Нелсън Демил
Катедралата (4)

Глава 4

Флин се събуди и видя надвесено над себе си лице.

— Обяд е — каза отец Донели. — Донесох ви нещо да хапнете.

Флин впери поглед в руменото лице на възрастния мъж. Видя, че очите му са заковани върху пръстена на ръката му. Изправи се и се огледа. Морийн седеше до масата, облечена в нов пуловер, и ядеше от димяща купа. Свещеникът явно бе прекарал там известно време и това го подразни. Приближи се и седна срещу нея.

— По-добре ли си?

— Доста.

Отец Донели придърпа едно столче.

— Имате ли нещо против да седна с вас?

— Храната е твоя, масата също — отвърна Флин. Свещеникът се усмихна:

— Човек никога не може да свикне да се храни сам. Флин взе лъжица.

— Защо не ти изпратят… някой друг монах или друг човек? — Загреба с лъжицата от задушеното.

— Има мирянин, който е пазач, но сега е в отпуск. — Той се наведе напред: — Виждам, че си открил съкровището на абатство Уайтхорн. Флин отговори, без да спира да дъвче:

— Съжалявам, не можах да устоя на изкушението.

— Всичко е наред. Морийн вдигна очи:

— За какво си говорите?

Флин свали пръстена, подаде й го и махна с ръка към отворения сандък. Тя го разгледа внимателно, после го подаде на отец Донели.

— Много необикновен пръстен. Отец Донели го повъртя в ръцете си.

— Във всеки случай е необикновено голям.

Флин наля бутилка „Гинес“ в чаша:

— Откъде се е взел? Свещеникът поклати глава.

— Последният абат казваше, че винаги е бил в този сандък с останалите неща. Може да е намерен при разкопките за строителните работи. Може би точно под пода на това помещение. Флин гледаше пръстена в ръката на свещеника.

— Предхристиянски ли е?

— Да. Езически. Ако ти трябва романтична история, има една. Разказват, че е принадлежал на един крал-воин, по-точно на някой от фенианите. Определено е бил на мъж, и то доста по-едър от среден на ръст.

Флин кимна.

— Защо не на Макмейл? Или на Дърмът?

— Наистина, защо не? Кой ли би се осмелил да носи по-голям пръстен от този?

Флин се усмихна.

— Има нещо езическо в тебе, отче. Нали Свети Патрик обрекъл на мъки в ада покойните фениани? Какво престъпление са извършили, та е трябвало да прекарват вечността в адски мъки?

— Никакво престъпление. Просто са се родили в неподходящо време — той се засмя. — Като много от нас.

— Така е. — На Флин му допадаше, че отецът можеше да се надсмива над собствената си догма.

Свещеникът се приведе над масата.

— Когато Ойсин, син на Фин Макмейл, се върнал от страната на вечната младост, открил Ирландия християнизирана. Храбрият войн бил объркан и натъжен. Ойсин не могъл да приеме подреденото християнско общество и копнеел с носталгия за необузданата жизненост на Стара Ирландия. Ако той или баща му, Фин Макмейл, дойдеха в Ълстър днес, биха умрели от радост, наблюдавайки тази християнска война. И със сигурност биха разпознали новите езичници сред нас.

— Мен ли имаш предвид? Морийн наля чай в три чаши.

— Нали на теб говори, Брайън? Отец Донели се изправи.

— Ще пия чая си в трапезарията. Морийн Малоун също се изправи.

— Не си тръгвайте!

— Наистина трябва — от бащинско, държанието му стана делово. Той погледна Флин. — Приятелите ви искат да останете още два дни. Ще ми се обадят какъв е планът по-нататък. Имаш ли някакъв отговор да им предам?

Флин поклати Глава.

— Не.

Морийн погледна Флин, после отец Донели:

— Аз имам отговор. Кажете им, че искам да ми осигурят безопасен канал до Дъблин, сто лири и работническа виза за южната част.

Свещеникът кимна. Обърна се да върви, поколеба се и се върна. Постави пръстена на масата.

— Господин…

— Кохаран.

