си, сякаш се боеше, че някакво чудовище може да дойде и да я отнеме от прегръдките й. Но имаше дни, когато тя плачеше от щастие. Така беше, когато баща й се връщаше от път и смутено й подаваше букет диви цветя.

— Уили — погледна към младежа Бен. — Ела. Трябва да направим хубав ковчег за майка ти.

Уили кимна. Трябваше да е хубав и здрав, за да може майка му да спи спокойно вечния си сън.

— Ще я погребем под дървото, дето го посади миналата година — продължи Бен и посочи самотна фиданка, която се бореше за живот сред храстите. — Ей там.

Беше пиперово дърво. Джени отдавна пазеше семената и когато се установиха тук, ги пося и положи много грижи за тях. От всичките оцеля само едно. За нея то беше много ценно. Един ден щеше да стане голямо дърво с широка корона, под чиято сянка хора, животни и птици щяха да търсят прохлада от палещите лъчи на слънцето. Сега обаче неговите корени щяха да станат легло, за вечния сън на Джени, помисли си Уили с горчивина.

— Аз ще изкопая дупката. Ти направи ковчега — додаде Бен.

Трудно му беше да крие мъката си, но знаеше, че трябва да продължи да живее. Джени нямаше да е доволна, ако пренебрегне децата заради скръбта си.

— Сега ли? — попита Уили. Нямаше сили да остави тялото на майка си в земята.

— Сега — отсече Бен. Не му беше до въпроси и отговори, макар че му беше мъчно за момчето. Сложи ръка на рамото му и каза: — Съжалявам, Уили! Аз… — Той се запъна. Смъртта на Джени отвори празнина между тях и нямаше представа как да я запълни. — По-добре да приключим, преди да е станало много горещо.

Преди пладне Джени вече лежеше в гроба си. Ребека коленичи и положи върху малката могила букет свежи цветя. После отстъпи и се сгуши в баща си. Джонатан и Сол стояха до тях, но Уили се бе оттеглил встрани. Погледът му бе прикован към прясно изкопаната червена пръст.

Никой не произнесе и дума. Цареше пълна тишина, изпълнена със спомени за живата, смееща се, плачеща и обичаща майка и съпруга. Очите им бяха сухи и зачервени. Изпитваха непреодолима мъка. Дълбоката тишина беше нарушавана само от мързеливото жужене на мухите и далечния крясък на гарван.

Трябваше да се сложат камъни върху могилата, за да се предпази гробът от кучета динго, но тази работа щяха да свършат привечер, когато слънцето се измореше да хапе плътта на хора и животни.

Дженифър Розенбаум, трийсетгодишна майка на четири деца и съпруга на Бен Розенбаум от десет години, щеше завинаги да спи под сянката на пиперовото дърво, което бе посадила и отгледала сама в тази суха и неплодородна земя. И щеше да продължи да го храни с тялото си, докато корените пораснат достатъчно, за да се увият около останките й, както майка прегръща детето си.

Тази нощ Бен остана край гроба на жена си и разговаря с нея, сякаш беше жива и седеше на масата срещу него в малката им къщичка, кърпеше нечий чорап или шиеше нова рокля за Беки. Говореше й за всичко и нищо конкретно, за неща, които бяха солта за любовта между мъжа и жената.

От време на време млъкваше, сякаш очакваше да чуе познатия глас, който, уви, вече беше само в спомените му. Изведнъж се сети за мечтата й да види децата образовани — един свят, останал недостъпен за нея. Бен знаеше, че тя държеше да даде шанс на Беки да напусне пограничния район, и й обеща, че ще направи всичко възможно, за да изпълни желанието й. Разговорът между съпрузите продължи цяла нощ. Сълзите се стичаха по брадата и мустаците на Бен, докато умората го надви. На разсъмване той легна до гроба й и заспа.