Нелсън Демил
Катедралата (45)

Глава 45

Брайън Флин стоеше от другата страна на дъбовата врата на асансьора, с автоматична пушка М-16, насочена срещу нея. Джордж Съливан беше залепен отстрани до вратата и се ослушваше. Асансьорът спря и Съливан чу тихи почуквания — три дълги, две къси. Даде съответния отговор, обезвреди мината и отвори вратата.

Джон Хики излезе и Флин свали пушката половин секунда по-късно, но сякаш никой не забеляза това.

Съливан протегна ръка:

— Страхотно представление, Джон. Накара ме да се смея и да плача едновременно.

Хики се усмихна и пое ръката му:

— Ех, момче. Сбъдна се една моя мечта. — Той се обърна към Флин: — Ти щеше да го направиш още по-добре.

Флин се завъртя и тръгна към вътрешната галерия. Хики го последва. Докато вървеше, Флин го попита:

— Някой опита ли се да говори с теб? Хики тръгна към органа.

— Само един, онзи инспектор Лангли. Дава ни шанс да се предадем. Обеща пускане под гаранция, такива работи.

— Британците предадоха ли някаква информация, някакъв знак, че са съгласни на компромис?

— Британците? Компромис? Те дори не преговарят. Той седна пред органа и го включи.

— И не си получавал вест от никого?

— Няма да чуеш нищо от тях. — Той погледна Флин. — Трябва да биеш камбаните сега, Брайън, докато все още вниманието на всички е насочено към нас. Ще започнем със… я да видим… „Дани бой“ и после ще изсвирим някои любими ирландско-американски за нашите избиратели. Аз ще водя, а ти следвай моето темпо. Тръгвай!

Флин се поколеба, после тръгна към централната пътека. Хики засвири „Дани бой“ бавно и отмерено, за да определи темпото за камбаните.

Четиримата заложници ги гледаха, а после се обърнаха към телевизора. Репортерите в залата за пресконференции обсъждаха речта на Хики. Бакстър промърмори:

— Не намирам, че нашето освобождение наближава. Отец Мърфи отговори:

— Чудя се… дали след това… британците… Бакстър отвърна рязко:

— Не, не мисля. — Той погледна часовника си. — Трийсет минути и тръгваме.

Морийн погледна него, после отец Мърфи:

— Това, което господин Бакстър иска да каже е, че той също мисли, че след речта на Хики те ще започнат да обмислят компромис. Но господин Бакстър е решил, че не желае той да е причината за какъвто и да е компромис.

Лицето на Бакстър почервеня. Морийн продължи:

— Всичко е наред, не се притеснявай. Аз се чувствам по същия начин. Не желая да ме използват като парче месо, което трябва да разменят срещу всичко, което искат. — И добави съвсем тихо: — Достатъчно дълго ме използваха.

Мърфи ги погледна.

— Всичко това е добре за вас, обаче аз не мога да тръгна, освен ако животът ми е в непосредствена опасност. Същото се отнася и за Негово високопреосвещенство. — Той наклони глава към кардинала, който ги гледаше от високия си трон. — Мисля, че всички трябва да изчакаме…

Морийн погледна кардинала и видя на лицето му изписан същия въпрос. Тя се обърна към отец Мърфи:

— Дори ако речта на Хики е подтикнала хората отвън към компромис, не означава, че Хики е готов на компромис, нали? — Наведе се напред. — Той е измамник. Ако все още вярваш, че е зъл и наистина иска да унищожи нас, себе си, фенианите и тази църква, тогава трябва да се опитаме да излезем оттук. — Тя фиксира Мърфи. — Вярваш ли в това?

Мърфи погледна към екрана. Повтаряха част от речта на Джон Хики. Звукът беше намален и откъм органа се чуваше гласът на Хики. Мърфи гледаше как се движи устата му, как от очите му капят сълзи. Взря се в присвитите очи. Без омагьосващия глас, очите го издаваха. Погледна към Хики, който свиреше на органа. Главата му бе извъртяна към тях и той се гледаше на екрана. Усмихваше се на образа си. После се обърна и се усмихна гротескно на отец Мърфи. Свещеникът бързо се обърна към Морийн и кимна.

