Нелсън Демил
Катедралата (54)

Глава 54

Отец Мърфи спря на площадката пред криптата с дълъг червен епитрахил на врата, Франк Галахър коленичи пред него и се изповяда набързо с нисък треперещ глас. Флин, който чакаше току до вратата на криптата, му викна:

— Достатъчно, Франк!

Галахър кимна на свещеника, изправи се и влезе в криптата, Флин му подаде лист хартия:

— Ето част от плана на атаката, който се отнася до входа през ризницата. — набързо даде разяснения, после добави: — Можеш да се прикриваш в криптата, докато обстрелваш вратата.

Докато Флин говореше, Галахър беше заковал поглед върху кафеникавата кръв, която бе текла обилно от устата на Педар Фицджералд. Отец Мърфи стоеше в средата на кървавата локва, очевидно без да го осъзнава и Галахър искаше да помоли свещеника да се помести, но Флин беше стиснал ръката му.

— Късмет, Франк. И не забравяй, Дъблин, седемнайсети март, догодина.

Галахър промърмори нещо неразбрано и кимна с отчаяна решимост. Флин излезе от криптата и хвана ръката на Мърфи. Поведе го нагоре по стълбите, през светилището и надолу по страничните стълби към покритата вътрешна галерия. Отец Мърфи се отскубна и свърна към долния орган. Джон Хики седеше и говореше по полевия телефон. Покритото тяло на Педар Фицджералд лежеше в краката му. Свещеникът се наведе и повдигна завивката от Главата на Педар. Помаза челото му, изправи се и погледна Хики, който остави слушалката.

— Успя да промъкнеш това нещо, нали? Е, къде е сега душата на Педар? — рече Хики.

Отец Мърфи продължаваше да го гледа неподвижно.

— А сега, като добър свещеник, ще ме накараш да се изповядам, макар да си сигурен, че ще откажа. Ами ако се изповядам наистина? Ще ми бъде ли опростен целият минал живот, всеки грях, светотатство и богохулство, които можеш да си представиш? Ще получа ли небесното царство? — продължи Хики.

Мърфи започна:

— Да, но трябва да се разкаеш. Хики удари с длан върху органа.

— Знаех си, че има уловка!

Флин хвана ръката на Мърфи и го дръпна настрани. Минаха покрай изповедалнята и Флин погледна малкия бял бутон.

— Много умно, отче. Признавам ти — хвърли поглед назад към Хики. — Не знам какви съобщения сте изпращали ти, Морийн или Хики, но можеш да си сигурен, че никой от вас не е постигнал нищо, освен да увеличи объркването отвън.

Отец Мърфи отговори:

— И все пак така се чувствам по-добре.

Флин се засмя и отново тръгна. Мърфи го последва, а Флин продължи да говори:

— По-добре се чувстваш, така ли? Божичко, какво голямо его имаш, отче — спря на пътеката в нефа между двете южни галерии. Обърна се към галерията, по която току-що бяха минали и викна нагоре към Иймън Феръл: — Знам, че си вярващ, Иймън, обаче отец Мърфи не може да лети, затова ще пропуснеш тази изповед.

Феръл изглеждаше, сякаш това бе единствената изповед, която не искаше да пропусне. Отец Мърфи викна към него:

— Разкайваш ли се за греховете си? Феръл кимна:

— Да, отче.

Мърфи продължи:

— Покай се за греховете си и душата ти ще бъде спасена. Не прави повече нищо, което да го промени.

Флин се ядоса.

— Ако се опиташ да го направиш пак, няма да си жив, да чуеш друга изповед.

Мърфи се отдръпна настрани и Флин описа предстоящата атака на Феръл. Накрая добави:

— Ако ги спрем, в зори синът ти ще бъде свободен. Успех.

Той тръгна към нефа. Свещеникът прикова поглед в двете сивокафяви мини, закрепени за вратите, и други четири, поставени през определени разстояния на пода. От тях във всички посоки бяха опънати жици.

— Нали разбираш? — каза Флин с небрежен тон. — Когато разбият вратите, тези две мини ще избухнат едновременно, последвани от останалите четири, през интервали от петнайсет секунди. Така ще произведат, тъй да се каже, шрапнелна завеса с продължителност една минута. Всеки вход на катедралата ще бъде задръстен с гърчещи се тела. А виковете… почакай, докато чуеш виковете… Няма да повярваш, че хората са способни да издават такива звуци. Божичко, от това кръвта се смразява, отче, а пикнята ти се превръща в лед.

