Нелсън Демил
Катедралата (2)

Глава 2

Брайън Флин погледна нагоре към моста Куинс, забулен от мартенската мъгла и тъмнина. Мъглата над река Лейгън се спускаше по осветената тук-там улица и увисваше между червените тухлени сгради на Бенк Роуд. Настъпил бе полицейският час и нямаше движение.

Морийн Малоун го погледна. Красивите му тъмни черти винаги изглеждаха зловещи нощем. Тя дръпна ръкава на мушамата си и погледна часовника.

— Минава четири. Къде, по дяволите, са?…

— Тихо! Чуй.

Тя чу ритмичните стъпки, идващи откъм Оксфорд Стрийт. Взвод на Кралската полиция на Ълстър се появи в мъглата и тръгна към тях, а те се свиха зад купчина газени тенекии.

Зачакаха в мълчание. Дишането им беше неравномерно, от устите им излизаха дълги валма пара. Патрулът мина и няколко секунди по-късно чуха воя на камион и видяха фаровете в мъглата. Камион на Белфасткия завод за газ спря при бордюра до тях и те скочиха вътре през отворената врата. Шофьорът, Рори Дивейн, насочи камиона бавно на север, към моста. Мъжът на седалката до тях, Томи Фицджералд, се обърна:

— Между двете пресечки на Крамък Стрийт. Морийн Малоун седна на пода.

— Всичко ли е готово?

Дивейн проговори, докато бавно завиваше по моста:

— Да. Преди половин час Шийла е напуснала Лонг Кеш в полицейска камионетка. Поели са по шосе А-23 и преди по-малко от десет минути са били видени да минават през Касълрий. Всеки момент ще се качат на моста Куинс.

Флин запали цигара.

— Ескорт?

— Няма. Според нашите източници само шофьор, пазач в кабината и други двама отзад.

— Други затворници?

— Може би около десет. Всички са за затвора на Кръмлин Роуд, освен две жени, които отиват в Арма. — Млъкна за миг. — Къде искаш да ги нападнем?

Флин погледна през задния прозорец на камиона. Два фара се появиха на моста.

— Хората на Колинс стоят в засада на Уеъринг Стрийт — той изтри изпотеното стъкло и се взря. — Ето полицейската камионетка.

Дивейн спря двигателя и угаси светлините. Черна полицейска камионетка без отличителни знаци слезе от моста и се отправи по Ан Стрийт. Дивейн почака, после запали отново камиона и я последва на разстояние с угасени фарове. Флин му каза:

— Заобиколи по Хай Стрийт.

Всички мълчаха, докато камионът се движеше по тихите улици. Наближиха Уеъринг Стрийт и Томи Фицджералд бръкна под седалката си. Извади стар американски автомат „Томсън“ и модерна автоматична пушка.

— „Томсън“-ът е за теб, Брайън, а леката пушка е за дамата. — Той подаде къса картонена тръба на Флин: — А Това… Ако, недай Боже, се натъкнем на „Сарацин“^[1].

Флин взе тръбата и я мушна под мушамата си.

Отбиха се от Ройъл авеню по Уеъринг Стрийт от западната страна в момента, когато камионетката дойде от изток по Виктория. Двата автомобила приближаваха бавно един към друг. Черен седан се залепи зад камионетката и Фицджералд го посочи:

— Това трябва да е Колинс с момчетата.

Флин видя, че сега камионетката се движеше по-бавно. Шофьорът беше разбрал, че го приклещват, и търсеше изход

— Сега! — извика Флин.

Дивейн изви рязко камиона и блокира пътя, а спирачките на камионетката изскърцаха. Черният седан, който я следваше, спря и Колинс с трима от хората си изскочиха с автомати в ръце и изтичаха към задната врата.

Флин и Морийн бяха излезли от камиона и се движеха към спряната на двайсет и пет ярда по-нататък камионетка. Полицаят-пазач и шофьорът свалиха стъклата и Флин насочи оръжието си:

— Излезте с вдигнати ръце!

Но те не излязоха, а Флин знаеше, че не може да стреля по небронираната кола, пълна със затворници. Викна на Колинс:

— Покрил съм ги. Давай!

Колинс пристъпи към камионетката и удари задната врата с приклада на пушката си:

— Охрана! Обградени сте! Отворете вратите и няма да нараним никого!

Морийн коленичи на пътя с пушка върху бедрата си. Усещаше сърцето си да тупти силно в гърдите. Желанието да освободи сестра си бе станало за нея фикс-идея през последните месеци и тя осъзна, че беше замъглило преценките й. Внезапно всичко, което не беше наред в тази операция, изпъкна ясно в съзнанието й — камионетката, движеща се бавно, сякаш беше претоварена, липсата на ескорт, предвидимия маршрут.

