Нелсън Демил
Катедралата (34)

Глава 34

Джон Хики седеше сам до органа. Вдигна бинокъл към югоизточната галерия. Франк Галахър бе седнал опасно на парапета и четеше библия. Гърбът му беше подпрян на една колона, пушката бе преметната върху коленете му и видът му беше много спокоен. Хики се удивляваше на този човек, който успяваше да помири в главата си две противоположни философии. Той извика към Галахър:

— Стига си чел!

Отмести бинокъла към Джордж Съливан в дългата Югозападна галерия. Той също седеше на парапета. Свиреше на малка хармоника толкова тихо, че да го чува само Аби Боулънд от другата страна на нефа. Хики спря погледа си върху нея. Беше надвесена над парапета, като обляна от лунната светлина девойка на балкона в някоя евтина мелодрама.

Хики завъртя бинокъла към балкона на хора. Мегън отново говореше с Лиъри и изглеждаше, че той я слуша внимателно. Хики долавяше, те откриват как жестокостта ги обединява. Приличаха на двама вампири, застанали на стената на някоя крепост, осветени от луната, безкръвни и безжизнени, неспособни да прекарват срещите си по друг начин, освен като ловуват заедно.

Вдигна бинокъла към Флин, който седеше сам на една от скамейките за хора, издигнати към високите месингови тръби на органа. Зад тях прозорецът-розетка стоеше над главата му като луна от друга планета, отразяваща нощните светлини на булеварда. Ефектът бе драматичен и стряскащ, помисли Хики, и той беше постигнат неволно, като в най-впечатляващите картини, които бе виждал през живота си. Флин изглеждаше напълно незаинтересуван от Мегън и Лиъри, или от чертежите, разпънати върху коленете му. Погледът му беше вперен в пространството и си играеше с пръстена.

Хики остави бинокъла. Имаше впечатлението, че бойците започват да се отегчават, дори да изпитват клаустрофобия, ако бе възможно при такова огромно пространство. Сценична треска, катедрална треска, каквото и да е — то започваше да взема своите жертви, а нощта беше едва в началото си. Защо се получава така, че старите, на които им остава най-малко време, са най търпеливи? Е, усмихна се той, тук възрастта нямаше такова значение. На всички им оставаше еднакво… един-два удара на сърцето по-късно или по-рано.

Хики се обърна към заложниците в светилището. Четиримата разговаряха оживено. При тях нямаше скука. Завъртя полевия телефон до себе си.

— Таванът? Докладвайте за обстановката! Треперещият и задъхан глас на Джийн Кеърни отговори:

— Тук е студено като в ада. Хики се засмя:

— Двамата с Артър трябва да направите същото, което правехме ние като млади, за да се стоплим през зимата. — Почака да чуе отговор, но такъв не последва и продължи: — Сечахме дърва. — Изсмя се и отново завъртя телефона: — Южната кула! Виждаш ли нещо интересно?

Обади се Рори Дивейн:

— Снайперисти на всеки покрив. Районът до Четирийсет и осма улица е разчистен. Отсреща стотици хора са се натрупали по прозорците — и добави: — Чувствам се като златна рибка в аквариум.

Хики запали лулата си и устните му се обърнаха навътре, докато говореше:

— Дръж главата си вдигната, момче! Гледат те през биноклите си — и мислено добави: „И през оптическите си мерници“. — Гледай ги и ти. Ти си причината те да са тук.

— Да, сър.

Хики повика камбанарията:

— Докладвай каква е обстановката. Доналд Мълинс отговори:

— Няма промяна… освен, че пристигнаха още войници.

— Донесоха ли ти соленото месо, момче? Искаш ли още чай?

— Да, искам чай, ако може. Замръзнах. Много е студено. Гласът на Хики стана тих:

— Оня понеделник по Великден, през 1916-а, беше също студено на покрива на пощата. Беше студено и когато британските войници ни поведоха към затвора на Кръмлин Роуд. Беше студено и в двора на каменоломната, където застреляха баща ми, Падрейк Пиърс и още петнайсет от нашите водачи. Но най-студено е в гроба. — После вдигна вътрешния телефон и се обади на полицая-оператор в енорийския дом. — Свържи ме с Шрьодер. — Изслуша серията от тихи потраквания, после попита: — Успяхте ли да намерите Гордън Стилуей?