Мърфи продължи да се взира в мините, Флин направи широк жест над главата си.

— Погледни тези високи огневи гнезда… Как, по дяволите, се надяват да успеят?

Той поведе свещеника към малката врата в ъгъла на нефа и с жест го покани да мине първи. Продължиха безмълвно нагоре по спираловидното стълбище и излязоха в дългата галерия, пет нива над пода на катедралата.

До вратата стоеше Аби Боулънд, с автоматична пушка М-16 в ръце. Беше намерила някакъв комбинезон в един дрешник на работниците по поддръжката и го бе навлякла върху клакьорската си униформа. Флин обгърна с ръка раменете й и я дръпна настрани от свещеника, за да разясни подробностите за предстоящата атака и нейните задължения. Погледна през нефа към Джордж Съливан, който ги гледаше. Свали ръката си от раменете й и каза:

— Ако не успеем да ги спрем… и ако решиш, че с убиването на повече от тях няма да постигнеш нищо, тогава се качи в кулата с камбанарията… не се опитвай да прекосиш балкона на хора, за да стигнеш до Джордж… Стой настрана от Лиъри и Мегън. Разбра ли?

Очите й се стрелнаха към балкона и тя кимна, Флин продължи:

— Ще е нужно време, за да се срути таванът, а бомбите няма да разрушат кулите. Те ще са единственото, което ще остане. Джордж ще е в безопасност в южната кула.

— С Джордж разбрахме, че няма да се видим повече после.

Тя погледна Съливан, който продължаваше да ги наблюдава.

— Желая ти успех.

Флин тръгна към коридора за кулата и я остави с отец Мърфи. След няколко минути Мърфи се върна, Флин погледна часовника си.

— Не разполагаме с много време, затова карай по-накратко.

— Откъде знаеш с колко време разполагаш? Трябва ли да разбирам, че са ти известни подробностите за атаката?

Той погледна снопа навита на руло хартия в ръката на Флин. Флин го потупа по рамото с книжната ролка.

— Както знаеш, всеки човек си има цена и макар то често да изглежда подло и жалко, дали някой някога се е замислял, че Юда Искариотски може наистина да се е нуждаел от онези сребърници?

Засмя се и посочи спираловидната стълба. Изкачиха още три нива в кулата, докато стигнаха онова, което минаваше покрай тавана. Флин отвори голяма дървена врата и двамата стъпиха върху мостика. Мърфи се огледа втренчено в слабо осветеното пространство, после отиде до купчина нацепено дърво и свещи. Обърна се назад, погледна Флин в очите и разбра, че няма нищо за казване.

Джийн Кеърни и Артър Нолти излязоха от сенките и приближиха прегърнати по един мостик. Изразът на лицата им показваше, че смятат за злокобно появяването на Флин и свещеника. Спряха на известно разстояние от двамата мъже. Мълчаха и ги гледаха, и само бяла пара излизаше от устите им. Приличаха на две изгубени души, на които бе забранено да прекрачат небесния праг без покана. Флин започна:

— Добрият отец иска да изслуша греховете ви.

Лицето на Джийн Кеърни поруменя. Нолти изглеждаше едновременно объркан и уплашен, Флин повдигна вежди, засмя се късо и се обърна към свещеника:

— В такива моменти е трудно човек да се контролира.

Лицето на Мърфи не издаде нито гняв, нито изненада, но той дълбоко въздъхна с въздишка, която според Флин сигурно беше част от обучението в семинарията. Флин му показа със знак да остане на мястото си и тръгна по мостика. Подаде на Джийн Кеърни три листа хартия и започна да инструктира двамата:

— Ще дойдат с хеликоптери по някое време след пет и петнайсет — направи пауза и добави: — Не се страхувайте!

Джийн Кеърни отвърна:

— Единственото, от което се страхуваме, е да не бъдем разделени. Нолти кимна, Флин преметна ръце около раменете им и тримата тръгнаха към свещеника.

— Ощастливете отец Мърфи, като му позволите да спаси душите ви поне от пламъците на ада. — отиде до вратата и викна през рамо към Мърфи: — Не подкопавай морала на войската ми и карай по-накратко.