— Бягай, Колинс!

Видя изненаданото лице на Колинс на светлината на уличната лампа. Когато вратите на полицейската камионетка се разтвориха, Колинс замръзна пред отворените врати, вторачен в баретите на британските парашутисти върху стена от торби с пясък. Двете цеви на картечниците изригнаха огън в лицето му.

Флин видя как четиримата му хора бяха покосени. Едната картечница продължи да бълва куршуми в телата, докато другата смени посоката на обстрел и направи на решето седана със запалителни патрони. Улучи резервоара и го взриви. Улицата отекна от експлозията и тракащия звук на картечниците. Огънят от горящия седан освети нощта.

Морийн сграбчи Флин за ръката и го дръпна към техния камион под пистолетните изстрели, които идваха от вратата, зад която бяха изчезнали пазачът и шофьорът. Тя изстреля цял пълнител във вратата и изстрелите спряха. Улиците оживяха от звука на свирки, викове и тичащи мъже, и те чуха приближаването на автомобили.

Флин се обърна и видя, че предното стъкло на камиона беше пръснато, а гумите — простреляни. фицджералд и Дивейн тичаха по улицата. Тялото на Фицджералд се сгърчи и той се простря върху паважа. Дивейн продължи да тича и изчезна в една разрушена от бомба сграда.

Зад себе си Флин чу войниците да изскачат от полицейската камионетка и да се втурват след него. Дръпна Морийн за ръката и се затича под закапалия лек дъждец.

На север Уеъринг Стрийт се пресичаше от Донегъл и те свиха по нея. Зад тях куршумите откъртваха парчета от паважа. Морийн се подхлъзна на мокрите камъни и падна. Пушката й издрънча на паважа и отхвръкна в тъмнината. Флин я повдигна и двамата затичаха по тясна пресечка, която излизаше на Хай Стрийт. Брониран британски „Сарацин“ се появи на улицата и докато завиваше, шестте му огромни гумени колела занесоха. Подвижният фар на „Сарацин“-а светна и ги откри. Бронираната кола се завъртя и тръгна право към тях. Високоговорителят изгърмя в дъждовната нощ: „СПРЕТЕ! ВДИГНЕТЕ РЪЦЕ НАД ГЛАВИТЕ СИ!“

Флин чу зад тях парашутистите, които идваха по тъмната пресечка. Извади картонената тръба от мушамата си и коленичи. Счупи печата и разтегна телескопичните цеви на американското противотанково оръжие М-72, вдигна пластмасовия визьор и се прицели. Двете картечници на „Сарацин“-а изригнаха огън и смазаха на прах тухлената стена зад него. Почувства остри отломки от тухла да се забиват в тялото му. Постави пръст на спусъка и се опита да задържи оръжието неподвижно, насочено към целта, чудейки се дали ще свърши работа. Картонен ракетомет за еднократна употреба. Изхвърляш го като памперс. Само американците могат да измислят еднократна базука. Спокойно, Брайън, спокойно.

„Сарацин“-ът стреля отново. Чу късия вик на Морийн отзад и я усети да се търкулва в краката му. Копелета! Натисна спусъка и 66-милиметровата ракета „Хийт“ изскочи от тръбата и изсвистя през тъмната мъглива улица.

Куполът на „Сарацин“-а избухна в оранжеви пламъци, извъртя се рязко и се разби в разрушена от бомби туристическа агенция. Оцелелите от екипажа се заизмъкваха олюлявайки се, с димящи дрехи, хванали главите си. Бяха оглушали от удара на ракетата. Флин се обърна и погледна Морийн. Тя помръдна и той повдигна главата й с ръка.

— Лошо ли си ранена?

Тя отвори очи и се надигна, придържана от ръцете му:

— Не знам. Гърдите.

— Можеш ли да тичаш?

кимна и той й помогна да се изправи. Из околните улици се носеха звуци от свирки, мотори, викове, тропащи крака и кучешки лай. Флин внимателно избърса отпечатъците от „Томсън“-а и го захвърли в пресечката.

Отправиха се на север, към католическото гето до Ню Лодж Роуд. Влизайки в квартала, те следваха познатия лабиринт от задни улички и дворове между редиците от къщи. Чуваха колона маршируващи мъже на улицата, приклади, блъскащи по вратите, отваряне на прозорци, сърдити реплики, бебешки плач. Звуците на Белфаст.

Морийн се облегна на една зелена градинска стена. От бягането кръвта течеше по-силно от раната и тя пъхна ръка под пуловера си:

— Ох!

— Сериозно ли е?

