Нелсън Демил
Катедралата (24)

Глава 24

Двата свързани офиса на монсеньор Даунс бързо се изпълваха с хора. Бърк стоеше до прозореца на външния офис и пиеше кафе. Кметът Клайн и губернатор Дойл пристигнаха пребледнели, последвани от помощниците си. Бърк разпозна и други лица, които се появяваха на вратата някак колебливо, сякаш влизаха при покойник. Всъщност, помисли той, колкото повече хора влизаха и разменяха тихи поздрави, толкова повече атмосферата заприличваше на бдение над мъртвец. Само дето всички все още бяха с палта и зелени карамфили, и нямаше опечалени, на които да се изкажат съболезнования, макар, че според него монсеньор Даунс твърде много се приближаваше до тази роля.

Бърк погледна към Медисън авеню. Уличните лампи осветяваха стотици полицаи под падащия мокър сняг, които разчистваха района около енорийския дом. Полицейски коли и лимузини спираха до бордюра и от тях слизаха полицейски началници и цивилни служители. Хора от телефонната компания включиха нови телефонни линии и полицията опъна кабели за полеви телефони, за да компенсират загубената радиовръзка. Една машина се движеше бавно и предпазливо, движението на автомобили беше регулирано. Цивилизацията в Ню Йорк бе преживяла още един ден.

— Здрасти, Пат.

Бърк се завъртя рязко:

— Лангли. Божичко, колко е хубаво да видиш някого с не много по-висок ранг от своя!

Лангли се усмихна:

— Да не би да правиш кафе и да изпразваш пепелниците?

— Осведомиха ли те?

— Набързо. Каква невероятна каша. — Той огледа кабинета на монсеньор. — Тук изглежда като „Кой кой е в източния свят“. Дали е пристигнал вече комисар Дуайър?

— Не вярвам. Казаха, че е починал от инфаркт.

— Господи, никой не ми е известил това. Искаш да кажеш, че онова лайно Рурк сега го замества?

— Веднага щом се довлече тук.

— Идва след мен. Приземихме хеликоптера на покрива на хотел „Палас“. Ако можеше да видиш как изглежда всичко от въздуха!

— Да, мисля, че бих предпочел да го видя от въздуха — Бърк запали цигара. — Май добре се натресохме.

— Е, няма да ни поканят на церемонията за връчване на медали през юни.

— Със сигурност няма — Бърк отръска пепелта от цигарата си в перваза на прозореца. — Но все пак още сме в играта.

— Ти, може би. Застреляха един кон под тебе. Под мен не са застрелвали кон. Някъде наоколо да виждаш кон?

— Имам информация от Джак Фъргюсън, която можем да използваме, когато ни извикат да ни четат конско — той хвана подмишница Лангли и го приближи съм себе си. — Истинското име на Фин Макмейл е Брайън Флин. Той е бившето гадже на Морийн Малоун.

— Аха — кимна Лангли, — бивше гадже. Почва да става интересно.

Бърк продължи:

— Дясната ръка на Флин е Джон Хики.

— Хики е мъртъв — отрече Лангли. — Умря преди няколко години. Имаше погребение… В Джърси.

— Някои хора смятат, че е по-удобно да организират погребението си преди да умрат.

— Фъргюсън може да греши.

— Видял е Джон Хики в „Свети Патрик“ днес. Той не прави грешки.

— Ще заповядам да разкопаят гроба — Лангли почувства студена тръпка и се отдръпна от прозореца. — Ще получа съдебно разрешение.

Бърк вдигна рамене:

— Ако намериш трезвен съдия в Джърси тази нощ, лично ще отида да разкопая гроба. Както и да е, очаквам всеки момент да получа досието на Хики, а Луиз проверява Брайън Флин.

Лангли кимна:

— Добра работа. Британците могат да ни помогнат с Флин.

— А, да… Майор Мартин.

— Виждал ли си го?

Бърк посочи с глава към двойната врата. Лангли попита:

— Кой друг е там вътре?

— Шрьодер, няколко полицейски началници от федералното и представители от консулствата на Великобритания и Ирландия.

