Нелсън Демил
Катедралата (20)

Глава 20

Брайън Флин постави ръка на слушалката и погледна Хики:

— Бях започнал да мисля, че никой не се интересува какво става. Толкова истории съм чувал за безразличието на хората в Ню Йорк.

Хики се изсмя:

— Не мога да си представя по-голям кошмар за един ирландски революционер от това да бъде пренебрегнат. Вдигни телефона и ако се окаже, че е някой, който иска да продаде алуминиеви обшивки за жилището на енорийските свещеници, предлагам да се прибираме у дома.

Флин пое дълбоко въздух и вдигна слушалката:

— Макмейл на телефона.

Последва кратко мълчание, после мъжки глас попита.

— Кой?

— Аз съм Фин Макмейл, водач на фенианите. Кой се обажда?

Мъжът отсреща се поколеба за миг, после отново чуха гласа му:

— Тук е сержант Тесик от полицията. Отдел за тактическо наблюдение. Обаждам се от жилището на енорийските свещеници. Какво, по дяволите, става там?

— В момента, почти нищо.

— Защо са заключени вратите?

— Защото към всяка от тях има прикрепена мина. Всъщност, това е заради вашата безопасност.

— Защо?…

— Чуйте, сержант Тесик, и ме слушайте много внимателно! Тук сме задържали четирима заложници — отец Тимъти Мърфи, Морийн Малоун, сър Харолд Бакстър и самия кардинал. Ако полицията се опита да влезе насила, мините ще избухнат, а ако продължат да влизат, ще застреляме заложниците и ще подпалим катедралата. Разбрахте ли?

— Исусе Христе!

— Бързо предай това съобщение на началниците си и намери някой висш офицер да се обади тук. И без бавене, сержант Тесик!

— Да… добре… Слушайте, тук всичко е доста объркано, затова трябва да имате малко търпение. Веднага щом се оправим с онази каша отвън, ще осигурим присъствието на висш полицейски служител. Така става ли?

— Само не се бавете. И без глупости, защото тук ще има много трупове, за които ще трябва да отговаряте. Никакви хеликоптери в района. Никакви бронирани коли по улиците. Сложил съм постове по кулите с противотанкови ракети и пушки с оптически мерници. Точно в този момент в главата на кардинала има опрян пистолет.

— Добре, добре. Само спокойно… Недейте…

Флин затвори и се обърна към Хики и Мегън, която се беше присъединила към тях.

— Сержант от отдела за тактическо наблюдение, духовен брат на Гестапо и другите подобни служби. Не ми допадна тонът му.

Хики кимна:

— Това е защото се мислят за голямата работа. Притежават силно чувство за превъзходство. — Той се усмихна: — Но то ги прави по-лесни мишени.

Флин изви очи към вратите:

— Предизвикахме малко по-голям хаос, отколкото беше нужно. Надявам се да възстановят донякъде командната си верига, преди някои буйни глави да започнат да действат. Следващите няколко минути ще бъдат критични.

Мегън се обърна към Хики:

— Искаш ли Съливан да ти помага при поставянето на бомбите?

— Мегън, сладурче, искам ти да ми помагаш. Изтичай и вземи каквото е необходимо. — Изчака я да се отдалечи и се обърна към Флин: — Трябва още сега да вземем решение за заложниците, кой кого ще убие.

Флин погледна кардинала. Седнал изправен на трона си, той от глава до пети изглеждаше като истински принц на църквата. Съзнаваше, че това, което вижда, не беше суета или превземка, а продукт на две хиляди години история, церемониал и обучение. Кардиналът не само щеше да бъде труден заложник, но и мъж, когото мъчно можеш да превърнеш в труп. Отвърна на Хики:

— Само много твърд човек може да пусне куршум в неговата глава.

Очите на Хики, в които обикновено проблясваше някаква палавост, се стесниха и станаха злобни:

— Добре, аз ще се оправя с него, ако — той наклони глава към Морийн, — ти поемеш нея.

Флин погледна към Морийн, седнала на църковната скамейка между Бакстър и отец Мърфи. Поколеба се, после отговори:

— Да, добре. Върви да поставяш бомбите. Хики сякаш не го чу:

— Колкото до Бакстър, всеки би го убил. Кажи на Мегън, че трябва да се заеме със свещеника. На тази малка кучка трябва да й бъде трудно да пролее човешка кръв, с Морийн ще й бъде прекалено лесно.

Флин погледна внимателно Хики. Започна да става очевидно, че Хики маниакално преследва желанието си да повлича след себе си колкото е възможно повече хора.