— Не знам — дръпна ръката си и погледна кръвта. После рече: — Бяха ни устроили капан.

— Случва се постоянно — отговори той.

— Кой?

— Може да е Кугън. Всъщност, може да е всеки. — Той беше почти сигурен кой е: — Съжалявам за Шийла.

Тя поклати Глава:

— Трябваше да се сетя, че ще я използват като стръв, за да ни хванат… Нали не мислиш, че тя… — скри лице в дланите си. — Тази нощ загубихме няколко добри момчета.

Той надзърна над стената, после й помогна да се прехвърли и пробягаха известно разстояние през редица съседни дворове. Навлязоха в Протестантския квартал, отбелязвайки това и по по-добре построените и поддържани къщи. Флин познаваше този квартал от младостта си и си спомняше ученическите бели — чупенето на прозорци и после бясното тичане, както сега, през тези улици и дворове. Спомни си миризмата на хубава храна, въжетата с прострените блестящо-бели ленени чаршафи, лехите с рози и градинските мебели.

Тръгнаха на запад и наближиха католическия анклав в Ардойн. Граждански патрули на Лигата за защита на Ълстър бяха блокирали пътищата към Ардойн, а Кралската полиция и британските войници претърсваха дворовете. Флин се сви зад редица боклукчийски кофи и дръпна Морийн до себе си:

— Измъкнахме всички от леглата тази нощ.

Тя го стрелна с поглед и видя на лицето му лека усмивка.

— И това ти доставя удоволствие?

— На тях също. Нарушава еднообразието. Ще си разказват геройски случки в казармите и Оранжистките ложи^[2]. Мъжете обичат лова.

Тя сгъна ръката си. Вдървеност и тъпа болка пълзяха от гърдите й настрани и към рамото.

— Не мисля, че имаме шансове да се измъкнем от Белфаст.

— Всички ловци са тук, в гората. Значи селото им е изоставено.

— Тогава накъде?

— Към сърцето на протестантския квартал. Шанкил Роуд не е далече.

Обърнаха се и поеха на юг. След пет минути излязоха на Шанкил Роуд. Тръгнаха бавно по пустата улица и спряха на един ъгъл. Тук нямаше толкова мъгла и уличните лампи светеха. По мушамата на Морийн не се виждаше кръв, но раната бе изцедила цвета от лицето й. Неговата беше спряла да кърви и засъхналата кръв лепнеше по кожата и пуловера му.

— Ще се качим на първия автобус, който излиза от града, ще спим в някой плевник и сутринта ще тръгнем към Дери.

— Трябва ни такъв автобус, а да не говорим, че следва да изглеждаме като почтени хора — тя се облегна на знака на автобусната спирка. — Кога ще ни освободят, Брайън?

Той я погледна на слабата светлина:

— Не забравяй девиза на ИРА. „Веднъж влязъл, оставаш докрай“. Разбираш ли?

Тя не отговори.

От изток се появи червен автобус. Флин притисна Морийн към себе си, крепейки я по стъпалата.

— За Клейди — усмихна се на шофьора той и плати билетите. — Боя се, че дамата е попрекалила с пиенето.

Шофьорът, здравеняк, с лице по-скоро на шотландец, отколкото на ирландец, кимна небрежно:

— Носите ли си полицейския пропуск?

Флин огледа автобуса. По-малко от дузина пътници, предимно работници в обслужването и май повечето протестанти — като шофьора, както можеше да се досети. Тази нощ всички му приличаха на протестанти. Нямаше полиция обаче.

— Да, ето го.

Флин приближи портфейла си към лицето на шофьора. Той му хвърли един поглед, затвори вратата и потегли.

Флин подкрепяше Морийн, докато вървяха към задния край на автобуса, и няколко пътници ги посрещнаха с погледи, вариращи от неодобрение до любопитство. В Лондон или Дъблин щяха бързо да ги забравят, приемайки ги за такива, за каквито се представяха — пияни. В Белфаст умовете на хората работеха в различни посоки. Той знаеше, че скоро трябва да слязат. Седнаха на задната седалка. Автобусът измина Шанкил Роуд и протестантския работнически квартал, после пое на северозапад през смесените квартали около Олдпарк. Флин се обърна към Морийн и попита нежно:

— По-добре ли се чувстваш?

— О, да. Хайде пак да го направим.

Една старица, която седеше сама пред тях, се обърна:

— Как е момичето? Как си, скъпа? По-добре ли си?

Морийн я погледна мълчаливо. Гражданите на Белфаст са способни на всичко — от убийство и предателство, до християнско милосърдие.