Докато си говореха, кметът Клайн, губернаторът Дойл и помощниците им се изнизаха във вътрешния офис. Лангли ги погледна, после попита:

— Шрьодер започна ли вече диалога?

— Не, не мисля. Предадох му исканията на Макмейл. Той се усмихна и ми каза да чакам отвън. И ето ме тук.

Заместник-комисарят на полицията Рурк бързо прекоси стаята и влезе във вътрешния офис, като махна на Лангли да го последва. Лангли се обърна към Бърк:

— Сега ще чуеш как се търкалят глави по земята. Ти може да си следващият началник на разузнаването. Представям си Патрик Бърк отлят в бронзова статуя за вечността, на стъпалата на катедралата „Свети Патрик“, яхнал кон с пламтящи ноздри, насочил напред пистолет…

— Да ти го начукам.

Лангли се засмя и бързо тръгна нататък.

Бърк огледа хората, които се въртяха из стаята. Говорителят на Долната камара, бивши и настоящи губернатори, сенатори, кметове, конгресмени. Наистина беше „Кой кой е в света на изток“, но в момента, мислеше си той, всички изглеждаха съвсем обикновени и изплашени. Забеляза, че всички гарафи на малката масичка бяха празни. Бърк се приближи до монсеньор Даунс:

— Монсеньор.

Енорийският свещеник изправи глава.

— По-добре ли се чувствате?

— Как полицията не е разбрала, че това ще се случи?

Бърк отхвърли няколко възможни отговора и добави:

— Трябваше да разберем. Признаците бяха налице, ние само трябваше…

Лангли се подаде през двойната врата и му махна. Бърк погледна свещеника.

— Елате с мен.

— Защо?

— Това е вашият храм и имате право да знаете какво ще се случи с него. Там са вашият кардинал и един ваш свещеник…

— Понякога присъствието на свещениците кара хората да се чувстват неловко. Те пречат… без да искат.

— Ами добре. Може би онази група вътре се нуждае точно от това.

Монсеньор Даунс се надигна неохотно и последва Бърк. В голямата стая седяха или стояха прави около четирийсет мъже и жени. Вниманието им бе концентрирано върху бюрото, където седеше Берт Шрьодер. Всички глави се обърнаха към Бърк и монсеньор Даунс при влизането им.

Кметът Клайн стана от стола си и го предложи на Даунс, който се изчерви и седна. Кметът се усмихна на собствената си щедрост и добри маниери, после вдигна ръцете си, за да призове към тишина. Заговори с пискливия си глас, който накара събралите се да се отдръпнат назад:

— Всички ли сме тук? Добре, тогава да започваме — той прочисти гърлото си. — Вече постигнахме съгласие, че по закон Ню Йорк носи първостепенна отговорност за всяко действие, предприето в този случай — погледна помощничката си Робърта Шпигел. Тя кимна и той продължи: — Затова, за да избегнем объркването, ще говорим с извършителите на деянието с един глас, чрез един човек… — направи пауза и повиши глас, сякаш представяше някой оратор. — Преговарящ за заложниците от полицейско управление на Ню Йорк, капитан Берт Шрьодер.

Ефектът от това представяне на кмета беше няколко ръкопляскания, които бързо заглъхнаха, понеже стана ясно, че са не на място. Робърта Шпигел стрелна кмета с неодобрителен поглед и той се изчерви. Капитан Шрьодер се изправи, с което в известен смисъл показа, че е забелязал аплодисментите.

Бърк прошепна на Лангли:

— Чувствам се като проктолог^[1], затворен в стая, пълна със задници.

Шрьодер огледа лицата, обърнати към него, и пое дълбоко въздух:

— Благодаря, ваша чест. — Очите му обходиха стаята.

— Съвсем скоро ще трябва да започна преговори с човек, който нарича себе си Фин Макмейл, водач на фенианската армия. Както знаете, моят отдел, от създаването си от капитан Франк Боли, е завършвал успешно всяка ситуация, свързана със заложници, която се е случила в този град, без да загубим живота на нито един заложник. — Той видя хората да кимат и ужасът от това, което трябваше скоро да предприеме, се изпари, щом си представи успешното завършване на още един случай. Вложи в гласа си нотка на агресивност. — И тъй като няма причина да се променя тактика, която е била толкова успешна както при криминални, така и при политически отвличания, ще третирам този случай като всички останали подобни ситуации. Няма да се влияя от външни политически съображения… но настоявам за вашата помощ и предложения.

