Нелсън Демил
Катедралата (37)

Глава 37

Шрьодер чакаше напрегнато с телефонната слушалка на ухото. Погледна Лангли — единственият човек, останал при него в стаята.

— По дяволите! Не отговарят.

Лангли се бе изправил до прозореца и гледаше втренчено катедралата. От другата страна на двукрилата врата звъняха телефони и викаха хора. Едното крило на вратата се отвори рязко и вътре нахлу Белини. Изглеждаше още по-развълнуван от преди. Викна:

— Получих заповед от Клайн да нападна, ако ти не успееш да ги превъзпиташ.

Шрьодер го погледна:

— Влез вътре и затвори вратата! — Извика в слушалката на оператора: — Разбира се, че искам да продължаваш да звъниш, тъпо магаре такова!

Белини затвори вратата, отиде до един стол и се отпусна тежко на него. По бледото му лице имаше вадички от пот:

— Аз… аз не съм готов за нападение… Шрьодер му кресна ядосано:

— Колко време е нужно да се застрелят четирима заложници, Белини? Ако вече са мъртви, Клайн може да почака малко, докато добиеш поне някаква представа как да направиш удара.

Внезапно в слушалката се чу гласа на Флин:

— Шрьодер?

Отговорът дойде незабавно:

— Да, сър. Всичко наред ли е? — гласът му вече беше напълно овладян.

— Да.

Шрьодер си прочисти гърлото и попита:

— Какво става там?

Гласът на Флин прозвуча спокойно:

— Лошо измислен опит за бягство. Шрьодер сякаш не можеше да повярва:

— Бягство?

— Точно така.

— Има ли ранен?

Последва дълго мълчание, после Флин отговори:

— Бакстър и Мърфи са ранени. Леко. Шрьодер погледна Лангли и Белини. Гласът му прозвуча твърдо:

— Ще изпратим лекар.

— Ако имат нужда от лекар, ще ви се обадя.

— Ще изпратя лекар.

— Добре, но преди да го изпратиш му кажи, че ще му пръсна мозъка.

В гласа на Шрьодер сега прозвуча гняв, ала той беше контролиран, почти нечовешки, предназначен да покаже, че единственото нещо, което не би търпял, е стрелбата:

— Проклет да си, Флин! Ти обеща, че няма да се стреля. Ти каза…

— Всъщност не можеше да се предотврати.

Сега Шрьодер накара гласа си да прозвучи злокобно:

— Флин, ако убиеш някого, Бог ми е свидетел, ако направиш нещо на някого, знай, че сме приключили с правенето на сделки.

— Правилата са ми ясни. Успокой се, Шрьодер!

— Искам да говоря с всички заложници. Незабавно!

— Почакай — последва мълчание, после гласът на кардинала изпълни стаята:

— Капитане, познавате ли гласа ми?

Шрьодер погледна другите двама мъже и те кимнаха.

— Да, Ваше високопреосвещенство. Кардиналът заговори с глас, който издаваше, че е наблюдаван отблизо и диктуват отговорите му:

— Аз съм добре. Господин Бакстър получи, както тук казват, одраскване по гърба и рана от рикошет в гръдния кош. В момента си почива и изглежда добре. Отец Мърфи също е ранен от рикоширал куршум, в лицето, по-точно в челюстта. Преживява шок, но иначе е добре… по чудо никой не е убит.

Тримата мъже в стаята си отдъхнаха леко. От съседния офис се чу приглушен говор. Шрьодер попита:

— А госпожица Малоун? Кардиналът отговори колебливо:

— Жива е… Не е ранена. Тя е…

Шрьодер чу как някой от другия край покри мембраната. Чу приглушени гласове, сърдита размяна на реплики. Той викна в слушалката:

— Ало? ало?

Отново се чу гласът на кардинала:

— Това е всичко, което мога да кажа. Шрьодер заговори припряно:

— Ваше високопреосвещенство, не провокирайте тези хора! Не трябва да застрашавате собствения си живот, защото така се превръщате в заплаха за живота на други хора…

Кардиналът отговори с неутрален тон:

— Ще го предам на останалите — и добави: — Госпожица Малоун е…

Неочаквано се чу гласът на Флин:

— Отличен съвет от храбрия капитан. Нали видя, че всички са живи? Сега се успокой!

— Искам да говоря с госпожица Малоун.

— Излезе за малко. По-късно. — Неочаквано Флин попита: — Готово ли е всичко за пресконференцията?

Гласът на Шрьодер стана спокоен:

— Може би ще ни трябва повече време. Телевизионните мрежи…

— Имам да кажа нещо на Америка и целия свят, и смятам да го направя.

— Да, ще го направите. Проявете търпение.

— Това не е ирландска добродетел, Шрьодер.

— Не съм убеден — Шрьодер почувства, време е за установяване на по-личен контакт, и рече: — Аз самият съм наполовина ирландец и…

— Наистина ли?

— Да, семейството на майка ми е от графство Тайрън. Вижте, разбирам вашето объркване и гняв… Имах един чичо в ИРА. Семеен герой. Хвърлен в затвора от британците.

— За какво? Да не би защото е бил досадник като племенника си?

Шрьодер се направи, че не чу тази забележка.

