Нелсън Демил
Катедралата (10)

Глава 10

В средата на Пето авеню при Четирийсет и четвърта улица двете ирландски хрътки Пат и Майк, които бяха талисман на 69-и боен пехотен полк, опъваха силно каишките си. Полковник Денис Лоугън, командирът на полка, почука нетърпеливо по крака си с ирландското офицерско бастунче. Хвърли поглед към небето и помириса въздуха, после се обърна към майор Матю Коул:

— Какво ще бъде времето днес следобед, майор? Майор Коул, като всички добри адютанти, имаше отговор за всичко.

— Очаква се появяването на студен фронт по-късно, сър. До вечерта ще има студен дъжд или сняг. Лоугън кимна и издаде напред масивната си челюст

с предизвикателен вид, сякаш искаше да каже: „Времето да върви по дяволите. Пълен напред!“

Младият майор наподоби неговата поза, макар че челюстта му не беше толкова голяма.

— Мисля, че дотогава парадът ще е завършил, господин полковник.

Той погледна Лоугън, за да види дали го слуша. Чудесното ъгловато лице на полковника му служеше добре при срещи на командния състав, но това изражение, придаващо му вид на скала, се смекчаваше от премрежените като на жена зелени очи. Много неприятно.

Лоугън погледна часовника си, после големия часовник на железния стълб пред сградата на поръчителския тръст „Морган“, на Пето авеню. Големият часовник избързваше с три минути, те щяха да тръгнат, когато удари дванайсет. Лоугън никога нямаше да забрави снимката във вестника, която показваше неговото подразделение, повело парада, и часовникът на три минути след дванайсет. Текстът под снимката гласеше: „ИРЛАНДЦИТЕ ЗАКЪСНЯВАТ“. Това никога повече нямаше да се случи.

Командният състав на полка се върна след проверката на войсковата част и се събра пред знаменосците. Националното и полковото знаме плющяха от движещия се с пет мили в час вятър, който духаше по булеварда от север. Многоцветните бойни флагове, някои от които бяха реликви от Гражданската война и войните с индианците, красиво се развяваха. Лоугън се обърна към майор Коул:

— Как се чувстваш?

Майорът потърси в ума си отговор, ала този въпрос го свари неподготвен:

— Моля… сър?

— Какво усещаш, човече. Как се чувстваш — натърти на последната дума.

— Добре. Добре се чувствам.

Лоугън погледна лентичките от ордени върху гърдите на майора. Кървавочервено петно изпъкваше сред другите като рана.

— Тогава, във Виетнам, имал ли си някога усещането, че нищо не е както трябва?

Майорът кимна замислено.

Лоугън очакваше отговор, който да потвърди собственото му безпокойство, обаче Коул бе твърде млад, за да е развил онова особено чувство до степен, в която да може да го идентифицира и определи сред цялата джунгла в недрата на остров Манхатън.

— Бъди нащрек днес! Това не е парад, а операция. Не позволявай на главата си да се замае.

— Да, сър.

Лоугън погледна полка си. Войниците стояха свободно. Лъскавите им каски отразяваха слънцето над тях. През раменете им бяха преметнати автомати М-16. Тълпата на Четирийсет и четвърта улица се разрасна поради настъпването на обедната почивка на служителите в близките офиси, които се опитваха да си намерят по-добро място за гледане. Някои се бяха покатерили на знаците, които забраняваха и разрешаваха движението, върху пощенските кутии и циментовите кашпи с току-що напъпилите дървета по протежението на улицата.

На пресечката край полковник Лоугън се смесиха вестникари с политици и официални лица от парада. Ръководителят на парада, старият съдия Дрискъл, потупваше всички по гърба, както бе правил повече от четирийсет години. Церемониалмайсторите на парада, великолепни в черните си костюми с райе панталони, изпъваха трикольорните си ленти и оправяха цилиндрите си. Губернаторът стискаше всяка ръка, която изглеждаше способна да задвижи някои лост по време на избори, а кметът Клайн беше нахлупил най-глупавото зелено бомбе, което Лоугън бе виждал.

Лоугън погледна нагоре по Пето авеню. По широкия булевард нямаше движение и хора. Тази странна гледка напомняше второкласен научнофантастичен филм. Полковник Лоугън беше впечатлен най-много от тази гледка сред всичко видяно през този ден. Оттук не можеше да види катедралата, скрита между Петдесета и Петдесет и първа улица, но виждаше полицейските бариери около нея и посетителите на най-долните стъпала.

