Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cathedral, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Йоцова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Гларус
Източник: http://bezmonitor.com
Първо издание, Издателство „Делакорт“ София
История
- — Корекция
Глава 9
Патрик Бърк надзърна от телефонната кабина в сумрачния интериор на „Блеърни стоун“, който се намираше на Трето авеню. На стъклото на бара имаше залепени картонени детелини, а от тавана висеше пластмасова шапка, каквато носеше популярен вълшебник от ирландските фолклорни приказки. Бърк набра директен номер на „Пълийс Плаца“.
— Лангли?
Инспектор Филип Лангли, шеф на отдела за разузнаване в полицейското управление на Ню Йорк, отпи от кафето си.
— Получих доклада ти за Фъргюсън.
Лангли погледна надолу от прозореца на тринайсетия етаж към Бруклин Бридж. Мъглата над морето започваше да се разсейва.
— Ето какво, Пат. Тук започваме да откриваме някои късчета от мозайката, и картинката, която се очертава, не е никак приятна. Във ФБР са получили сведения от информатори в ИРА, че група ренегати от Ирландия са се разшетали из Ню Йорк и в средите на бостънската ИРА, опипват почвата да видят дали могат безпрепятствено да направят в тази страна нещо, което са планирали.
Бърк изтри врата си с кърпичка.
— Както казват старите кавалеристи, виждам много следи от копита, които отиват, но нито едно не се връща.
Лангли каза:
— Разбира се, нищо не сочи директно Ню Йорк или деня на Свети Патрик…
— Има един закон, който гласи, че ако си представиш най-лошото нещо, което може да се случи, в най-лошия възможен момент, то непременно се случва. Денят на Свети Патрик е един кошмар при възможно най-добрите обстоятелства. Той е Марди Гра и Денят на падането на Бастилията, взети заедно. Така че ако съм шеф на ирландска група ренегати и искам да направя голям удар в Америка, бих го направил в Ню Йорк, на седемнайсети март.
— Разбирам. Как смяташ да подходиш към това?
— Ще започна с изравянето на стари познанства. Ще обходя баровете. Ще слушам какво говорят патриотите в тях. Ще ги черпя. Ще купувам хора.
— Действай внимателно! Бърк затвори и отиде до бара.
— Какво да бъде?
— Едно малко — постави банкнота от двайсет долара на бара. Познаваше бармана, гигант на име Майк. Бърк вдигна питието си и остави рестото на бара. — Да те черпя ли едно?
— Още е рано.
Барманът не бързаше да се отдалечи. Знаеше кога някой иска нещо. Бърк мина на лек ирландски акцент. — Търся едни приятели.
— Иди на църква.
— Там няма да ги намеря. Братята Фланегън. Еди и Боб. Също Джон Хики.
— Техен приятел ли си?
— Виждаме се всяка година на седемнайсети март.
— Тогава би трябвало да знаеш, че Джон Хики е мъртъв, мир на праха му. Фланегън се върнаха в родината си, вече има година. Сега пий и да те няма! Тук няма да намериш приятели.
— Това ли е барът, откъдето изхвърлят през прозореца по един пиян на всеки празник на Свети Патрик?
— Ще бъде, ако не се чупиш — очите му бяха спрени неподвижно върху Бърк.
Среден на ръст мъж, със скъпо палто, внезапно се появи от едно сепаре и застана до Бърк. Каза тихо с британски акцент:
— Може ли да поговорим?
Бърк погледна мъжа, който кимна с глава към вратата. Двамата излязоха навън. Мъжът го поведе през улицата и спря на ъгъла.
— Казвам се майор Бартолъмю Мартин и съм от Британското военно разузнаване — извади дипломатическия си паспорт и военната си карта.
Бърк изобщо не ги погледна.
— Това не означава нищо.
Мартин махна към един небостъргач по средата на две пресечки.
— В такъв случай не е лошо да отидем там.
Бърк позна сградата, без да поглежда към нея. Видя двама огромни полицаи от Тактическите сили, застанали на няколко ярда от входа с ръце зад гърба. Мартин мина покрай тях, отвори вратата и я задържа. Бърк влезе в голямото мраморно фоайе и забеляза четирима мъже от Специалните служби, разположени на стратегически места. Мартин тръгна бързо към дъното на фоайето, където каменна преграда скриваше асансьорите на сградата. Вратите на асансьора се плъзнаха настрани и двамата влязоха в него. Бърк се протегна и натисна бутона за деветия етаж. Мартин се усмихна:
— Благодаря.
Бърк огледа мъжа. Беше застанал в класическата поза за пътуване с асансьор — разкрачени крака, ръце зад гърба, глава извита нагоре, зает да следи нарастването на светещите числа. Въпреки ранга му, няма нищо военно в Бартолъмю Мартин, мислеше си Бърк. По-скоро прилича на актьор, който се приготвя да се вживее в трудна роля. Не бе постигнал контрол над устата си. Тя беше твърда и упорита, въпреки усмивката. Може би даваше представа какво представлява човекът в действителност.
Асансьорът спря и Бърк последва майора в коридора. Мартин кимна на някакъв мъж отляво, облечен в син блейзър с лъскави жълти копчета.