— Израснах с много от омразата и предразсъдъците, които и ти…

— Но не си бил там, Шрьодер. Не си бил там. Бил си тук.

— С това няма да постигнеш нищо — каза твърдо Шрьодер. — Ще си създадеш повече врагове, отколкото приятели, като…

— Хората тук вече не се нуждаят от други приятели.

Нашите приятели са мъртви или в затвора. Кажи им да освободят нашите, капитане!

— Наистина опитваме. Преговорите между Вашингтон и Лондон напредват. Виждам светлина в края на тунела…

— Сигурен ли си, че тази светлина не е влак, който лети към тебе с бясна скорост?

Някой в съседната стая се изсмя. Шрьодер седна и отхапа връхчето на една пура:

— Слушай, защо не ни покажеш, че ни вярваш, като освободиш един от ранените заложници?

— Кой по-точно?

Шрьодер се изправи на ръба на стола:

— Ами… Ъ-ъ…

— Хайде сега! Поиграй си на господ. Не се съветвай с никого около теб. Ти ми кажи кой да бъде.

— Този, който е най-тежко ранен, Флин се изсмя.

— Много добре. Ето ти едно контрапредложение. Не искаш ли вместо него кардинала? Сега помисли: ранен свещеник, ранен англичанин или здрав кардинал?

Шрьодер почувства в гърдите му да се надига гняв и беше разтревожен, че Флин отговори по този начин:

— Кой е най-тежко ранен?

— Бакстър.

Шрьодер се поколеба. Огледа стаята. Думите се спряха на устата му. Флин го подкани:

— Бързо!

— Бакстър.

Флин вложи тъжна нотка в гласа си:

— Съжалявам. Правилният отговор беше да поискаш Принца на църквата. Ти го знаеше, Берт. Ако беше посочил кардинала, щях да го освободя.

Шрьодер закова поглед в незапалената пура. Гласът му трепереше:

— Съмнявам се.

— Не проявявай недоверие към мен в тези неща. Бих предпочел да загубя един заложник, но да спечеля една точка.

Шрьодер извади кърпичка и избърса врата си.

— Не се опитваме да превърнем това в състезание, за да видим кой има повече кураж… повече…

— Мъжество.

— Да. Не се опитваме да го направим. То е остаряла представа за полицията. Ние отправяме към вас апел… — Той погледна Белини, който изглеждаше много ядосан. Продължи: — Никой тук няма да рискува живота на невинни хора…

— Невинни? Тук вече не воюват невинни цивилни. Всички сме войници, по избор, по призвание, по участие и по рождение. — Флин пое дъх и продължи: — Хубавото нещо в една продължителна партизанска война е, че поне веднъж всеки получава възможност за реванш. — Той направи пауза. — Хайде да изоставим тази тема. Искам телевизор. Изпрати Бърк.

Шрьодер най-сетне запали пурата си.

— Съжалявам, обаче той напусна за малко сградата.

— Казах ти, че искам да стои наблизо. Виждаш ли, Шрьодер, в крайна сметка не изпълняваш всичките ми искания?

— Беше неизбежно. Той ще ти се обади скоро. — Шрьодер млъкна и промени тона си: — Като стана въпрос за Бърк, мога ли да помоля да държиш настрана от телефона господин Хики?

Флин не отговори. Шрьодер продължи:

— Не се опитвам да създавам дрязги между вас, но той казва едно нещо, ти друго. Имам предвид, той е… зъл и песимистично настроен. Исках само да знаеш, в случай че…

Телефонът замлъкна.

Шрьодер се облегна назад в стола и дръпна от пурата си. Помисли си колко лесно общуваше с Флин и колко труден беше Хики. И тогава в ума му проблесна прозрение и изпусна пурата си в пепелника. Добрият тип и лошият тип. Най-старият контра трик в играта. Сега Флин и Хики го прилагаха срещу него.

— Кучи синове!

Лангли вдигна поглед към Шрьодер, после към бележника със записки, който водеше. След всеки диалог изпитваше чувство на объркване и безнадеждност. Тази работа с преговорите не беше за него и той не разбираше как го правеше Шрьодер. Неговите собствени инстинкти му казваха да грабне телефона и да каже на Флин, че скоро ще бъде едно мъртво копеле. Запали цигара и с изненада установи, че ръцете му треперят.

— Мръсници!

Робърта Шпигел зае отново мястото си в люлеещия се стол и вдигна очи към тавана.

— Някой записва ли резултата? Белини се загледа през прозореца.

— Дали могат да се бият толкова добре, колкото да говорят?

Шрьодер отвърна:

— Ирландците са от малкото хора, които могат. Белини не откъсваше очи от прозореца, Робърта Шпигел се люлееше в стола си, Лангли гледаше как димът се къдри нагоре от цигарата, а Шрьодер бе забол поглед в пръснатите книжа на бюрото си. В съседната стая звъняха телефони, нощният въздух отвън се огласяше от рупори, чието ехо долиташе през прозореца. Часовникът над камината цъкаше силно и Шрьодер се загледа в него. 21,17. В четири и половина следобед беше марширувал, радвайки се на парада, на живота и на себе си. Сега усещаше стомаха си свит на топка и животът не изглеждаше толкова хубав. Защо някой винаги разваляше парада?