Нелсън Демил
Катедралата (15)

Глава 15

Патрик Бърк стоеше на предния вход на катедралата „Свети Патрик“ с цигара в уста и ръце в джобовете. Прехвръкваше слаба суграшица. Върху хълбоците на мъртвия кон тя се топеше и се стичаше на малки ручейчета върху заледените каменни стъпала.

Човешките пълчища по околните улици все още не бяха напълно овладени, но полицията бе успяла да пренасочи остатъка от маршируващите подразделения на запад по Шесто авеню. Бърк чуваше барабаните и гайдите да се извисяват над рева на тълпите. Двеста двайсет и третият ден на Свети Патрик щеше да продължи, докато и последният маршируващ премине по Шейсет и четвърта, даже и ако за да се добере дотам, трябваше да пресече Сентръл парк. Клаксони на автомобили пищяха непрекъснато, полицейски свирки и сирени разсичаха ветровития мартенски здрач. Какъв невъобразим хаос. Бърк се чудеше дали някой там долу знае, че катедралата се намира в ръцете на въоръжени мъже. Провери колко е часът. Нямаше още пет и трийсет. Новините в шест днес щяха да започнат по-рано и нямаше да приключат, докато траеше това тук.

Бърк се обърна да огледа бронзовите церемониални двери, после опря рамо в едната от тях и натисна. Вратата помръдна леко. после отскочи пак напред и се затвори. Иззад вратите чу пронизителния звук на аларма. Дяволски хитри копелета! Нямаше да е лесно да се изтръгне катедралата от ръцете на Фин Макмейл. Чу приглушен глас да вика зад вратите:

— Отдръпнете се! Поставяме мини на входа!

Бърк направи няколко крачки назад и започна да оглежда масивните двери, забелязвайки ги за първи път след двайсет години. На дясното крило имаше бронзов релеф на Свети Патрик. Той гледаше надолу към него. В едната си ръка държеше извит жезъл, а в другата — змия. От дясната страна на светеца имаше изобразена келтска арфа, а от лявата — митичният феникс, зает от езическите вярвания, който се възраждаше от пепелта за нов живот. Бърк се обърна бавно и започна да слиза от стъпалата. Е, добре, Фин или Флин, или както още там наричаш себе си — може и да си влязъл вътре с високо вдигната глава, но ще видим дали така ще излезеш.

Брайън Флин стоеше до парапета на балкона за хора и гледаше отвисоко огромната катедрала, разпростряна на площ по-голяма от футболно игрище. Седемдесетте високи като кули прозорци от рисувано стъкло грееха от светлините, които идваха от града отвън, и това ги правеше да изглеждат като втечнени диаманти. Десетки надвиснали полилеи хвърляха отблясъци по дървените скамейки. Редиците колони от сив гранит се извисяваха към сводестия таван, и приличаха на вдигнатите ръце на вярващите, които крепяха Божия дом. Флин се обърна към Джон Хики:

— Ще са нужни доста усилия, за да се разруши до основи това нещо.

— Остави това на мен, Брайън. Флин каза:

— Първостепенна задача на полицията е онази паплач отвън. Осигурихме си време, за да организираме защитата си.

Той повдигна бинокъл и погледна Морийн. Дори от това разстояние можеше да види, че лицето й бе почервеняло, а челюстите — здраво стиснати. Спря погледа си на Мегън, която беше събрала трима мъже и две жени и всички правеха оглед по периметъра на външните стени. Бе свалила забрадката си на монахиня и сега се виждаше дългата й до раменете червена коса. Тя вървеше бавно и лека-полека сваляше облеклото на монахиня. Небрежно пускаше на пода черни и бели одеяния, докато остана само по джинси и тениска с нарисувана огромна червена ябълка. Под нея пишеше: „Аз обичам Ню Йорк“. Тя се спря до входа на северния неф и докато оглеждаше тройната югоизточна аркада, викна:

— Галахър!

Франк Галахър, облечен в черно сако и раирани панталони на церемониалмайстор от парада, се надвеси от парапета на балкона и насочи снайпера си към нея, гледайки през оптическия мерник:

— Готово, проверих!

Мегън продължи нататък.

Флин разви руло с архитектурни планове и ги опря на парапета на балкона. Той потупа плана на катедралата с разтворена длан и каза, сякаш едва сега осъзнаваше този факт:

— Наша е.

Хики кимна и поглади рядката си, изтъняла брадица:

— Да, но дали ще успеем да я задържим? Можем ли да се противопоставим само с десетина човека на двайсет хиляди полицаи?

Флин се завъртя към Джак Лиъри, застанал близо до клавиатурата на органа:

— Ти как мислиш? Можем ли да я задържим, Джак?

Лиъри кимна бавно:

— Дали са двайсет или двайсет хиляди, могат да влизат само по двама-трима. — Той потупа своята модифицирана М-14 с прикрепена към нея оптика: — Всеки, който успее да мине жив през мините на входа, ще бъде мъртъв, преди да е направил и три крачки.

