Нелсън Демил
Катедралата (35)

Глава 35

Берт Шрьодер погледна записките, които му беше дал психологът на неговия отдел, доктор Кормън. Той бе слушал всички разговори в съседния офис. На листа пишеше: „Флин е мегаломан и вероятно параноиден шизофреник. Хики също е параноик с неосъществено желание да умре“. Шрьодер едва не се разсмя. Какво друго може да е желанието да умреш, ако си още жив? Как, чудеше се Шрьодер, един нюйоркски психолог може да постави диагноза на човек като Флин, който принадлежи към толкова различна култура? Или на Хики, дошъл от друга епоха? Как въобще може да поставя диагноза на който и да било, въз основа на телефонни разговори? И все пак го правеше за Шрьодер по петдесет пъти в годината. Понякога неговите диагнози се оказваха доста точни, друг път не бяха. Винаги се чудеше: дали Кормън не поставя диагноза и на него?

Вдигна поглед към Лангли, който беше свалил сакото си, защото в стаята бе задушно. Изваденият му на показ кобур с револвера, каза си, е отлично средство за сплашване на цивилните. Шрьодер го попита:

— Вярваш ли много на тези неща? Лангли вдигна очи от своето копие:

— Напомня ми за моя хороскоп, езикът е такъв, че подхожда на всекиго… Нали знаеш, никой не играе с цялата колода?

Шрьодер кимна, обърна на другата страница и впери поглед в нея, без да чете. Още не бе дал на Кормън психологическите профили на двамата мъже и може би изобщо нямаше да му ги даде. С колкото повече различни мнения разполагаше, толкова по-добре можеше да се оправдае, ако нещата завършат зле.

— Като става въпрос за теорията на Кормън, за неосъщественото желание на Хики да умре, искам да попитам, докъде стигнаха нещата с разрешението за ексхумация?

Лангли отвърна:

— Намерихме един съдия в Ню Джърси. Ще можем да разкопаем гроба до полунощ.

Шрьодер кимна. Полунощ, изкопан гроб… Потръпна и отново се върна към доклада на психолога. Беше дълъг три машинописни страници и докато го четеше, доби усещането, че Кормън също не е много наред. Колкото до умственото състояние на тези двамата, Шрьодер мислеше, че само Бог знае какво представляват — нито Кормън, нито другите в стаята, нито дори те двамата знаеха.

Погледна тримата, които бяха останали вътре — Лангли, Шпигел и Белини. Знаеше, че очакват той да започне с нещо. Изкашля се леко.

— Е… имал съм вземане-даване и с по-луди от тях. Странното е, че близостта на смъртта сякаш ги променя, макар и временно. Действат много рационално, като разберат какво имат насреща си, когато виждат всички сили, насочени срещу тях.

Лангли се обади:

— Само двата поста в кулата имат възможност да виждат повече, Берт. Останалите се намират в нещо като пашкул. Разбираш ли?

Шрьодер отправи раздразнен поглед към него. Неочаквано се намеси Белини:

— Да върви по дяволите тази психо-глупост. Къде е Стилуей? — и погледна Лангли.

Той вдигна рамене. Белини продължи:

— Ако Флин го държи там вътре, наистина имаме проблем.

Лангли издуха кръгче дим.

— Проучваме това. Шрьодер продължи:

— Хики лъже. Той знае къде е Стилуей. Шпигел поклати глава.

— Мисля, че наистина не знае. Сега и Лангли се намеси:

— Хики спомена името на майор Мартин твърде недискретно в телефонния разговор, Флин едва ли би искал това име да добие широка известност. Не би искал да създаде търкания между Вашингтон и Лондон на този етап.

Шрьодер кимна разсеяно. Беше сигурен, че правителствата и без това няма да стигнат до единомислие. Или ако се случеше, то нямаше да включва освобождаването на затворниците в Северна Ирландия. Той нямаше какво толкова да предложи на фенианите, освен живота им и справедлив процес, пък те изглежда не се интересуваха и от двете неща. Капитан Белини закрачи пред камината.

— Няма да изложа момчетата си на огън, докато не знам разположението на всяка колона, скамейка, балкон или олтар в тази сграда.

Лангли хвърли поглед на шестте книги със снимки, струпани на малката масичка.

— Тези книги би трябвало да ти дадат доста добра представа за разположението. Има няколко наистина добри снимки на вътрешността. Планове на пътеките и коридорите. Накарай хората си да започнат да ги разучават. И то веднага.

Белини спря и го погледна.

— Тая ли е най-добрата разузнавателна информация, която можеш да предложиш? — Той събра книгите с огромните си ръце и тръгна към вратата. — По дяволите! Ако това място има някакъв таен коридор, трябва да го знам. — Започна да обикаля в кръг. — Досега ставаше, което те пожелаят… но ще ми паднат в ръцете. — Огледа смълчаните хора в офиса.. — Продължавай да разговаряш с тях, Шрьодер. Когато дойде време да действам аз, ще бъда готов. Ще им разкажа играта на тези скапани кучи синове и ще ви поднеса топките на Флин в чинийка.

Излезе и тръшна вратата след себе си. Робърта Шпигел погледна Шрьодер.

— Тоя в ред ли е? Шрьодер сви рамене.

— Винаги минава през тази фаза, когато положението се закучи. Превърта и става все по-луд с приближаването на развръзката.

