Нелсън Демил
Катедралата (28)

Глава 28

Монсеньор Даунс стоеше до прозореца на вътрешния офис, пушеше една след друга цигари без филтър и се взираше в осветената катедрала през мрежата на синкавия дим. Мислено си представяше катедралата, обвита в пушек, с пламъци, които облизваха сивия камък, подаваха се от рисуваните прозорци и се усукваха около двете кули. Затвори за миг очи и се обърна към хората в стаята.

Тук, освен него, бяха останали капитан Шрьодер, който вероятно щеше да остане докрай, и потъналите във фотьойлите лейтенант Бърк, майор Мартин и инспектор Лангли. Капитан Белини стоеше прав. На канапето седяха Хоган от ФБР и Крюгер от ЦРУ, или обратно? Не, така беше. И шестимата мъже четяха разкодираното съобщение, донесено от един детектив.

Бърк прочете своето копие:

ОТ СВЕТИЛИЩЕТО. МАКМЕЙЛ Е БРАЙЪН ФЛИН. ДЖОН ХИКИ Е НЕГОВАТА ДЯСНА РЪКА. ТРЕТИ КОМАНДИР Е МЕГЪН ФИЦДЖЕРАЛД. ВРАТИТЕ СА МИНИРАНИ. ЗАБЕЛЯЗАХ СНАЙПЕРИСТКИ ПУШКИ, АВТОМАТИ, ПИСТОЛЕТИ, РАКЕТИ М-72, ГАЗОВИ МАС…

Вдигна глава:

— ОТ СВЕТИЛИЩЕТО? Вход? Код? Под? Лангли сви рамене:

— Надявам се, че този, който е успял да го изпрати, ще го направи пак. Сложил съм двама от моите хора в горния салон да записват — той отново прочете съобщението. — Не ми харесва, че прекъсва така рязко.

Белини се обади:

— На мен не ми харесва този инвентар от оръжия.

— Само Малоун или Бакстър могат да изпратят такова нещо — предположи Бърк. — Един от тях сигурно знае Морзовия код и е наясно от каква информация точно се нуждаем. Нали така? И ако, както казва монсеньор, бутонът е в изповедалнята, тогава можем да изключим Бакстър, понеже допускам, че е протестант по убеждения.

— Спокойно можеш да го допуснеш — обади се Мартин. Монсеньор се намеси колебливо:

— Мисля си… Може би господин Бакстър ще пожелае да се изповяда, за да могат да изпратят съобщението отново. Отец Мърфи ще чуе изповедта на кардинала и обратно, значи можем да очакваме още най-много три съобщения.

— После грешниците ще свършат — каза Мартин. — Нали не могат да го направят по два пъти?

Монсеньор Даунс го изгледа студено. Белини попита:

— Това допустимо ли е, монсеньор? Имам предвид използването на изповедалнята с такава цел.

Даунс се усмихна за първи път:

— Разбира се.

Майор Мартин се изкашля:

— Вижте сега. Забравихме да допуснем възможността съобщението да е уловка от страна на Флин, за да ни накара да повярваме, че е добре въоръжен… Твърде прозорливо и изтънчено за ирландец… Но е възможно.

Лангли каза:

— Ако имахме цялото съобщение, можеше да си изградим и по-точна представа за неговата автентичност.

Шрьодер се обърна към Лангли:

— Трябва ми информация за хората, споменати тук. Мегън Фицджералд. Трети командващ.

Лангли поклати глава:

— Ще проверя в досиетата, но никога не съм чувал за нея.

В стаята настъпи затишие, докато във външния офис влизаха и излизаха хора, звъняха телефони и се водеха разговори на групи. На долните етажи полицейските командири координираха овладяването на човешките маси отвън и образуването на кордони. В резиденцията на кардинала, губернаторът Дойл и кметът Клайн провеждаха среща с представители на правителството и обсъждаха по-важни въпроси, събрани около бюфета в трапезарията. Поддържаха се открити телефонни линии с Вашингтон, Лондон, Дъблин и Олбъни.