— Да — рече на глас, — изглежда това е начинът да го направим. — Огледа огромното пространство около себе си и промърмори, повече на себе си: — Господи, как влязохме на това място! И как ще излезем?

Хики стисна силно ръката му:

— Странно! Почти същото попита и Падрейк Пиърс, когато хората му обсадиха Централната поща в Дъблин, оня понеделник по Великден. Помня го като бял ден. Отговорът тогава, както и сега е, че влезе с късмет и хитрост, обаче няма да излезеш жив… — Той пусна ръката на Флин и го тупна по рамото: — Не увесвай нос, момче, ще изтрепем доста от тях преди да ни убият. Както стана през 1916-а. Ще запалим проклетото място. И ще го взривим, ако поставя тези бомби на подходящите места.

Флин не откъсваше очи от Хики. Може да се наложи да убие него, преди той да е убил всички тях.

Мегън Фицджералд се качи в светилището, хванала два куфара. Бързо заобиколи олтара отдясно и ги постави до бронзова плоча, монтирана в мраморния под. Повдигна плочата. Джон Хики дойде зад нея и вдигна куфарите.

— Слизай!

Мегън се спусна по люлееща се метална стълба, откри шнура на лампата и го дръпна. Хики слезе и й подаде куфарите, тя ги остави внимателно на пода. Проучиха неравно изкопания терен. Баластра, тръби и всевъзможни проводи почти запълваха пространството. Беше трудно да се движат и виждат ясно. Мегън извика:

— Ето външната стена на криптата. Хики викна в отговор:

— А това е стената на стълбището, което слиза в ризницата. Ела с мен.

Той светна фенерче и тръгна, като оглеждаше пътя напред, а зад гърба си влачеше един от куфарите. Поеха покрай слизащата надолу стена на стълбището, принудени да се навеждат още по-ниско. Пръстта отдолу премина в каменни плочи и Хики извика:

— Виждам основите отпред. — Пропълзя до малка могила, от която се издигаше основата на масивна колона. — Ето. Ела по-близо — той завъртя лъча на фенерчето. — Виждаш ли? Тук са направили пробив в старите основи, за да може да мине стълбището за ризницата. Ако прокопаем малко по-нататък, ще видим мазето. Прилича донякъде на разположението на начупените нива в съвременна сграда.

Мегън каза скептично:

— Много е объркващо. Пожарът на тавана е къде по-сигурно средство.

— Не губи кураж, Мегън. Няма да те вдигна във въздуха.

— Единствената ми грижа е да ги поставим както трябва.

— Разбира се — Хики прокара ръка по колоната. — Историята е следната. Когато през 1904 взривили основите, за да прокарат новото стълбище, са отслабили тези носещи колони. Казано на архитектурен език, сега те са под напрежение. Онова старче, чийто баща е работил тук по време на взривяването, ми каза, че според суеверните ирландски майстори, когато избухнал динамитът само всемогъщият Бог е запазил мястото от пълно рухване. Но тук вече не живее всемогъщият Бог, така че когато поставим пластичния експлозив, няма нищо, което да задържи покрива.

— Ами ако не се срути, ще станеш ли вярващ?

— Не, ще сметна, че не сме поставили правилно експлозива.

Хики отвори куфара и извади двайсетина бели блокчета, увити в целофан. Свали целофана от бялото, подобно на маджун вещество, и започна да го залепя между камъка и онова място на измазаната с хоросан колона, докъдето са били разрушени основите. Мегън се зае да му помага. Той й подаде фенерчето.

— Дръж това и гледай да не мърдаш. Хики закрепи в пластичния експлозив четири детонатора, свързани с кабели към комплект батерии. Измъкна будилник и погледна часовника си.

— Сега е шест и четири. Този часовник не може да отброи повече от дванайсет часа, така че най-дългото време до взрива, което мога да определя, е единайсет часа и петдесет и девет минути. — Започна да навива бавно стрелките в обратна посока и продължи да говори: — Така че ще го настроя да звъни в шест часа и пет минути, не, искам да кажа в шест часа и три минути. — Засмя се и продължи да навива. — Спомням си веднъж, имаше едно момче в Голуей, което не разбрало това. В полунощ настроил часовника да звъни в дванайсет и една минута следобед, както си мислел той. Мисля, че беше в някакъв британски офицерски клуб. Да, точно по времето, когато обядват, мислел си. Но в една минута след полунощ… той се изправил пред своя Създател, който сигурно се е учудил защо го създал разделен на толкова много части. — Той отново се разсмя и свърза жицата на часовника с батериите.