На слабата светлина Флин се вгледа в лицето на Лиъри. Имаше комичен вид в парадната униформа на колониален офицер, с боядисана в зелено пушка. Но в очите и безизразния му глас нямаше и следа от несериозност. Флин отново огледа катедралата, като правеше сравнения с плановете. Тази сграда имаше формата на кръст. Вертикалната черта на кръста представляваше главният неф, където се намираха централните редици със скамейки и петте пътеки. Късата хоризонтална черта бяха северният и южният напречен неф. Там също имаше скамейки и по един изход от всеки от тях. Двете тройни аркади представляваха дълги мрачни галерии, поддържани от колони. Те минаваха над главния неф и стигаха до двата края на напречните нефове. Две по-къси тройни аркади започваха в отдалечения край на напречните нефове и гледаха към олтара. Това беше основното разположение на сградата, която трябваше да задържат. Флин погледна горния край на чертежите. Там се виждаше пететажното жилище на енорийските свещеници, сгушено в североизточния квадрант на кръста извън катедралата. То бе свързано с катедралата посредством подземни коридори под терасите, които не бяха отбелязани на плановете. В североизточния квадрант се намираше резиденцията на кардинала, също отделена с тераси и градини, и свързана също с подземен коридор. Флин беше наясно, че именно тези неотбелязани в плановете връзки бяха слабите точки в защитата им.

— Ще ми се да бяхме окупирали и външните сгради. Хики се ухили:

— Следващия път.

Флин също му отвърна с усмивка. Старецът си беше останал загадка, която се люшкаше на неравномерни интервали между клоунско и воински решително държане. Флин отново насочи вниманието си към плановете. Върхът на кръста представляваше заоблена конструкция, наречена апсида. В апсидата се намираше страничният олтар на Дева Мария, тихо, спокойно място с дълги и тесни прозорци от рисувано стъкло.

— Страничният олтар на Дева Мария няма връзка с външната страна, затова там реших да не поставям пост. Не мога да отделя човек и за там.

Хики се надвеси над плановете:

— Ще я проверя за скрити коридори. Църковната архитектура, Брайън, не би била църковна архитектура, ако няма дрънчащи на кухо стени и замаскирани врати. Места, откъдето да излита Светият Дух. Места, откъдето свещениците тайничко наблюдават някой човек и му изкарват акъла, като прошепват името му.

— Чувал ли си за абатство Уайтхорн близо до Белфаст?

— Прекарах веднъж там една нощ. Нещо там да не би да ти е изкарало акъла? — засмя се Хики.

За пореден път Флин огледа катедралата и съсредоточи вниманието си върху издигнатото място от черен и бял мрамор, наречено светилището на олтара. В средата на светилището се намираше олтарът, издигнат още по-високо върху широка мраморна основа. Студенината на мрамора и бронза бе смекчена от огромни букети свежи зелени карамфили, които според Флин трябваше да символизират зелената земя на Ирландия, която нямаше да изглежда или мирише толкова хубаво, ако я поставеха на жертвеника. От двете страни на олтара имаше редици от дървени скамейки, отредени за духовните лица. На редицата отдясно седяха Морийн, Бакстър и отец Мърфи. Всички изглеждаха напълно неподвижни от това разстояние. Флин отново сложи бинокъла пред очите си и съсредоточи поглед върху Морийн. Тя изобщо не изглеждаше изплашена и това му допадна. Забеляза, че устните й се движат, а лицето й беше обърнато напред. Дали шепнеше молитва? Не, не и Морийн. Устните на Бакстър също започнаха да се движат. И тези на отец Мърфи.

— Кроят тайни планове срещу нас, Джон. — Това е хубаво — отговори Хики. — Ще ни развличат. Флин отмести бинокъла наляво. Точно срещу заложниците от другата страна на черно-белия мраморен под се намираше кардиналът. Седеше напълно неподвижен на издигнатия си трон, покрит с червено кадифе.

— Не могат да намерят убежище дори в светилището — коментира тихо Флин.

Лиъри го чу и каза:

— За тях е все пак някакво убежище. Ако мръднат оттам, ще ги застрелям. Флин се отмести по-нататък покрай парапета и пак се надвеси. Точно зад олтара се намираше стълбището за ризницата. То не се виждаше от балкона. Там на площадката с автомат в ръцете бе седнал Педар Фицджералд, братът на Мегън. Добро момче е този Фицджералд. Разбира колко е важно на всяка цена да се охраняват затворените с верига врати. Притежаваше смелостта на сестра си, обаче без характерната за нея свирепост.

— Все още не знаем дали могат да влязат през някой подземен тунел в криптата и да се качат зад гърба на Педар.

Хики отново разгледа плановете:

— По-късно ще вземем ключовете за цялата сграда. Тогава ще можем да огледаме навсякъде. Трябва ни време, Брайън, за да стегнем защитата си. По дяволите! Защо тези планове не са по-подробни? Да я вземат мътните тая църква! Прилича на мраморно сито с повече дупки в него, отколкото празнотите в историята за възкресението на Христа.

— Надявам се полицията да не открие архитекта.

— Трябваше да го отвлечем снощи заедно с Тери О’Нийл — каза Хики.

— Прекалено очевидно е. Това щеше да насочи насам разузнаването.

— Тогава трябваше да го ликвидираш и да го направиш да изглежда случайно.

Флин поклати глава:

— Човек все пак трябва да сложи някъде границата, не смяташ ли?

— Ти не си никакъв революционер. Чудя се как въобще си стигнал дотук.

— Стигнах по-далече от много други. И сега съм тук.