На стената в коридора, точно срещу Бърк, се намираха кралският герб и силно излъскана бронзова табела с надпис: „БРИТАНСКИ ИНФОРМАЦИОННИ СЛУЖБИ“. Нямаше знак, който да показва, че именно тук се намират шпионите, но никое консулство или информационен център на посолство, не го декларираха открито. Бърк последва Мартин в просторна стая. Руса секретарка, облечена в син костюм от туид, в тон с плаката на Конкорд зад гърба й, се изправи при тяхното приближаване и поздрави с ясен британски акцент:
— Добро утро, господин майор.
Мартин поведе Бърк през врата точно зад бюрото, през стая за разчитане на микрофилми в малка дневна, обзаведена в по-традиционен стил, отколкото останалата част на това място. Единственият детайл, който подсказваше, че то е правителствена служба, бе голям туристически плакат, който изобразяваше черно-бяла крава, застанала насред слънчева поляна. Надписът гласеше: „Открийте тишината и спокойствието на английското село“. Мартин затвори вратата, заключи и окачи палтото си на права закачалка.
— Седнете, лейтенант.
Без да свали сакото си, Бърк отиде до шкафа отстрани и извади запушалката на голяма гарафа. Помириса я, после си наля питие. Огледа добре обзаведената стая. За последен път бе идвал в консулството седмица преди деня на Свети Патрик миналата година. Тогава беше с някой си полковник Хейс. Бърк се облегна на шкафа.
— Е, какво можете да направите за мен?
— Мисля, доста — усмихна се майор Мартин.
— Добре.
— Вече дадох на инспектор Лангли доклад за някаква група, наречена фениани, водена от някой си Фин Макмейл. Виждали ли сте този доклад?
— Уведомиха ме за подробностите.
— Добре. Тогава знаете, че тук днес може да се случи нещо.
Майор Мартин се наведе напред.
— Аз работя в тясно сътрудничество с ФБР и ЦРУ, но бих желал да работя по-близо и с вашите хора, да разменяме информация. ФБР и ЦРУ ни казват неща, които не казват на вас, но аз бих могъл да ви информирам за техния напредък, както и за нашия. Вече помогнах на вашите военни разузнавателни служби да направят досиета на членове на ИРА и осведомих разузнавателната служба на Държавния департамент за проблема.
— Не сте си губили времето.
— Да. Нали разбирате, в тази работа съм нещо като клирингова къща, институцията, която изравнява сметките. Британското разузнаване знае за ирландските революционери повече от всеки друг, а сега, струва ми се, вие се нуждаете от тази информация. Имаме възможността да ви направим услуга.
— Каква е цената?
Майор Мартин си играеше със запалката на масичката за кафе.
— А да, цената. Искаме по-пълна информация от вас в бъдеще за членовете на ИРА тук, в Ню Йорк. Откъде се снабдяват с оръжие. Как набират парични средства. Такива неща.
— Струва ми се справедливо.
— Така е.
— А какво се иска от мен по-специално? Майор Мартин го погледна:
— Просто исках да ти съобщя всичко това. Да се срещнем. — Мартин се изправи. — Виж, ако искаш да предадеш информация директно на мен, обади се тук и попитай за господин Джеймс. Има човек, който ще приеме съобщението и ще ми го предаде лично. И аз ще ти оставям съобщения тук. Може би неща, които можеш да предадеш на Лангли, като свое откритие. Ще събереш някакъв актив. То ще те направи да изглеждаш много добър в работата си.
Бърк се отправи към вратата, после се обърна:
— Вероятно преследват онази Малоун. Може би дори генералния консул.
Майор Мартин поклати глава:
— Не мисля така. Сър Харолд няма абсолютно никаква намеса в ирландските работи. А колкото до тази Малоун, случайно познавам сестра й, Шийла, от Белфаст. В затвора е. Мъченица на ИРА. Ако само знаеха… но това е друга история. Докъде бях стигнал? А, Морийн Малоун. За ИРА тя е съвсем друго нещо. Осъдена е задочно на смърт от трибунал на временната ИРА. Просто са й дали малка отсрочка. Но не вярвам да я застрелят на улицата. Ще я отвлекат някой ден в Ирландия, северна или южна, ще я осъдят, този път в нейно присъствие, ще прострелят коленете й, после ден-два по-късно ще я застрелят в главата и ще я захвърлят на някоя улица в Белфаст. А фенианите, които и да са те, не биха направили нещо, с което да си присвоят изпълнението на смъртната присъда, издадена от „временните“. Не забравяй, че Морийн Малоун и сър Харолд ще бъдат на стъпалата на катедралата „Свети Патрик“ през по-голямата част от деня, а ирландците уважават святостта на църквата, независимо от религиозните и политическите си убеждения. Не, не бих се притеснявал за тези двамата. Трябва да се търси по-очевидна мишена. Британска собственост. Търговската легация на Ълстър. Ирландците винаги правят предвидими ходове.
— Така ли? Сигурно затова жена ми ме напусна.
— О, разбира се, ти си ирландец… Извинявай! Бърк отвори вратата и излезе от стаята. Майор Мартин отметна главата си назад и тихичко се засмя. Отиде до шкафа и си направи мартини. Премисли разговора си с Бърк и реши, че той е по-умен, отколкото бе смятал. Не че това щеше да му помогне, особено след като играта беше стигнала толкова далече.