Старицата им показа беззъбата си усмивка и продължи тихо:

— Между хълмовете Скуайърс и Макилуенс се намира долината Флаш. Там има едно абатство, сигурно го знаете, абатство Уайтхорн. Свещеникът, отец Донели, ще ви приюти тази нощ.

Флин фиксира жената студено:

— Кое ви кара да мислите, че се нуждаем от място за нощуване? Прибираме се у дома.

Автобусът спря, старицата се изправи, без да каже нищо повече, затътри се напред и слезе. Автобусът потегли отново. Сега Флин се почувства неуверен.

— Наближава следващата спирка. Ще можеш ли да се справиш?

— Не мога да остана и секунда повече в този автобус. Тя млъкна и се замисли.

— Тази жена… — започна той.

— Мисля, че можем да й се доверим.

— Не се доверявам на никого.

— В каква страна живеем! Той й се присмя:

— Що за глупости говориш, Морийн? Ние сме тези, които помогнаха да стане такава.

Тя сведе глава:

— Прав си, разбира се… Както винаги.

— Приеми това, което си. Аз съм приел себе си. Приспособил съм се. Тя кимна. С тази своя странна логика той обърна всичко наопаки. Брайън беше нормалният. Тя — не.

— Аз тръгвам за абатство Уайтхорн. Той вдигна рамене:

Това е по-добре от някой плевник, предполагам. Нуждаеш се от превръзка… Но ако добрият отец ни издаде…

Вместо отговор Морийн му обърна гръб. Той обгърна раменете й:

— Знаеш, че те обичам.

Тя наведе очи и кимна. Автобусът спря отново след около половин миля и двамата се придвижиха към вратата.

— Това не е Клейди — обади се шофьорът.

— Няма значение — отвърна Флин. Слязоха от автобуса и щом стъпи на пътя, Флин хвана Морийн подръка: — Този мръсник ще докладва за нас още на следващата спирка.

Пресякоха пътя и поеха на север по черен път с редици от самодивски дървета от двете страни, Флин погледна часовника си, после небето на изток.

— Почти съмна. Трябва да стигнем там, преди селяните да се разшетат наоколо. Тук почти всички са протестанти.

— Знам.

Морийн си поемаше дълбоко въздух, докато вървяха под слабия дъждец. Мръсната атмосфера и грозотата на Белфаст бяха останали далече назад и от това тя се чувстваше по-добре. Белфаст — това пепеляво петно на фона на зелената прелест на графство Антрим, тази чернилка в душата на Ирландия. Понякога й се искаше градът да потъне отново в блатото, от което беше изникнал.

Минаха покрай зелени плетища, добре обработени ниви и пасища, осеяни с бали сено за добитъка.

Опияняващ аромат на влага изпълваше въздуха, първите утринни птици запяха.

— Няма да се върна в Белфаст.

Той я прегърна и докосна лицето й с ръка. Челото й започваше да пари.

— Ще видим какво ще мислиш след седмица-две.

— Ще отида да живея на юг. В някое селце.

— Добре. И какво ще правиш там? Ще угояваш прасета? Или ще си купиш къща? Имаш ли някакви спестявания, Морийн?

— Помниш ли къщата с изглед към морето? Каза, че някой ден ще отидем да си живеем там мирно.

— Някой ден, може би.

— Тогава ще отида в Дъблин. Ще си намеря работа.

— Да, в Дъблин има добри възможности за работа. След година ще ти възложат обслужването на масите покрай прозорците, където сядат американски туристи. Или ще те сложат на шевната машина до прозореца, където ще се радваш на малко слънце и въздух. Това е тайната. До прозореца. — След малко той продължи: — Може би в Килийн…

— Не, никога няма да се върнеш в родното си село. Никога не е същото. По-добре да отидеш в което и да е друго голямо село. Хайде да отидем в Америка.

— Не! — Силата на собствения му глас го изненада. — Никога няма да направя това, което всички те направиха — имаше предвид семейството и приятелите си. Толкова от тях заминаха за Америка, Канада и Австралия. Беше ги загубил безвъзвратно, както загуби майка си и баща си в деня, когато ги погреба. Всички в Ирландия, северна и южна, загубваха семейства, приятели, съседи, дори съпруги, съпрузи и любими заради емиграцията. Беше като страшна чума, която помиташе земята, вземаше първородните, най-умните, най-търсещите приключения, и оставяше старите, болните, покорните, самодоволно богатите и отчаяно бедните. — Това е моята страна. Няма да я напусна и да стана черноработник в Америка.

Тя кимна. По-добре да си цар на бунището в Белфаст.

— Мога да замина и сама.

— И сигурно трябва.

Вървяха тихо, прегърнали се с ръце през кръста. И двамата разбираха, че тази нощ бяха загубили нещо повече от малко кръв.