Той огледа събранието и видя изражения, вариращи от открита враждебност до съгласие. Бърк каза на Лангли:

— Не беше зле. Лангли отвърна:

— Празни дрънканици. Той е най-забърканото в политиката животно, което познавам.

Шрьодер продължи:

— За да подпомогнете работата ми, искам да опразните тази стая и тук да останат само следните хора

— той размаха списък, написан от кабинета на монсеньор, и го прочете. После вдигна очи. — Взе се още решението, командирите на бойни единици да организират щаба си в офисите на долния етаж. Хората, свързани с преговорите, които не са в този офис, ще бъдат във външния кабинет на монсеньор. Говорих с архиерейския наместник по телефона и той се съгласи всички останали да използват резиденцията на кардинала. — Шрьодер погледна монсеньор Даунс, после продължи: — В резиденцията са инсталирани телефони, а… напитки и храна ще се сервират в трапезарията на Негово високопреосвещенство. В двете резиденции ще бъдат инсталирани високоговорители, за да можем лесно да се откриваме и за да чувате телефонните ми разговори с терористите.

Шрьодер седна и стаята се изпълни с шум. Кметът вдигна ръцете си за тишина, както бе правил много пъти вече в тази стая.

— Добре, добре. Да оставим капитана да върши работата си. Всички останали, господин губернатор, дами и господа, моля, напуснете стаята. — Отиде до вратата и я отвори.

Шрьодер попи потта от челото си и почака тези, които бяха останали, да седнат.

— Всички знаете кой съм аз. Сега всеки един от вас да се представи — и той посочи единствената присъстваща жена.

Робърта Шпигел, красива дама малко над четирийсетте, се изпъна в единствения люлеещ се стол и кръстоса крака. Изглеждаше едновременно отегчена, чувствена и делова.

— Шпигел, помощник на кмета.

Дребен мъж с пламтяща червена коса, облечен в спортен костюм, каза:

— Томас Донахю, генерален консул на Ирландия.

— Майор Бартолъмю Мартин. Представлявам правителството на Нейно величество… В отсъствието на сър Харолд Бакстър.

— Джеймс Крюгер, ЦРУ.

Мускулест мъж с белези от шарка се представи:

— Дъглас Хоган. ФБР.

Следващият беше топчест мъж с очила.

— Бил Войт, канцеларията на губернатора.

— Заместник-комисар на полицията Рурк… В момента замествам комисаря.

Обади се добре облечен мъж с носов глас:

— Арнолд Шеридан, Службата за сигурност към Министерството на външните работи. Представям държавата.

— Капитан Белини, корпус за спешно реагиране към полицейското управление на Ню Йорк.

— Инспектор Филип Лангли, Отдел разузнаване в полицейското управление.

— Бърк, разузнаване.

Шрьодер погледна монсеньор Даунс, който не беше напуснал стаята. Прецени за миг ситуацията — седеше на неговото писалище и използваше неговата хартия за кореспонденция с нарисуван златен кръст на всеки лист. После каза с усмивка:

— И нашият домакин, монсеньор Даунс, главен енорийски свещеник на „Свети Патрик“. Благодаря, че… дойдохте и ни позволихте да използваме… Желаете ли да останете?

Монсеньор Даунс кимна колебливо.

— Добре — кимна Шрьодер. — Да започнем отначало. Бърк, защо, по дяволите, си започнал воденето на преговорите? Знаеш много добре, че не е трябвало.

Бърк разхлаби вратовръзката си и се облегна назад. Шрьодер помисли, че въпросът може да е прозвучал риторично, затова продължи настойчиво:

— Нали не си давал никакви обещания? Казал ли си нещо, което може да компрометира…

— Съобщих ти какво съм казал — прекъсна го Бърк. Шрьодер се наежи. Изгледа ядосано Бърк и рече:

— Моля те да повториш разговора. Кажи ни още как изглеждаше този човек, в какво настроение се намира… Такива неща.