Един от шестте телефона иззвъня и Шрьодер вдигна слушалката. Подаде я на човека от ЦРУ. Крюгер говори минута и затвори.

— Не разполагаме с нищо за Брайън Флин и Мегън Фицджералд. Също и за фенианите. Имаме старо досие на Хики. Не е така пълно като вашето.

Два телефона иззвъняха едновременно. Шрьодер вдигна и двата и подаде по една слушалка на Хоган и Мартин.

Представителят на ФБР говори много кратко, затвори и съобщи:

— Нищо за Флин, Фицджералд или фенианите. Разполагате с нашето досие на Хики. Случайно на погребението е присъствал наш агент, който е проверявал присъстващите. Това е последната информация в досието. Предполагам, че ще трябва да напишем постскриптум.

Майор Мартин все още беше на телефона и докато слушаше, си водеше бележки. Най-сетне остави слушалката:

— Малко добри новини. Нашето досие на Флин скоро ще пристигне по телекса в посолството. Има също и доклад за фенианската армия. Вашите досиета за Хики са по-пълни от нашето и бих ви помолил да изпратите копие в Лондон. — Той запали цигара и добави със задоволство: — Насам пътува и досието на Мегън Фицджералд. Ето няколко трогателни подробности: родена в Белфаст, на 21 години. Бащата напуснал семейството. Брат й Томас е в Лонг Кеш за нападение над затворническа камионетка. Другият брат, Педар, е член на ИРА. Майка й лежи в болница с нервно разстройство. Типичното петчленно семейство от Белфаст. — Погледна Бърк: — Има и нейно описание. Червена коса, синеока, с лунички, висока пет фута и седем инча, стройна, доста красива, според този, с когото говорих. Прилича ли на младата дама, която стреля срещу теб?

Бърк кимна.

— Тя е сегашното гадже на Флин — продължи Мартин и се усмихна. — Чудя се как се разбират тя и госпожица Малоун. Почвам да съжалявам стария Флин.

През вратата подаде глава униформен офицер:

— Пристигна храната от ресторанта на Барликорн. Шрьодер се протегна към телефона:

— Добре, ще кажа на Флин, че Бърк е готов с това проклето солено месо. — Той набра оператора: — Долният орган — и зачака. — Здравейте, обажда се капитан Шрьодер. Може ли да говоря с Фин Макмейл?

Включи високоговорителите и съседната стая утихна.

— Тук е Дърмът. Макмейл се моли в компанията на кардинала.

Шрьодер се поколеба:

— Господин… Дърмът…

— Наричай ме просто Хики. Джон Хики. Никога не са ми харесвали тези военни имена. Объркват всички. Знаехте ли, че съм тук? Пред теб ли е досието ми, Шнайдер?

— Шрьодер

Той погледна дебелото полицейско досие. С всеки човек играта се води различно. Всеки има своите изисквания. Шрьодер рядко признаваше по време на преговори, че разполага с нечие досие, но също толкова важно беше да не го хванат в лъжа при директен въпрос. Освен това, често се оказваше по-удобно да се разчита на егото на човека.

— Шрьодер, заспа ли? Шрьодер се изправи на стола:

— Да, сър. Знаехме, че сте там. Вашето досие е пред мен, господин Хики.

Хики щастливо се изкиска:

— Прочетохте ли онази част, дето разказва как ме хванаха при опита ми да взривя парламента през 1921-а?

Шрьодер откри обозначените с дата данни.

— Да, сър. Много… — той погледна към Мартин, който стоеше стиснал устни, — много дръзко. И бягството е много дръзко.

— Можеш да си заложиш задника, синко. Сега погледни на 1941-а. Тогава работех с германците по взривяването на британските кораби в пристанището на Ню Йорк. Не съм горд, нали разбираш? Но много от нас правеха това през Втората световна. Показва колко мразим британците, щом сме се хванали с проклетите нацисти.

— Да, така е. Чуйте…

— Двете правителства в Дъблин и Лондон ме осъждаха задочно на смърт пет пъти. Е, както веднъж е казал Брендън Бехан, могат и да ме обесят задочно пет пъти — той се изкикоти.