Флин излезе от кулата и зачака в мрака на голямата стая с прозорци от матово стъкло. Погледна часовника си. Според Шрьодер оставаха двайсет минути до най-ранния възможен час за започване на нападението. Седна върху студения прашен под, внезапно изпълнен с чувство на страхопочитание пред всичко, което бе извършил. Едно от най-големите граждански вълнения в американската история щеше скоро да завърши с най-масираната полицейска операция, случвала се на континента. И една забележителност щеше да бъде заличена от туристическите справочници. Името Брайън Флин щеше да остане в историята. И все пак, чувстваше той, всичко беше банално, в сравнение с факта, че тези мъже и жени бяха готови да го последват в смъртта. Той рязко се завъртя, извади пистолета си и разби дебелото стъкло на един прозорец. Погледна нощта навън. Студеният вятър разнасяше перести облаци по яркосиньото лунно небе. Нагоре по булеварда десетина знамена се подаваха от прозорците. Те се развяваха замръзнали от вятъра. Тротоарите бяха покрити с лед и счупени стъкла, които блестяха от светлината. Пролет, помисли си той. Мили Боже, няма да видя пролетта.

Зад него се изкашля отец Мърфи и Флин се обърна. Очите им се срещнаха и младият мъж бързо се изправи.

— Този път беше бърз.

Започна да изкачва витата стълба, която постепенно премина в серия от обикновени дървени стълби. Мърфи предпазливо го следваше. Никога не се беше качвал толкова високо в която и да е от кулите, и въпреки обстоятелствата, бе нетърпелив като момче да види камбаните. Достигнаха най-ниската камбанария, където Доналд Мълинс се беше свил зад каменната подпора между два вентилационни отвора. Бе облечен с бронирана жилетка, а лицето и ръцете му бяха начернени със сажди от изгоряла коркова тапа, чиято миризма все още се носеше в студената стая.

Отец Мърфи огледа разбитите отвори с очевидно неодобрение и после погледна нагоре към камбаните, които висяха от носещите греди, Флин не продума. Впери поглед към булеварда. Всичко изглеждаше както преди, но по някакъв неясен и неопределен начин не беше същото. Той попита Мълинс:

— Усеща се, нали?

Мълинс кимна:

— Кога?

— Скоро — Флин му подаде два листа хартия. — Ще трябва да заслепят очите, които ги наблюдават, преди да започнат нападението. Всичко е описано тук. Мълинс прокара светлината на фенерчето по напечатаните страници, без много да се чуди откъде Флин се е добрал до тях.

— Тук ме наричат Мъжът на Северната кула. Звучи като име на някакъв английски рицар — той се засмя и прочете на глас: — „Ако Мъжът на Северната кула не може да бъде унищожен с изстрел от снайпер, тогава в камбанарията ще бъдат изстреляни газови гранати и високовзривяващи се експлозиви. В случай, че и така не успеем да неутрализираме Мъжа на Северната кула, да се открие картечен огън от хеликоптери“ — вдигна глава. — „Да неутрализираме…“ Господи, как са осакатили езика.

Флин видя напрежението в усмивката му. Нареди:

— Опитвай се да ни информираш по телефона! Дръж слушалката свалена от вилката, за да чуваме какво става.

Мълинс си представи как се мята по пода, а от устата му през слушалката се носят животински звуци. Флин продължи:

— Ако оцелееш след обстрела на снайперистите, ще оцелееш и след взрива и пожара.

— То не компенсира факта, че измръзнах до смърт.

Флин отиде до западния отвор и погледна надолу зелено-златното знаме, покрито с лед. Прокара ръка по него. Вдигна поглед към центъра „Рокфелер“. Стотици прозорци все още пръскаха неонова светлина и се виждаха фигури, крачещи напред-назад. Взе бинокъла на Мълинс и го насочи нататък. Някакъв мъж ядеше сандвич. Млада жена се смееше по телефона. Двама униформени полицаи пиеха от картонени чашки. Някакъв човек с бинокъл му махна с ръка. Той върна бинокъла на Мълинс.

— Никога не съм ги мразил преди… Мълинс кимна:

— Влудяващо просташко е… Но вече свикнах. — Обърна се към отец Мърфи. — Значи настъпи моментът, а?

— Така изглежда.

Мълинс се приближи до Мърфи.

— Свещениците, лекарите и гробарите ме карат да потръпвам повече и от северния вятър.