Някакво мълчание започна да тегне над кръстовището, след като стрелките на часовника се приближиха с още едно деление към дванайсет. Военният оркестър, съпровождащ 69-и полк, преустанови настройването на инструментите, а гайдарите от „Емърълд Съсайъти“ на страничната улица спряха да се упражняват. Важните лица, които 69-и полк трябваше да ескортира до парадните трибуни, започнаха да заемат определените им места под одобрителния поглед на съдия Дрискъл.

Лоугън усещаше сърцето си да затуптява по-бързо с изтичането на последните минути. Не виждаше, но усещаше тълпата от хора, струпани наоколо, стотиците хиляди зрители отпред по дължината на парадния маршрут, полицията, парадните трибуни в парка, камерите и журналистите. Това трябваше да бъде ден на почит и тържество, прочувствено и даже тъжно. В Ню Йорк този ден биваше увенчан от парада, който продължаваше да се провежда, независимо от войната, депресията или гражданските борби от 1762 година насам. Всъщност той беше стълб на ирландската култура в Новия свят и нямаше да умре, дори ако последният мъж, жена или дете в стара Ирландия загинат в борбата с британците. Лоугън се обърна към майор Коул:

— Готови ли сме, майоре?

— Воините-ирландци са винаги готови, господин полковник.

Лоугън кимна. Ирландците винаги са готови за всичко и неподготвени за нищо.

Отец Мърфи огледа хилядите посетители, които се тълпяха пред стъпалата на катедралата. Той пристъпи и застана върху дългата зелена пътека, която бе постлана от главния вход между месинговите парапети до улицата. Пред него между парапетите стояха рамо до рамо кардиналът и монсеньор. От двете им страни бяха британският консул Бакстър (до кардинала) и госпожица Малоун (до монсеньор). Мърфи се усмихна. Подреждането не отговаряше строго на протокола, но така нямаше да могат да се хванат за гушите толкова лесно.

Застанали без строго определен ред около групата на кардинала, се виждаха свещеници, монахини и църковни попечители. Мърфи отбеляза, че присъстват най-малко две преоблечени ченгета. Вдигна поглед над хората пред себе си, за да види тълпата от другия край на булеварда. Момчета и момичета се бяха покатерили на пиедестала на Атлас и си подаваха бутилки. Очите му бяха привлечени от познато лице: Патрик Бърк бе застанал пред пиедестала, с ръце опрени на едно полицейско заграждение. Мъжът стърчеше над тълпата около него и изглеждаше необичайно безразличен към оживените групи хора, които го притискаха от тротоара към заграждението. Мърфи осъзна, че присъствието на Бърк му вдъхва увереност, макар да не беше в състояние да отговори защо му е необходимо това.

Кардиналът се обърна към Бакстър и заговори с глас, в който се долавяше онзи неутрален тон на дипломатичност, така характерен за него.

— Ще останете ли с нас през целия ден, господин Бакстър?

Бакстър отдавна беше отвикнал да го наричат „господин“, но не смяташе, че кардиналът придава на това някакъв особен смисъл. Той също обърна глава и срещна очите му.

— Ако ми позволите, Ваше високопреосвещенство.

— Ще ми доставите удоволствие.

— Благодаря ви.

Той продължи да гледа кардинала, който вече се бе извърнал. Беше стар човек, но имаше остър поглед. Бакстър прочисти гърлото си.

— Извинете, Ваше високопреосвещенство. Мисля, че може би трябва да стоя малко встрани от центъра на събитията.

Размахвайки ръката си към хора в тълпата, които викаха приветствия, кардиналът отговори:

— Господин Бакстър, вие сте центърът на събитията днес. Вие и госпожица Малоун. Това наше малко шоу развихри въображението на политическите коментатори. Както се изразяват те, това е новината на деня. Всички обичат тези прецеденти, скъсването с миналото. — Той се обърна и дари Бакстър с широка ирландска усмивка. — Ако мръднете и на инч, в Белфаст, Дъблин, Лондон и Вашингтон ще си оскубят косите.

Обърна се отново към тълпата и продължи да размахва ръка, като редуваше жестове на весел поздрав с даване на благословия.

— Да, разбира се. Не бях взел предвид политическата страна на нещата, мислех само за безопасността. Не бих желал да стана причина някой да бъде наранен или…

— Бог бди над нас, господин Бакстър, а комисар Дуайър ме увери, че полицейското управление прави същото.

— Звучи окуражаващо и от двете страни. Скоро ли сте говорили с него? Имам предвид комисаря на полицията.

Кардиналът се обърна към Бакстър и го фиксира с усмивка, която показваше, че разбира шегата, но не я намира за забавна. Денят обещаваше да е дълъг.