Бърк повтори казаното по-рано и добави:

— Изглеждаше много самоуверен. И то не беше само поза. Стори ми се интелигентен.

— Не изглеждаше ли неуравновесен?

— Цялото му поведение изглеждаше нормално, освен онова, което говореше, разбира се.

— Наркотици, алкохол? — попита Шрьодер.

— Вероятно днес е пил по-малко от всеки тук.

Някой се изсмя. Шрьодер се обърна към Лангли:

— Не можем да добием представа за този тип, докато не узнаем истинското му име. Прав ли съм?

Лангли погледна Бърк, после действащия комисар:

— Всъщност аз знам кой е той.

В стаята настана абсолютна тишина. Бърк погледна крадешком майор Мартин, който изглеждаше напълно невъзмутим. Лангли продължи:

— Името му е Брайън Флин. Британците не може да нямат негово досие, психологически профил и други такива. Може би ЦРУ също разполага с нещо. Негов помощник е мъж на име Джон Хики, за когото се смята, че е починал преди няколко години. Може да сте чували за него. Натурализиран американски гражданин. Ние и ФБР разполагаме с подробно досие на Хики.

Човекът от ФБР, Хоган, додаде:

— Ще проверя.

Крюгер се обади:

— Аз ще проверя за Флин. Майор Мартин добави:

— И двете имена ми се струват познати. Ще се обадя в Лондон.

Шрьодер изглеждаше доволен:

— Добра работа. Това облекчава моята задача, или задачи. Нали така? — той се обърна към Бърк: — Още нещо. Имаше ли впечатлението, че жената, която стреля в теб, наистина възнамерява да те убие?

Бърк отговори:

— Имах впечатлението, че тя се целеше в коня. Вероятно спазват известна дисциплина при стрелбата, ако това е, което искаш да разбереш.

Полицаите в стаята закимаха. Комисар Рурк попита:

— Някой знае ли нещо за тази група, фенианите — и погледна Крюгер и Хоган.

Крюгер отговори:

— Почти не разполагаме с фондове да поддържаме звено за връзка по проблемите в Северна Ирландия. Нали разбирате, беше сметнато, че ИРА не представлява непосредствена заплаха за Съединените щати и решихме, че вземането на превантивни мерки е неоправдано. За съжаление, сега плащаме за тази пестеливост.

Дъглас Хоган добави:

— ФБР доскоро смяташе, че става въпрос за временната ИРА, докато майор Мартин не даде друго обяснение. Моят отдел, който се занимава с ирландските организации в Америка, не разполага с достатъчен брой служители и до голяма степен разчита на британското разузнаване за получаване на сведения.

Бърк вътрешно кимна. Започваше да улавя накъде духа вятърът. Крюгер и Хоган бяха решили да се държат сприхаво, поемайки линията „Нали ти казах, но кой да чуе?“ Освен това се покриваха, репетираха даването на обяснения и поставяха основи за работата си в бъдеще. При това добре изиграно. Комисар Рурк погледна майор Мартин:

— Тогава вие сте… искам да кажа… Вие не сте… Майор Мартин се усмихна и се изправи:

— Да, всъщност не съм точно от посолството. Аз съм от британското военно разузнаване. Няма нужда то да става известно. — Огледа стаята и се обърна към Лангли: — Уведомих инспектор Лангли, че се готви нещо. Но за нещастие…

Лангли отговори сухо:

— Да, майорът беше много полезен. Както и ЦРУ и ФБР. Моите хора се справиха удивително добре, всъщност изпуснахме нещата само за минута. Лейтенант Бърк може да бъде похвален за своята изобретателност и смелост.

Последва мълчание, обаче както Бърк забеляза, никой не извика „Браво, Бърк!“ Внезапно му проблесна, че всеки от тях определяше своите цели и заплахите лично за себе си, търсеше съюзници, жертвени агнета, врагове, опитваше се да измисли как да използва ситуацията в своя полза.

— Обещах на Флин, че няма да го караме да чака. Шрьодер каза:

— Няма да започна преговори, докато не изясним позицията си. — Той погледна Войт, помощника на губернатора: — Губернаторът даде ли да се разбере, че е склонен да им даде имунитет?