Отец Мърфи не каза нищо. Очите на Мълинс се взряха в някакво неопределено място и време, и изрече едва чуто:

Ти си роден на север и си чувал погребалните викове на селянките. Те имитират воя на духовете, които вещаят смърт. Свещениците го знаят, но не се възпротивяват. — Погледна Мърфи. — Ирландските свещеници са много толерантни към тези неща. Е, отче, цяла нощ слушах воя на духовете, който влизаше през тези отвори… дори когато вятърът не духаше.

— Не си чул нищо подобно.

Мълинс се засмя.

— Но аз го чух. Чух го. И видях катафалката. Беше огромна, черна и лъскава. Летеше над тези покриви с червен ковчег отгоре и безглав кочияш, който шибаше с камшика си безглави коне… тази каляска мина покрай прозореца, отче, и кочияшът плисна в лицето ми леген студена кръв.

Мърфи поклати глава. Мълинс се усмихна:

— Е… аз си въобразявам, че съм поет. Затова, нали разбирате, ми е позволено да чувам разни неща.

В погледа на Мърфи проблесна интерес.

— Поет, значи…

— Аха. — Бледа усмивка трепна на устните му, но гласът му остана меланхоличен. — И преди известно време се влюбих в Лийнхон Ши, келтската муза на поезията, която ни дава вдъхновение, както може би ти е известно, срещу тази услуга тя взема човешки живот, за да продължи собствения си. Затова келтските поети умират млади, отче. Вярваш ли в това?

Мърфи отговори:

— Те умират млади, защото се хранят лошо, пият прекалено много и не се обличат дебело през зимата. Умират прекалено млади, защото, за разлика от повечето цивилизовани поети, се впускат в необмислени войни. Искаш ли да се изповядаш за греховете си?

Мълинс коленичи и пое ръцете на свещеника.

Флин слезе на долното ниво. Силен порив на вятъра нахлу през разбитите прозорци и вдигна дребен облак прах, който беше спал цял век. Отец Мърфи слезе по стълбата.

— Това — той посочи разбитите прозорци, — бе единственото нещо, което го измъчваше… Предполагам, че не трябваше да ти го казвам…

Флин едва не се засмя.

— Е, което за един е беля, за друг може да е измъчващ душата грях, и обратното.

Той скочи на стълбата и се спусна до спираловидното стълбище, а отец Мърфи го последва. Преминаха от кулата в сумрака и по-топлия въздух на балкона.

Докато минаваше покрай парапета, отец Мърфи почувства, че нечии очи го наблюдават. Вдигна поглед към скамейките, издигнати стъпаловидно нагоре от клавиатурата на органа, и нададе лек вик на изненада.

Над тях стоеше неподвижна в сенките фигура, облечена в монашеско расо с качулка. Отблъскващо нечовешко лице гледаше немигащо от дълбините на огромната гугла и трябваше да мине около минута, преди свещеникът да разбере, че срещу себе си вижда лицето на леопард. От неподвижната фигура се разнесе гласът на Лиъри:

— Изплаших ли те, отче?

Мърфи възвърна самообладанието си. Флин отбеляза:

— Малко камуфлажна боя щеше да е достатъчна, господин Лиъри.

Лиъри се засмя — прекалено пискливо за мъж с толкова плътен глас. Измежду скамейките се изправи Мегън, облечена в черно расо, лицето й беше покрито с извити като запетаи мазки боя. Опитно нарисувани от ръката на друг човек, помисли си Флин. Тя излезе на пътеката между скамейките и Флин видя, че всъщност носеше дрехата на момче, което прислужва при олтара. Откриваше голите й рамене. Видя също, че краката й догоре също бяха боси. Огледа изпитателно лицето й и откри, че боята не правеше чертите й чак дотам непроницаеми, та да не може да види на него същите белези, които бе видял по лицето на Джийн Кеърни.

— Смъртта е толкова близо, Мегън, че едва ли имам право да те виня — рече той.

Тя издаде предизвикателно напред брадичката си.

— Ако от цялата тази работа не излезе нищо добро, поне ще знам, че си открила идеалния си партньор.

В началото отец Мърфи слушаше, без да разбира нищо, после пое шумно дъх. Мегън попита:

— Брат ми мъртъв ли е?

Флин кимна. Лицето й остана странно безизразно. Тя махна към Лиъри, без да сваля дълбоките си зелени очи от Флин.

— Ние няма да ти позволим да капитулираш. Няма да има компромиси.

Флин каза остро:

— Не изпитвам нужда, който и да е от вас да ми обяснява моя дълг и моята съдба.