В съседния офис се чу смях. Вътре всички мълчаха. Шрьодер захапа пурата си.

— Господин Хики…

— Какво пише там за 12 февруари, 1979-а? Прочети ми, Шефер!

Шрьодер обърна на последната страница и прочете:

— „Умрял от естествена смърт в дома си в Нюарк, Ню Джърси. Погребан… В гробището на Джърси.“

Хики отново се изсмя високо и пискливо. Никой от двамата не проговори известно време, после Шрьодер каза:

— Господин Хики, първо искам да попитам дали заложниците са добре.

— Глупав въпрос. Ами ако не са, дали ще ти съобщя?

— Все пак, нали са добре?

— Ето, пак. Същият глупав въпрос — рече припряно. — Добре са. Защо се обаждаш?

Шрьодер изрецитира:

— Лейтенант Бърк е готов да донесе храната, която поръчахте. Къде?…

— През ризницата.

— Ще бъде сам, невъоръжен…

Гласът на Хики изведнъж стана злобен:

— Не е нужно да ме уверяваш в това. От моя страна искам да ви внуша да направите най-после нещо, защото мозъкът на кардинала ще потече по олтара, последван от страхотна експлозия която ще чуят чак във Ватикана, и толкова горещ огън, че ще стопи месинговите топки на Атлас. И това ще стане по-бързо, отколкото можете да се изкачите по тези стъпала с таран и секач за обезвреждане на взривни устройства. Ясен ли съм?

— Да, сър.

— И спри да ме наричаш сър, захаросан задник такъв! Когато бях момче, ако някой погледнеше накриво полицай, си изпросваше цяла седмица бой. Сега всички наричат убийците „сър“. Нищо чудно, че са избрали Ню Йорк за тази работа. Шибаните ченгета предпочитат да играят софтбол с някоя банда от предградията, вместо да режат глави. И докато сме на тази тема, искам да споделя, че не ми харесва гласа ти, Шрьодер. Много е мазен. Как, по дяволите, си получил тази работа? Гласът ти изобщо не е подходящ.

— Да, сър… господин Хики… Как бихте искали да ви наричам?

— Наричай ме кучи син, Шрьодер. Аз съм точно такъв. Давай, ще се почувстваш по-добре!

Шрьодер прочисти гърлото си.

— Добре… Вие сте кучи син.

— О, така ли? Е, бих предпочел да бъда кучи син, отколкото задник като теб — той се засмя и затвори.

Шрьодер остави слушалката, въздъхна дълбоко и изключи високоговорителите.

— Е, мисля… — той погледна досието на Хики. — Много е неуравновесен. Може би шизофреник — погледна Бърк.

— Не е нужно да ходиш, ако…

— Налага се. Къде е храната — изправи се той. Лангли се обади:

— Не ми хареса това за експлозията. Майор Мартин се намеси:

— Щях да бъда изненадан, ако не бяха поставили експлозиви. Те са им специалитетът.

Бърк тръгна към вратата.

— Специалитет на ирландците е да правят глупости — той погледна Мартин. — Не изтънчени и не хитроумни номера, майоре. Просто глупости. Ако им дадеш достатъчно гелигнит и пластичен експлозив, могат да взривят и Слънчевата система. — Отвори вратата и погледна през рамо. — Четирийсет и пет порции. Май ще трябва да изядат по три-четири, за да докажат, че са толкова на брой.

Белини викна към отдалечаващата се фигура на Бърк:

— Надявам се да си прав, Бърк. Силно се надявам. — Той се обърна към хората в стаята: — Завиждам му, че не трябва да влиза там със стрелба.

Шрьодер погледна монсеньор Даунс, който бе пребледнял, после се обърна към Белини:

— За Бога, Джо, спри. Няма да се налага да влизаме с бой в тази катедрала.

Майор Мартин разглеждаше някакви антики върху полицата над камината. Рече сякаш на себе си, но достатъчно силно, за да го чуят всички:

— Дали?