Патрик Бърк наблюдаваше стъпалата. Забеляза своя приятел отец Мърфи близо до кардинала. Това сигурно е странен живот за един мъж. Да се обречеш на безбрачие. На бащините и майчините грижи на монсеньори и игуменки. Все едно вечно да си останеш момче. Майка му бе пожелала това за него. Свещеник в семейството беше връх в общественото положение, според тези стари ирландци. Но той бе станал ченге, което беше също толкова добре прието в онези стари квартали, и никой не бе разочарован. Най-малко той.

Видя как монсеньор се усмихва и разговаря с жената-бивш терорист от ИРА. Бърк се съсредоточи върху нея. Изглеждаше красива даже от това разстояние. Почти като ангел. Вятърът развяваше красиво русите и коси и тя постоянно отмахваше кичури от лицето си. Бърк си помисли, че ако той беше Харолд Бакстър или Морийн Малоун, нямаше да се намира на тези стъпала. Във всеки случай, не заедно. А ако бе на мястото на кардинала, щеше да ги покани там предния ден, когато на стъпалата щеше да има само безразлични гълъби, стари просякини и безобидни пияници. На кого беше идеята да се размаха този червен плащ в лицето на ирландските бунтовници? Защото ако някой се надяваше то да донесе мир, правеше огромна грешка.

Погледна нагоре и надолу по булеварда. Работници и студенти, избягали от работа и училище, за да участват в големия бум, се смесваха с амбулантни търговци, които здраво въртяха бизнес. Млади момичета бяха нарисували зелени детелини и арфи на бузите си и носеха значки с надпис: „Целуни ме. Аз съм ирландка“. Техният пример беше последван от младежи с пластмасови зелени бомбета. По-възрастните в тълпата се задоволяваха със зелени карамфили и значки с думите: „Напред, Ирландия“.

Морийн Малоун никога не беше виждала толкова много хора. По целия булевард се развяваха американски и ирландски знамена, закачени на пръчки, които стърчаха от сивите масивни сгради. Редица от хора пред „Бритиш емпайър билдинг“ разпъваше дълго зелено знаме и Морийн прочете познатите думи: „АНГЛИЯ ВЪН ОТ ИРЛАНДИЯ“. Маргарет Сингър бе казала, че това е единственият политически лозунг, който щеше да види. Единственият разрешен от главния церемониалмайстор, който беше подчертал, че знамената трябва да са красиво изработени, с бели букви на зелен фон. Полицията имаше разрешение да конфискува всяко по-различно знаме. Надяваше се, че Бакстър го е видял. Нямаше начин да го е пропуснал. Тя се обърна към монсеньор Даунс.

— Всички тези хора със сигурност не са ирландци. Монсеньор Даунс се усмихна.

— В Ню Йорк имаме такава поговорка: „Всеки е ирландец в деня на Свети Патрик“.

Тя отново се огледа, сякаш все още не вярваше на това, което виждаха очите й. Малка Ирландия, бедна и рядко населена, със своя скромен светец-покровител, почти неизвестна в останалия християнски свят, беше причината за целия този шум. Това я накара да настръхне, а в гърлото й заседна буца. Казваха с горчивина, че най-добрият износ на Ирландия са нейните синове и дъщери. Но сега разбра, че нямаше причина за горчивина. Те бяха запазили вярата си, макар и в американизирана версия.

Внезапно чу силен шум, който дойде от множеството и обърна глава към онова, което бе предизвикало суматохата. Група от петнайсетина мъже и жени бяха развили дълго зелено знаме, на което пишеше: „ЖЕРТВИ НА БРИТАНСКИТЕ ЗАТВОРИ И МЪЧЕНИЯ“. Разпозна една от приятелките на сестра си.

Полицейски конен взвод се втурна в галоп по булеварда. Плексигласовите предпазители на каските им бяха свалени. Над главите си бяха размахали полицейски палки. Откъм западното крило на катедралата на Петдесет и пета улица, покрай фургона на подвижния щаб на полицията, на Пето авеню се появи с рев моторизирана полиция.

Някакъв мъж с мегафон извика: „ЛОНГ КЕШ! ЗАТВОРЪТ В АРМА! ЗАТВОРЪТ В КРЪМЛИН РОУД! КОНЦЕНТРАЦИОННИТЕ ЛАГЕРИ! БАКСТЪР, ТИ СИ МРЪСНО КОПЕЛЕ! МОРИЙН МАЛОУН, ТИ НИ ПРЕДАДЕ!“

Тя се обърна и погледна Харолд Бакстър през празното пространство, оставено от кардинала и монсеньор, които бяха изведени по стъпалата нагоре от полицаи от службата за сигурност. Той остана изправен, в поза, изразяваща съсредоточено внимание, с поглед право напред. Знаеше, че към него има насочени телевизионни камери, готови да запишат всяко негово движение, всяко издаване на емоция, било гняв или страх. Но те напразно си губеха времето. Този човек беше британец.