— Поне не ни хвърляй във въздуха, докато не поставим и втория от другата страна.

— Имаш право. Това стана ли както трябва? Е, да се надяваме, че е така. — Дръпна ключа на часовника и силно тиктакане изпълни влажното пространство. Вдигна очи към нея. — И не забравяй, умнице, че само ти и аз знаем къде точно е сложен експлозивът, което ни дава някакво преимущество и власт над твоя приятел господин Флин. Само ти и аз можем да решим дали ще удължим крайния срок за изпълнението на нашите условия. — Той се изсмя, докато мушкаше часовника в експлозива и го облепваше наоколо. — Но ако полицията ни убие преди това, е, в шест часа и три минути, което случайно съвпада с изгрева на слънцето, ще получат от нас съобщение направо от ада. — Взе малко пръст от земята и я поръси върху пластичния експлозив. — Готово. Сега изглежда съвсем невинно, нали? Помогни ми малко тук — продължи да говори, докато замаскираше експлозива. — Ти си млада. Зная, че не искаш всичко да свърши толкова скоро. Но сигурно имаш някакво силно желание, щом си се забъркала в това. Не си паднала тук от Марс. Планирали сте това повече от година. Ще ми се и аз да бях имал една година, за да помисля. Сега щях да съм си у дома, където ми е мястото. — Вдигна фенерчето и го насочи към лицето й. Яркозелените й очи грееха насреща му. — Надявам се, че тази сутрин внимателно си наблюдавала изгрева. Защото едва ли имаш шанс да видиш следващия.

Патрик Бърк внимателно се подаде от нишата пред бронзовите врати и надзърна нагоре към северната кула. Градинските прожектори около катедралата хвърляха синкавобял отблясък върху наскоро почистената каменна повърхност и развяващото се знаме в зелено и златно. Гледката напомни на Бърк за сградата на Дисни Уърлд. Погледна Южната кула. Вентилационните отвори бяха развити и някакъв мъж гледаше в него през пушка с оптически мерник. Бърк му обърна гръб и видя висок цивилен полицай от подразделението за тактическо наблюдение да бърза към него през лапавицата.

Полицаят се поколеба, после попита:

— Вие сержант ли сте, или по-старши чин?

— Познай!

— Ъ-ъ-ъ…

— Лейтенант от разузнаването.

Полицаят заговори бързо:

— Божичко, лейтенант, моят началник, сержант Тесик, е в дома на енорийските свещеници. Разполага с взвод полицаи и е готов да действа. Иска да атакува вратите с камиони. Не мисля, че е разумно да правим каквото и да е, преди да сме получили заповед.

Бърк бързо прекоси стъпалата и тръгна покрай северната стена на катедралата през градините и терасите, докато стигна до гърба на енорийския дом. Влезе през врата, която водеше към огромен вестибюл. Около трийсет души от подразделението за тактическо наблюдение бяха пръснати навсякъде по стаите и офисите или насядали по стълбищата. Беше елитна част за бързо реагиране. Изглеждаха свежи, млади, едри и нетърпеливи. Бърк се обърна към полицая, който вървеше след него:

— Къде е Тесик?

— В кабинета на главния енорийски свещеник — наклони се към Бърк и рече тихо: — Той малко… лесно се ядосва. Нали разбирате?

Бърк остави полицая в преддверието и бързо се изкачи по стълбището, като мина между двама седящи мъже. На следващата площадка отвори вратата с табела „ГЛАВЕН ЕНОРИЙСКИ СВЕЩЕНИК“.

На бюрото си в средата на голям старомоден кабинет бе седнал монсеньор Даунс. Все още беше облечен с връхното си палто и пушеше цигара. Бърк застана на прага.

— Монсеньор, къде е полицейският сержант?

Монсеньор Даунс вдигна празен поглед:

— Кой сте вие?

— Бърк. Полиция. Къде е?…

Монсеньор Даунс заговори отнесено:

— О, да. Познавам те. Приятел си на отец Мърфи… Видях те миналата нощ в „Уолдорф“… Морийн Малоун… ти беше…

— Да, сър. Къде е сержант Тесик?

Зад двойната врата вдясно от Бърк дойде плътен глас:

— Тук съм. Вътре.

Бърк мина през вратата в голям вътрешен офис с камина и книжни лавици. Сержант Тесик седеше на огромно писалище в дъното.

— Бърк. Отдел разузнаване. Изведете хората си от този дом и ги изпратете на улицата, където им е мястото. Помогнете да бъде овладяно безредието.