Бакстър вдигна глава към трона на кардинала. В отговор той също наведе глава. Бакстър погледна часовника си.

— Тръгваме след двайсет и седем минути.

Флин се качи с асансьора до репетиционната зала на хора. Излезе на балкона и отиде зад Лиъри, надвесен над парапета, наблюдаваше заложниците през оптическия мерник. Флин попита:

— Има ли нещо?

Лиъри продължи да наблюдава четиримата в светилището. В миналото бе разбрал, че не само може да предусети движенията на хората и да разгадае израза на лицата им, но също и да чете по устните им. Той отговори:

— Няколко думи. Не много ясни. Трудно ми е да виждам устните им. Заложниците бяха стигнали до някаква степен в отношенията си, когато общуваха с по-малко думи, ала езикът на телата им започваше да му става по-ясен.

Флин попита:

— Е, ще се опитат ли, или няма?

— Ще опитат.

— Как? Кога?

— Не знам. Скоро. Флин кимна.

— Първо предупредителни изстрели, после се цели в краката. Разбра ли?

— Да.

Флин вдигна полевия телефон на парапета и се обади на Мълинс горе в камбанарията.

— Доналд, отдалечи се от камбаните!

Мълинс преметна пушката си през рамо и постави на ушите си заглушител за стрелба. Взе полевия телефон и бързо слезе по стълбата на по-долното ниво.

Флин отиде до малко табло близо до конзолата на органа и включи деветте копчета, които задействаха камбаните. Застана пред клавиатурата на органа и разтвори книгата с нотни текстове. После постави пръстите си върху големите клавиши и се присъедини към органа на Хики.

Най-голямата камбана, която се наричаше „Патрик“ гръмна, звукът разтърси камбанарията и едва не отнесе Мълинс.

Една по една деветнайсетте огромни камбани започнаха да бият своя карилкон, започвайки от първото ниво, където беше стоял Мълинс и продължавайки нагоре към една точка почти на върха, на двайсет и едно нива над улицата.

На тавана чаша с кафе падна от мостика. Артър Нолти и Джийн Кеърни запушиха уши и се изтеглиха в ъгъла, който гледаше над Медисън. Звъненето предизвика резонанс в галериите и на балкона, който стигна до най-долу. На южната кула Рори Дивейн слушаше мелодията, която идваше от отсрещната кула. Той видя как движението по околните покриви и долу на булеварда замря. В студения зимен въздух ритмичните звуци на „Дани бой“ изпълниха Манхатън.

Тълпите покрай полицейските кордони започнаха да викат възторжено, да вдигат чаши и бутилки и да пеят. От вратите заизлизаха хора и се трупаха по булевардите и страничните улици.

Предаването по телевизията приключи със събитието в залата за пресконференции и се прехвърли на покрива на центъра „Рокфелер“. По баровете и домовете в цял Ню Йорк и страната хората видяха на екраните кадри на катедралата, окъпана в синя светлина. Една камера даде в близък план зелено-златното знаме, което Мълинс бе закачил на кулата.

Песента на камбаните беше уловена в картина и звук и предадена от единия до другия край на континента. Сателитните връзки го понесоха по целия свят.

Рори Дивейн постави сигнална ракета в специалния пистолет, насочи го през разбития вентилационен отвор и стреля. Ракетата се издигна нагоре и лумна в зелен пламък, после увисна като махало в небето и освети сградите и улиците. Дивейн отиде до друг отвор и стреля отново.

Далечни камери, разположени по улиците пред барове и ресторанти, показаха кадри на пеещи, викащи и разплакани мъже и жени. Калейдоскоп от образи се завъртя на екраните — барове, тълпи, зелени светлини в небето, снимани отблизо лица на полицаи със стиснати устни. Камбанарията, катедралата в далечен план.