Тя разбра, че камерите следяха и нея, и се обърна, за да погледне към улицата. Знамето беше вече свалено и половината от демонстрантите бяха заловени от полицията, но другата половина бе минала през полицейските заграждения и се насочи към стъпалата. Там ги очакваше редица конни полицаи.

Морийн поклати глава. Това беше историята на нейния народ: Винаги се залавяха с непреодолими неща и накрая откриваха, че те наистина са непреодолими.

Стоеше и гледаше като закована как един от последните прави мъже хвърли нещо към стъпалата.

Сърцето й пропусна един удар, докато го гледаше да лети във въздуха. Изглеждаше сякаш увисна за секунда, преди да започне да пада плавно. Слънцето блесна в него и го направи трудно за разпознаване.

— О, Боже! — тя започна да се свлича към земята, ала с ъгълчето на окото си улови Бакстър. Нито един негов мускул не бе трепнал и той се държеше, сякаш не го интересуваше какво лети към него — бомба или карамфил. Тя се изправи неохотно. Чу как на гранитните стъпала точно зад нея се разби бутилка и замръзна в очакване на експлозия от петрол или нитроглицерин, но единственият последвал звук беше сподавеното възклицание на множеството. После наоколо настана тишина. Зелена боя от разбитата бутилка бе изпръскала дрехите на хората, намиращи се наблизо. Краката й се разтрепериха от облекчение и устата й пресъхна. Сър Харолд завъртя главата си към нея и попита:

— Това също ли е част от традицията?

Тя не владееше гласа си достатъчно, за да отговори, и само го гледаше. Бакстър застана зад нея. Раменете им се докоснаха. Изпита желание да се отдръпне, обаче не го направи. Той леко обърна глава:

— Ще останеш ли до мен, докато всичко това свърши? Измести очите си към него. Бленди на фотоапарати щракаха покрай тях. каза му тихо:

— Смятам, че тук някъде има убиец, който има намерение да ме убие днес. Той външно не реагира на тази информация.

— Е, може би тук някъде има няколко, които възнамеряват да убият мен… Обещавам, че няма да се хвърлям пред гърдите ти, ако и ти обещаеш същото.

Позволи си да му се усмихне:

— Мисля, че постигнахме съгласие по този въпрос.

Бърк стоеше непоклатим под ударите и блъскането на заобикалящата го тълпа. Погледна часовника си. Целият епизод бе отнел две минути. За миг си беше помислил, че това е, което очаква, обаче за петнайсет секунди разбра, това не са фенианите.

Полицаите от службата за сигурност на стъпалата бяха действали бързо, но не особено решително пред фанатизираната тълпа. Ако тази бутилка се беше оказала бомба, щеше да се наложи да мият нещо повече от зелена боя. Бърк ливна в гърлото си голяма глътка от плоското шише. Знаеше, че този ден безопасността бе проблем от такъв мащаб, че изобщо беше престанала да бъде проблем.

Припомни си малкото, което знаеше за фенианите. Според Фъргюсън бяха ветерани, умееха да оцеляват и не бяха религиозни фанатици. Каквато и да беше тяхната мисия, те най-вероятно смятаха да се измъкнат след това, и тъкмо то според Бърк щеше да направи задачата им още по-трудна, а неговата работа — малко по-лесна. Поне така се надяваше.

Полковник Денис Лоугън успокояваше Пат и Майк, които бяха разтревожени от виковете на тълпата. Лоугън се изпъна и погледна часовника на железния стълб. Една минута след дванайсет.

— По дяволите! — извика към адютанта си майор Коул. — Започвайте този проклет парад.

— Слушам, сър.

Адютантът се обърна към Бари Дюган, офицерът, който от двайсет и пет години даваше със зелена свирка сигнал за началото на парада.

— Офицер Дюган ! Начало!

Дюган приближи свирката до устните си, напълни дробовете си и изтръгна най-продължителния и силен сигнал за всичките двайсет и пет години, през които го бе правил.

Полковник Лоугън застана пред войсковата част и вдигна ръката си. Погледна няколко пресечки нагоре и видя тълпа от журналисти и полицаи в сини униформи около някаква ирландска каруца, от която продаваха алкохол. Никога не си губят времето, ако ги оставиш на мира. Спомни си девиза на своя полк: „Разчисти пътя!“ Свали ръката си и обърна глава над дясното си рамо:

— Хо-о-о-д-о-о-м… марш!

Полкът тръгна. Армейският оркестър поде „Гариоуен“ и двеста двайсет и третия ден на Свети Патрик започна.