Лиъри попита:

— Кога ще нападнат? Как ще нападнат?

Флин обясни за пореден път:

— Може да се окаже най-богатата ти реколта.

— Дълго след като всички сте мъртви, аз ще продължавам да стрелям.

Флин се взря в тъмните очи, нетрепващи като маската около тях.

— И после какво?

Лиъри не отговори.

— Трудно ми е да повярвам, господин Лиъри, че си готов да умреш заедно с нас.

Мегън отговори:

— Той е също толкова всеотдаен, колкото нас. Ако трябва да умрем, ще умрем заедно.

Флин беше на друго мнение. За миг почувства спонтанно желание да я предупреди, ала не знаеше за какво точно да я предупреди, пък и вече нямаше никакво значение. каза само:

— Сбогом, Мегън, и късмет!

Тя се върна назад до скамейките и застана до Лиъри. Мърфи не отделяше поглед от двете облечени в раса фигури. На свой ред и те го гледаха. Той подозираше, че щяха да вземат живота му от своето орлово гнездо със същата липса на колебание, с която човек смачкваше насекомо. И все пак…

— Длъжен съм да ги попитам…

— Хайде, давай. Направи се отново на глупак.

Мърфи се завъртя към него.

— Ти си глупакът, който ги доведе тук.

Мегън и Лиъри сякаш се досетиха за какво спорят. Мегън подвикна подигравателно.

— Качи се тук, отче. Ела да чуеш какви са греховете ни. — Лиъри се изхили, а Мегън продължи: — Няма да ти дават мира нощем и от тях лицето ти ще стане по-червено от кардиналска шапка. Никога не си чувал за грехове като нашите.

Засмя се силно и Флин си даде сметка, че досега не бе чувал смеха й. Хвана свещеника и го повлече без съпротива от негова страна към южната кула. Изкачиха стъпалата и минаха през една врата в дългата югозападна галерия.

До парапета стоеше Джордж Съливан и гледаше надолу към вратата на северния неф. Килтът и туниката му, помисли си Флин, бяха несъвместими с черната автоматична пушка и торбичките с муниции. Извика към него:

— Изслушват се изповеди, Джордж.

Съливан поклати глава, без да ги поглежда и запали цигара. Умът му сякаш блуждаеше някъде другаде, Флин го сръга и посочи празната галерия от другата страна на нефа.

— Ще трябва да покриеш и секторите на Галахър.

— Защо Мегън не отиде там?

Флин не отговори на въпроса му и Съливан не настоя. Флин погледна към Аби Боулънд. Тези лични връзки винаги се бяха оказвали силното място на фенианите — но също и слабото. Съливан също погледна над нефа. Каза почти притеснено:

— Видях, че тя се изповяда… тези проклети наши жени изпитват такова чувство за вина и срам. Чувствам се донякъде предаден…

Флин се пошегува:

— А защо не му разказа своята версия?

Съливан понечи да отговори, после размисли. Флин подаде ръката си и той я стисна здраво.

Флин и отец Мърфи се върнаха заедно в южната кула и изкачиха десетте нива до стаята, където стоеше Рори Дивейн. Лицето му бе намазано с черна боя, а на мършавите му рамене висеше огромна бронирана жилетка. Дивейн ги поздрави дружелюбно, обаче беше ясно, че не му е особено приятна гледката на свещеник с епитрахил. Флин рече:

— По някое време след пет и петнайсет снайперистите ще започнат да бълват куршуми през всичките стени на тази стая.

— Ще стане малко тесничко, а? Флин продължи:

— И все пак трябва да останеш тук, за да отвличаш вниманието на хеликоптерите. Ще стреляш с ракета по бронираната кола.

Дивейн се приближи до един от отворите на запад и погледна надолу, Флин му даде някои разяснения и добави:

— Отец Мърфи се интересува от душата ти.

Дивейн погледна назад към свещеника.

— Изповядах се тази сутрин. Всъщност точно тук, в „Свети Патрик“. Мисля, че се казваше отец Бертеро.

Междувременно не съм сторил нищо, за което да се изповядвам.

Отец Мърфи продума:

— Кажи, че се покайваш, и душата ти ще бъде спасена.

Обърна се и потъна в отвора на стълбата. Флин пое дланта на Дивейн.

— Желая ти късмет. Ще се видим в Дъблин.