— Досега не — поклати глава Войт. Шрьодер погледна Робърта Шпигел:

— Каква е позицията на кмета относно използването на полицията?

Робърта Шпигел запали цигара.

— Независимо каква сделка се сключи с Лондон или Вашингтон, или който и да е друг, кметът ще приложи закона и ще заповяда всеки, който излезе от катедралата, да бъде арестуван. Ако не напуснат доброволно, той си запазва правото да изпрати вътре полиция за задържането им.

Шрьодер кимна замислено, после погледна Арнолд Шеридан. Представителят на външното министерство декларира:

— В този случай не мога да говоря от името на държавната власт. Не знам каква позиция ще заеме главният прокурор относно даването на имунитет срещу федерално съдебно преследване. Но може да се допусне, че никой във Вашингтон няма да се съгласи с тези искания.

Шрьодер се обърна към Томас Донахю. Ирландският генерален консул погледна майор Мартин и отговори:

— ИРА е обявена извън закона в Ирландската република и моето правителство няма да приеме нейни членове или да им предложи убежище, в случай че британското правителство реши да освободи тези хора, което е малко вероятно.

Майор Мартин допълни:

— Макар да не представлявам правителството на Нейно величество, мога да ви уверя, че неговата позиция, както винаги, що се отнася до ИРА или каквото днес се наричат, е: никога не преговаряме, но ако преговаряме, не отстъпваме по никой пункт, а ако отстъпим по някой пункт, никога не им даваме да го разберат.

Робърта Шпигел се обади:

— Сега, след като знаем какви безкомпромисни копелета сме всички, хайде да преговаряме.

Комисар Рурк се обърна към Шрьодер:

— Да, сега всичко, което трябва да направиш, е да ги придумаш, Берт. Те включиха Червения кръст и Амнести, така че не можем лесно да ги излъжем. Трябва да бъдеш много… много… — той не намери думата, която търсеше, и се обърна към капитан Белини, който до този момент мълчеше: — Капитане, ако… колкото и да е невероятно, Берт не успее, поделението за бързо реагиране готово ли е да осъществи… внезапно нахлуване в катедралата?

Белини размърда масивното си тяло на малкия стол. Синкавочерната четина по неговото лице му придаваше решителен вид, но кожата под очите му бе силно пребледняла:

— Да… Да, сър. Когато настъпи моментът, ще бъдем готови.

Шрьодер се протегна към телефона.

— Добре. Вече знам кой на какви позиции стои. Нали?

Монсеньор Даунс се обади:

— Може ли аз да кажа нещо?

Всички се обърнаха и го погледнаха. Шрьодер свали ръка от слушалката, усмихна се и кимна. Даунс заговори тихо:

— Никой още не е споменал нищо за заложниците. Нито за катедралата. — В стаята продължаваше да е тихо. — Ако, както предполагам, вашата първа отговорност е към заложниците и ако покажете това ясно на по-висшестоящите от вас и на хората в катедралата, не виждам защо да е невъзможно да се стигне до компромис. — Той огледа всички.

Никой не пое върху себе си необходимостта да обясни на монсеньор реалностите в международната дипломация. Шрьодер се прокашля:

— Досега не съм губил заложник или сграда, монсеньор. Често е възможно да получиш това, което искаш, без да даваш нищо в замяна.

— О… не знаех това — отвърна кротко монсеньор.

— Всъщност — продължи Шрьодер убедително, — курсът, който смятам да поема, е много близък до това, което вие предложихте. Стойте тук и ще видите как ще стане. — Вдигна телефона и почака да чуе гласа на телефониста от централата. Огледа присъстващите в стаята: — Не бива да се притеснявате, ако той спечели първите няколко рунда. Човек трябва да остави у тях впечатлението, че печелят точки. До сутринта ще се измори. Ходили ли сте някога на лов за акули? Оставяте ги да се изтощят от мятане на въдицата, докато сте готови да ги издърпате. — Каза на телефониста: — Да, свържи ме с вътрешния, при долния орган. Постави лактите си на писалището и зачака. Никой в стаята не помръдваше.