Сигналните ракети започнаха да се редуват по цвят — червени, бели, сини, после зелени, оранжеви и бели като знамето на Ирландия. През цялото време живата мелодия на „Дани бой“ се разнасяше от камбанарията и се лееше от телевизорите и радиоапаратите.

О, Дани бой, гайдите, гайдите свирят, планината огласят, отекват в дола. Отиде си лятото и розите вече умират. Ти върви, аз ще те чакам тук, у дома.

Най-сетне, след необичайно дълго мълчание, репортерите започнаха да добавят коментар към сцената, макар че тя не се нуждаеше.

В светилището заложниците слушаха хипнотизирани и смълчани. Хики свиреше на органа още по-съсредоточено, Флин го следваше с камбаните. От време на време двамата мъже се поглеждаха през огромното разстояние, което ги делеше.

Хики засвири за трети път „Дани бой“, за да не развали магията, която горчиво-сладката песен беше разпръснала над колективната душа на катедралата и града. Той се засмя през сълзите, които се стичаха по набръчканите му бузи.

В резиденцията на кардинала и енорийския дом единственият звук, който се чуваше, беше на камбаните. Той пресичаше разстоянието между сградите и излизаше от десетина телевизора в различни стаи, пълни с хора.

Бърк стоеше във вътрешния офис на монсеньор, където „Отчаяната дузина“ се бе събрала отново, попълнена с нови членове, на които Бърк постави етикета „Измъчените помощници“.

Шрьодер стоеше настрана с Лангли и Робърта Шпигел, която, забеляза Бърк, започваше да се превръща в постоянен спътник на Лангли.

Лангли се вторачи в екрана:

— Ако имаха телевизори в деня на възкресението на Исус, щеше да изглежда точно по този начин.

Бърк не успя да сдържи усмивката си:

— Добър усет за момента. Добър театър… фойерверки… но Господи, това отнема време.

— И спестява разговорите за психологически неизгодната ни позиция — добави Шпигел.

Майор Мартин стоеше в дъното на стаята между Крюгер и Хоган. Държеше главата и очите си обърнати напред и говореше сякаш на себе си:

— Винаги сме подценявали охотата, с която ирландците се превръщат в обществен спектакъл. Защо не страдат мълчаливо като цивилизовани хора?

Двамата агенти се спогледаха зад гърба му, но не казаха нищо. Мартин погледна единия, после другия. Разбра, че е в беда. Измърмори с небрежен тон:

— Предполагам, че трябва да оправим това, или те самите ще го оправят по типичния си ирландски начин. О, извинявай, Хоган…

Дъглас Хоган се отдръпна от Мартин.

Монсеньор Даунс намери дневника си, заровен между книжата на Бърк, дръпна го към себе си и отвори на 17-и март. Написа в него:

„10,30 ч. Вечерта. Тази вечер камбаните биха така, както са били в миналото, за да отбележат празнуването на свети дни, свършването на войни и смъртта на президенти“. Той спря за малко, после добави: „Те биха може би за последен път. И мисля, че хората почувстваха това. Те слушаха и пяха. В зори, ако такава е волята на Господ, камбаните ще изсвирят «Възхвала на Бога». Или, ако Той пожелае, те никога няма да свирят повече“. Монсеньор Даунс остави химикалката и затвори дневника.

Доналд Мълинс вдигна приклада на пушката си и проби дупка в дебелото непрозрачно стъкло в долната част на кулата. Направи около десетина такива отвора за наблюдение. Шумът от счупването беше заглушен от звъна на камбаните. Мълинс преметна пушката през рамо и вдиша дълбоко. Приближи се до един пробит прозорец от източната страна и погледна студената нощ навън.

Видя как Рори Дивейн редува звездни фойерверки със сигнални ракети. Ясното нощно небе под бледата луна бе осеяно с цветове. Тревогата и отчаянието, които беше чувствал цяла вечер, внезапно бяха погълнати от светлата нощ и той усети увереност пред смъртта, която го очакваше тук.