Сержант Тесик се изправи, бавно разгъвайки огромното си тяло, високо шест и половина фута, и тежащо, според Бърк, повече от сто кила. Тесик попита:

— Умрял ли е някой, че точно теб са оставили да се разпореждаш?

Бърк затвори вратата зад гърба си.

— Комисар Дуайър наистина е мъртъв. Инфаркт.

— Чух. Това обаче не те прави полицейски комисар.

— Не, но временно ще се задоволите с мен. — Бърк влезе по-навътре в стаята. — Не се опитвай да се възползваш от цялата каша, Тесик. Не се прави на мъж, когато става въпрос за живота на други хора. Нали си чувал поговорката: „Когато гражданин е в беда, той вика ченге; Когато ченге е в беда, вика службите за бързо реагиране“.

— Използвам правото, което се нарича лична инициатива, лейтенант. Смятам, че преди тези копелета да са се окопали…

— На кого се обади? Кой ти е дал заповеди?

— Аз си ги давам.

— Много лошо.

Тесик продължи, без да показва притеснение:

— Никъде не мога да открия свободна линия.

— Опита ли на „Пълийс Плаца“?

— Казах ти, не мога да се свържа. Това е революция, по дяволите! Разбираш ли? — Той млъкна, после продължи: — Работи само вътрешният телефон за връзка с катедралата… Говорих с някакъв…

Бърк се приближи до писалището:

— С кого говори?

— С някакъв тип, Фин, или не знам точно как. Името му е написано на вратите на катедралата.

— Какво каза?

— Нищо — той помисли за момент. — Каза, че държи четирима заложници.

— Кои са?

— Кардиналът…

— По дяволите!

— Да. И някакъв свещеник също, Мърфи. И някаква жена, не мога да си спомня името й, дето говореше за мирни преговори. Името й беше във вестниците. Още някаква важна кралска клечка от Англия, Бейкър.

— Исусе Христе! Какво казаха още, Тесик? Мисли.

Тесик изглеждаше, сякаш наистина мисли.

— Чакай да видя… каза, че щял да ги убие, те винаги правят така. Нали така? И щели да изгорят катедралата… Как се пали катедрала?

— С кибрит.

— Не е възможно. Камъкът не гори. Както и да е. Обаче, казват, че вратите са минирани. Мамка им, имам трийсет и пет полицаи от тактическото подразделение и всички са готови да тръгнат. Още дузина са разположени в коридорите към ризницата. И имам тежка машина с двойни колела, от онези, дето прокопават канализационната система. Момчетата са готови да се качат и да разбият вратите. И…

— Забрави!

— Мамка му! Виж, колкото по-дълго чакаш, толкова по-добре се окопава противникът. Факт!

— Къде си научил този факт?

— В морската пехота. Виетнам.

— Аха. Слушай, Тесик! това е центърът на Манхатън, не провинция Фак Лак във Виетнам. Обсадена е огромна катедрала, пълна със съкровища на изкуството, Тесик. И има ЗАЛОЖНИЦИ! Обикновените хулигани не държат заложници, нали? Политиката на полицията е сдържаност, не кавалерийски атаки. Разбра ли?

— Сега е по-различно. Командната верига е прекъсната. Един път, близо до Куанг-Три, докато патрулирах…

— На кого му пука?

Тесик се наежи:

— Дай да ти видя легитимацията.

Бърк извади картата със значката, после я прибра.

— Виж, Тесик. Тези хора, които са обсадили катедралата, не представляват непосредствена заплаха за никого извън нея…

— Стреляха срещу полицейски прожектор. Закачиха знаме на кулата. Може да са червени, Бърк, революционери. Фениани… Какви, по дяволите, са тези фениани?

— Остави това на службите за бързо реагиране и преговарящия за освобождаване на заложниците. Става ли?

— Тръгвам, Бърк. Сега, преди да започнат да стрелят по града. Преди да застрелят заложниците… или да изгорят катедралата.

— Нали е от камък?

— Стой настрана, лейтенант. Аз съм човекът на мястото в момента и ще направя това, което трябва.

Бърк разкопча палтото си и пъхна палци в колана.

— Няма да стане.

Известно време и двамата мълчаха, после Тесик заяви:

— Тръгвам към вратата.

Бърк отговори:

— Опитай!

Кабинетът беше съвсем тих. Само часовникът на полицата над камината цъкаше.

И двамата се отдалечиха от писалището и си обърнаха гръб, защото всеки от тях осъзна, че неразумно бе притиснал другия до стената, а никой от двамата не знаеше какво трябва да направи по-нататък.