Нелсън Демил
Катедралата (6)

Глава 6

Морийн Малоун стоеше гола пред високото огледало на вратата. По лицето и раменете й се стичаше студена вода и проблясваше на ярката светлина в банята. Ръката й се вдигна към дясната гърда и тя почувства студената грапава плът от едната страна. Взря се в моравата резка. Боже, каква беля може да направи един куршум. Веднъж си бе мислила за пластична операция, обаче раната стигаше чак до дъното на душата й, където не би могла да стигне ръката на никой хирург. Взе хотелската хавлия, уви се в нея и отиде в спалнята. Тръгна бавно по дебелия килим, раздели тежките завеси и погледна навън към града от четирийсет и втория етаж на северното крило на „Уолдорф“.

Спираше поглед върху съзвездията от светлини. Нанизи от лампи по улиците и мостовете пресичаха каналите и равните места около острова, самият остров беше гъсто застроен с невероятно големи сгради. Огледа най-близките от тях и видя катедралата, разпростряна във формата на кръст, окъпана в студена синя светлина. Точно срещу нея се изправяше апсидата. Входът гледаше към широк булевард. Двете кули отгоре му се издигаха изящно между тромавите правоъгълни конструкции наоколо. Видя оживено движение по много от улиците. Твърде непривично за това време на денонощието, мина й през ума.

Светлините на града започнаха да се сливат пред очите й. Върна се в мислите си към вечерята в голямата зала на долния етаж, където беше държала реч. Какво каза на онези дами и господа от Амнести Интърнешънъл? Че тя се намира там от името на всички живи и мъртви на Ирландия. Попитаха каква е нейната мисия. Трябва да се убедят британците да освободят затворените в Северна Ирландия по силата на Закона за специалните правомощия. След това, само след това нейните предишни другари по оръжие щяха да преговарят за мир.

Вестниците бяха писали, че появяването й на стъпалата на катедралата „Свети Патрик“ на празничния ден на светеца със сър Харолд Бакстър — британския генерален консул в Ню Йорк — щеше да представлява исторически прецедент. Никога никой кардинал не бе позволявал на човек, който има макар и далечна връзка с политиката, да застане с него на стъпалата на този ден. Политическите фигури, както й бяха обяснили, поздравяваха кардинала и неговия антураж, после се присъединяваха към шествието и вървяха пеша до парадните трибуни, четиринайсет пресечки на север. Но Морийн Малоун, бивш терорист от ИРА, беше поканена. „Не прости ли Исус на Мария-Магдалена?“ — бе я запитал кардиналът. Не беше ли тъкмо това същността на Христовото послание? Не бе сигурна, че й се нрави сравнението с тази известна проститутка, ала кардиналът изглеждаше толкова искрен.

Беше напълно наясно, че сър Харолд Бакстър се чувстваше също толкова неловко в тази ситуация, колкото и тя, но той не би могъл да приеме поканата без позволението на Британското външно министерство, така че поне това беше някакъв напредък. Мирните инициативи, за разлика от военните, винаги имаха такова незначително, колебливо и неуверено начало.

Морийн почувства внезапен хлад от отворения прозорец и потрепери. Очите й отново се спряха върху осветената в синьо катедрала. Опита да си представи края на този ден, но не успя, и това я изплаши. Още една студена тръпка, по-различна, полази по гърба й. Веднъж влязъл, никога не напускаш. Незнайно как, тя знаеше, че Брайън Флин е наблизо. Знаеше също, няма да позволи това да й се размине така лесно.

Тери О’Нийл се събуди от шума на ранното сутрешно движение, който влизаше през отворения прозорец на втория етаж. Тя се изправи бавно в леглото. Уличната лампа отвън осветяваше част от стаята. Мъжът до нея — Дан, да, така се казваше, Дан — обърна главата си и я погледна. Видя, че очите му гледат ясно, в тях липсваше и следа от съненост. Заподозря, че е бил буден от известно време, и това я накара да изпита неудобство, въпреки че нямаше причина.

— Май трябва да тръгвам. На работа съм.

— Никаква работа днес. Ще ходиш на парада. Забрави ли? В гласа му с лек ирландски акцент също нямаше и следа от съненост. Наистина се бе събудил отдавна. Но откъде знаеше, че тя не е на работа този ден? Тя никога не разказваше на случайните си връзки повече от това, което бе нужно да знаят — така се чувстваше застрахована в случай, че нещата не потръгнат.

— А ти ще ходиш ли на работа днес?

— На работа съм — засмя се той и си взе цигара от нощното шкафче. Тя се насили да се усмихне, спусна краката си от леглото и се изправи. Усещаше как очите му обхождат тялото й, докато вървеше към големия еркерен прозорец. Коленичи на перваза, обърната към улицата. Погледна навън. Прекрасна улица. Немного далече от Пето авеню, с градски къщи от кафяв камък и гранит. Погледна на запад. Голям полицейски фургон бе спрял на ъгъла на Пето, от другата страна на улицата имаше камион на телевизията. На отдалечения край на булеварда се намираха парадните трибуни, сглобени точно пред парка.

Тя погледна право надолу. Имаше дълга редица полицейски мотоциклети, паркирани под ъгъл към бордюра на улицата. Десетки полицаи с каски се разхождаха наоколо, духаха в измръзналите си шепи и пиеха кафе. Близостта им я накара да се почувства по-спокойна.

Обърна се и седна с лице към стаята. Забеляза, че беше обул джинсите си, обаче продължаваше да седи на леглото. Отново усети безпокойство. Когато проговори, гласът й бе тих и треперещ:

— Кой… Кой си ти?

Той стана от леглото и се приближи до нея.

— Аз съм снощният ти любовник, госпожице О’Нийл. Застана точно пред нея и за да вижда лицето му, беше принудена да извие силно назад врата си. Тери О’Нийл се изплаши. Този човек не изглеждаше и не говореше като луд. И все пак щеше да стори с нея нещо, което нямаше да й хареса. Бе сигурна в това. Откъсна очи от неговите и погледна страничното крило на прозореца. Един силен писък щеше да свърши работа. Надяваше се и се молеше това да е така.

Дан Морган не проследи погледа й, но знаеше какво има там долу:

— Без писъци, сладурче, без писъци…

Неохотно извърна глава към него. Очите й срещнаха голям черен заглушител на края на дулото на още по-голям черен пистолет. Устата й пресъхна.

— … или ще пусна един куршум в красивата трапчинка на коляното.

Изминаха няколко секунди, преди да успее да оформи в главата си мисъл или дума, после попита тихо:

— Какво искаш?

— Само да ми правиш компания известно време.

— Да ти правя компания? — умът й не можеше да го побере.

— Отвлечена си, скъпа. Отвлечена.