— Да, Брайън. В кръчмата „Кабана“ или някое място, близо до задната й стена.

Флин се обърна и се спусна по стълбата при отец Мърфи, който чакаше на долното ниво, и тръгнаха към балкона. Влязоха в кулата на камбанарията и Флин посочи спираловидното стълбище:

— Трябва отново да говоря с Мълинс.

На устата на Мърфи беше да му предложи да използва полевия телефон, ала нещо в държанието на Флин го възпря. Изкачиха се до нивото под първата камбанария, където се намираше Мълинс. Флин огледа огромното помещение. Кулата тук имаше малки млечнобели прозорци, разделени от четири каменни стени. Мълинс беше пробил дупки в някои от стъклата, когато се бе наложило да промени наблюдателния си пост. Флин измъкна триъгълно парче стъкло и го погледна, след което се обърна към Мърфи:

— Доста хора, които гледат по телевизията, са очаровани и огорчени едновременно как ще изглежда това място после.

Мърфи контрира:

— Не искам да чувам повече разкрития. Като свещеник нищо не може да ме шокира и продължавам да вярвам в човечеството.

— Това наистина е чудо. То ми вдъхва страхопочитание…

Мърфи разбра, че говореше искрено.

— Видях как хората ти се грижат един за друг и за теб… Чух някои от техните изповеди… Сред тях има някои неща, които вдъхват надежда.

Флин кимна.

— Ами Хики? Мегън и Лиъри? Ами аз?

— Нека Бог се смили над душите ви.

Флин не отговори. Мърфи рече с равен глас:

— Ако имаш намерение да ме убиваш, направи го бързо.

Лицето на Флин изобрази изненада, после болка.

— Не… Кое те кара да мислиш така?

Мърфи по навик избъбри някакво извинение, но веднага долови, че при дадените обстоятелства беше излишно. Флин протегна ръка и стисна рамото му:

— Слушай, аз спазих обещанието си и ти позволих да обиколиш навсякъде, за да изпълниш дълга си. Сега искам ти да ми обещаеш нещо.

Отец Мърфи го погледна предпазливо. Флин продължи:

— Обещай ми, че след като всичко приключи, ще се погрижиш моите хора да бъдат погребани заедно в „Гласневин“ при ирландските патриоти. Може да извършите католическа церемония, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре… знам, че няма да е лесно… Може да са нужни години, за да се убедят онези свини в Дъблин… Те никога не знаят кои са техните герои, преди да са минали поне петдесет години от смъртта им.

Свещеникът гледаше неразбиращо, после заекна:

— Аз… няма да съм жив, за да…

Флин хвана здраво голямата му ръка, сякаш за поздрав, но бързо щракна единия край на белезници около китката му, а другия — за стълбището. Отец Мърфи погледна извитата си китка, после го помоли:

— Откопчай ме. Флин се усмихна леко:

— Ти дори не трябваше да си тук. А сега се опитай да не губиш ума и дума, когато засвирят куршумите. Тази кула би трябвало да остане здрава след експлозията.

Лицето на Мърфи се напълни с кръв и той изкрещя:

— Нямаш право да правиш това! Пусни ме!

Флин не обърна внимание на думите му. Извади пистолет от колана си и се спусна през отвора на стълбата.

— Може да се случи така, че Мегън, Хики… някой да дойде тук за теб. — Постави пистолета на пода. — Убий го. Късмет, отче — и тръгна надолу.

Мърфи се наведе, грабна пистолета със свободната си ръка и го насочи през отвора към главата на Флин.

— Спри!

Флин се усмихна и продължи да слиза:

— Напред за Ирландия, отец Тимъти Мърфи.

Той се засмя силно и смехът му огласи цялата кула.

Мърфи се развика след него:

— Стой! Слушай… трябва да спасиш и другите… Морийн… за Бога, човече, тя те обича…

Флин изчезна в тъмната дупка.

Отец Мърфи хвърли пистолета на пода и задърпа белезниците. После се свлече на колене до отвора в пода. Някъде в града зазвъня църковна камбана, към нея се присъедини друга и скоро се чуваха десетина различни камбанени тембъра да свирят химна „Не се страхувайте“. Той си помисли, че сигурно всички камбани в града, може би и в страната, бият в този момент, и се надяваше, че другите също ги чуват, за да знаят, че не са сами. За първи път, откакто започна всичко, отец Мърфи усети в очите си сълзи.