Робърта Шпигел се изправи, бръкна в джоба на ризата на Лангли и извади цигара. Лангли я гледаше как я запали. Имаше нещо мъжко и едновременно по женски чувствено в движенията й. Жена, която очевидно има влияние върху кмета. Макар че никой не знаеше за какъв тип влияние става въпрос. И освен това, каза си Лангли, беше много по-смела от Негова чест. Когато се стигне до крайно решение, от което щеше да зависи живота на много хора, тя щеше да го вземе. Робърта Шпигел, чието име никой извън Ню Йорк не бе чувал. Робърта Шпигел, която нямаше амбиции за изборна длъжност, нито кариера, за която да се тревожи, и никой, пред когото да отговаря.

Шпигел седна на бюрото на Шрьодер и се наведе към него, после погледна през рамо към Лангли.

— Хайде да си поговорим открито, докато сме само тримата… — тя прехапа устни замислено и продължи. — Знаете добре, британците няма да се поддадат. Белини няма особено голям шанс да спаси онези хора или катедралата. Вашингтон си разиграва игричките, а губернаторът е, между нас казано, задник. Негова чест е, как да се изразя, неспособен да се справи с проблема. Църквата ще се превърне в нов проблем, ако им дадем достатъчно време. — Тя се наклони съвсем близо до Шрьодер. — Така че… Всичко зависи от теб, капитане. Повече от който и да е друг път през бляскавата ти кариера. Всичко зависи от теб и ако нямаш нищо против да кажа, ти не се справяш със ситуацията с обичайния си апломб.

Шрьодер почервеня и се изкашля.

— Ако вие… Ако кметът иска да се оттегля… Тя слезе от бюрото.

— Винаги идва моментът, когато човек разбира, че се е изправил пред равен на него. Мисля, че всички открихме своя равен противник в тази катедрала. Изглежда не можем да спечелим нито една точка. Защо?

Шрьодер отново се изкашля.

— Ами… Винаги така изглежда в началото. Те са агресорите, нали така, и са имали месеци, за да обмислят всичко. След известно време ситуацията ще започне да се обръща…

Шпигел удари с ръка по бюрото.

— Те са наясно с това, Шрьодер! Ето защо не ни дават време. Светкавична война! Знаеш какво означава. Не смятат да дават отсрочки, за да можем да предприемем някакви действия. До зори, или всички са мъртви. Това е най-вярното нещо, което някой каза тази вечер.

Шрьодер се опита да овладее гласа си.

— Госпожице Шпигел… Вижте, имам зад гърба си много години… нека да обясня. Те имат психологическо предимство над нас заради заложниците. Поставете се на тяхното място в катедралата. Помислете за трудностите, които трябва да преодолеят. Те не желаят да умрат, независимо какво искат ние да мислим. То и единствено то стои в дъното на тяхното мислене. А заложниците пазят живота им, ето защо няма да ги убият. Ето защо нищо няма да се случи на зазоряване. Нищо. Никога не се случва. Никога.

Шпигел въздъхна дълбоко. Обърна се към Лангли, но не за да вземе друга цигара, а пистолета му. Извади го от кобура под мишницата му и се обърна към Шрьодер:

— Виждаш ли това? Някога хората са уреждали споровете си с него. — Тя погледна отблизо синкавочерния метал и продължи. — От нас се очаква да бъдем над него, но искам да ти кажа нещо. На света има повече пистолети, отколкото преговарящи. И още нещо. Бих предпочела да изпратя там Белини с неговите оръжия, отколкото да седя с пръсти, заврени в задника, и да чакам какво ще се случи на сутринта. — Тя пусна пистолета отстрани и се наведе над бюрото. — Ако не можеш да постигнеш удължаване на крайния срок, ще нападнем, докато все още разполагаме с прикритието на тъмнината. И преди всичко наоколо да се срине до земята.

Шрьодер седеше неподвижен.

— Няма поставена бомба.

— Господи, ще ми се да имам твоите нерви. Много са здрави, нали?

Тя подхвърли пистолета на Лангли, който го прибра в кобура. Погледна Шпигел. Твърде много си позволяваше — първо цигари, после пистолета. Вземаше нещата му твърде безцеремонно. Но може би беше по-добре, че не спазва предпазливия етикет, приет в такива ситуации.

Робърта Шпигел се отдалечи и погледна двамата офицери.

— Ако искате да знаете какво всъщност става около вас, не слушайте онези политици отвън. Слушайте Брайън Флин и Джон Хики. — Погледна голямото дървено разпятие над главата на Шрьодер, после катедралата, която се виждаше през прозореца. — Щом Флин и Хики заявяват, че до сутринта всички ще са мъртви, значи е така. Трябва да разберете с кого си имате работа.

Шрьодер кимна почти незабележимо. За част от секундата бе видял лицето на врага, но то изчезна също толкова бързо. Дълго време мълчаха, после Шпигел продължи тихо:

— Те могат да усетят страха ви… да го помиришат. Усещат също, че няма да им дадете онова, което искат — тя погледна Шрьодер. — Бих желала хората там да ти дадат насоката, от която се нуждаеш. Но те бъркат своята работа с твоята. Очакват от теб чудеса и ти започваш да вярваш, че можеш да им ги предложиш. А не можеш. Само Джо Белини може да направи чудо, военно чудо, никой убит, никой ранен, нищо разрушено. На хората отвън Белини им изглежда по-добър вариант. Те започват да губят вяра в дългия и труден път, който им предлагаш, фантазират за славна, успешна, военна акция. Затова, докато шикалкавиш с фенианите, не забравяй да направиш същото и с хората в съседните стаи.