В гласа на Шрьодер се долови искрена изненада:

— Какво?

— Прегледахме офиса му след работно време, не можехме да го направим преди това, нали разбираш? То можеше да накара някой дори по-тъп от Лангли и Бърк да се досети. Но имахме проблеми да се доберем до Стилуей сред тълпата. После избухнаха безредиците.

Шрьодер колебливо попита:

— Защо… ми го казвате?

— Трябваше да го убием, ала не го направихме. Сега той или е в болница, или се е напил някъде. Или вашият добър приятел майор Мартин го е очистил. Разбира се, Стилуей е ключът към успешната атака на катедралата. Само плановете не са достатъчни. Намерихте ли копие при вас? Добре де, не ми казвай. Шрьодер, слушаш ли ме?

— Да.

— Помислих, че си отнесъл плувката — Хики видя Флин да се приближава към клавиатурата на органа на балкона. — Слушай, Шрьодер. След малко ще изсвирим няколко хубави химна на камбаните. Когато се обадя пак, искам списък с осем заявки от нюйоркското полицейско управление. Ясно ли е?

— Добре.

— И без номера. Само хубави християнски химни, които звучат добре, когато ги засвирят камбаните. И няколко фолклорни ирландски песни. Да поразвеселим града. Дочуване.

Той затвори. Вдигна капака върху клавишите и завъртя ключа на органа. Постави отгоре ръцете си и засвири отделни акорди. Кимна с превзета любезност на заложниците, които го гледаха, и запя, като си акомпанираше:

— В Дъблин, този хубав град, пълен с красиви момичета… — Гласът му се оказа добре овладян бас, богат и плътен, твърде различен от начина, по който говореше: — За първи път срещнах там Моли Малоун…

Брайън Флин седна до органа на балкона и завъртя ключа. Вдигна ръце и изсвири един акорд. На органа бе поставено под ъгъл изпъкнало огледало, което му позволяваше да огледа цялата катедрала отдолу. Знаеше, че се използва от органиста, за да улучи момента на тържественото влизане на някоя процесия, или да наложи умерена крачка на някоя нетърпелива или прекалено колеблива булка. Усмихна се и се присъедини към по-малкия орган отдолу. Вдигна очи и видя Мегън, която току-що беше слязла от южната кула.

— Достави ни удоволствието да чуем хубавия ти глас, Мегън. Ела тук и включи този микрофон.

Мегън продължи да го гледа без да помръдне към микрофона. Очите на Лиъри се местеха от единия на другия, Флин каза:

— Ах, Мегън, нямаш представа колко е важна песента за една революция.

Той включи микрофона. Хики започна песента отначало и той припяваше с тихия си тенор. Тя буташе своята количка по тесните и широки улици и викаше: „Хубави миди. Бързо насам…“

Джон Хики се усмихна и очите му се замъглиха. Музиката го пренесе назад през времето и пространството към страната, която не беше виждал повече от четирийсет години.

Тя продаваше риба и нямаше нищо чудно в това, защото родителите й също продаваха риба.

Те също бутаха своите колички…

Джон Хики видя лицето на баща си, в нощта преди войниците да го отведат за разстрел. Спомни си как го извлякоха от неговата килия, как си мислеше, че водят и него към мястото за екзекуция, но само го пребиха и изхвърлиха на пътя пред затвора в Килмънхем. Видя ясно зелената трева върху гроба на баща си и лицето на майка си край него…

Тя умря от треска и никой не можа да я спаси. Това беше краят на Моли Малоун. Но духът й бута нейната количка…

Тогава беше пожелал да умре. Оттогава всеки ден се стремеше да умре като воин, но звездите му бяха предначертали друга съдба. И когато най-сетне си мислеше, че смъртта бе дошла в онази мизерна малка колиба край реката, разбра, че от него се искаше да продължи… да изпълни една последна мисия. Обаче тя скоро щеше да свърши и той щеше да намери покой.