— Да. Вземете този пръстен.

— Защо?

— Защото го искате, а аз — не.

— Но той е ценна реликва.

— Вие също.

— Няма да питам какво означава това. — Изправи се и погледна тежко свещеника, после взе пръстена от масата и го сложи на пръста си. Някакви нови мисли изпълниха главата му, обаче нямаше с кого да ги сподели. — Благодаря — погледна пръстена. — Има ли някакво проклятие, свързано с него, за което трябва да знам?

— Трябва да приемеш, че има. — Изгледа двамата пред него. — Не одобрявам живота, който водите, но намирам за болно да гледаш как една любов умира. Каквато и да е любов, където и да е в тази сурова страна.

Обърна се и излезе от мазето.

Флин разбра, че Морийн бе говорила със свещеника, докато е спал. Трудно му беше да се справи с всичко, което се случи за толкова кратко време. Белфаст, старицата, абатството, свещеник, който използваше езически легенди, за да изказва християнски мисли, отчуждението на Морийн. Очевидно не можеше да овладее ситуацията. Постоя неподвижен известно време, после се обърна към нея:

— Ще ми се да премислиш за отиването в Дъблин. Тя погледна надолу и поклати глава.

— Моля те да останеш… не само защото аз… искам да кажа, че…

— Знам какво искаш да кажеш. Веднъж влязъл, оставаш докрай. Не ме е страх от тях.

— А трябва. Аз не мога да те защитя.

— Не съм те молила — тя го погледна.

— Може и да си права. Ти по-добре от мен разбираш тези неща, този тон й беше познат. Студен. Саркастичен. Въздухът в стаята сякаш се сгъсти и я притисна. Църква или не, мястото я караше да се чувства неловко. Спомни си за ковчега, през който бяха минали в скривалището. Беше една малка смърт. Искаше когато излезе оттук да остави зад себе си всеки спомен за това място, всяка мисъл за войната. Погледна пръстена на ръката му.

— Остави тук проклетото нещо.

— Ще взема не само пръстена, Морийн. Ще взема и името.

— Какво име?

— Трябва ми нов псевдоним — Фин Макмейл. Морийн едва не се разсмя.

— Във всяка друга страна ще го сметнат за мегаломания. В Северна Ирландия обаче ще минаваш за съвсем нормален, Брайън.

— Та аз съм нормален.

— Не съвсем, по дяволите.

Той я погледна на слабата светлина от свещите. Помисли си, че не е срещал по-прекрасна жена от нея, и разбра, че от доста време не я бе възприемал по този начин. Сега беше съживена от очакването на ново начало, треската бе зачервила бузите й и караше очите й да блестят ярко.

— Може и да си права.

— За това, че си смахнат ли?

— И за това също — той се засмя на закачката й. — Имах предвид желанието ти да отидеш в Дъблин.

— Съжалявам.

— Недей. Само ме е яд, че не мога да дойда с теб.

— Може би някой ден ще се умориш от това, Брайън.

— Едва ли.

— Не, така е.

— Ще ми липсваш.

— Надявам се — отвърна тя. Той помълча малко, после рече:

— Все още не знам дали можем да му вярваме.

— За Бога, Брайън, той е свят човек. Приеми го такъв, какъвто изглежда.

— А на мен ми се струва различен. Има нещо странно в него. Все пак, още не сме се измъкнали.

— Знам.

— Ако нещо се случи и не успея да се сбогувам с теб както трябва…

— През всичките тези години си имал достатъчно време да кажеш каквото си чувствал. Времето не е проблемът. Чай?

— Да, ако обичаш.

Седяха притихнали и пиеха чая си. Флин остави чашата.

— Сестра ти… Морийн поклати глава:

— Не можем да помогнем на Шийла.

— Май си права.

— Не желая повече да виждам как убиват някого.

— Има и други начини — той потъна в мълчание, после добави: — Ключовете за затворите в Ълстър се намират в Америка.

Един месец по-късно, когато пролетта решително бе стъпила по полята, и три седмици след като Морийн Малоун замина за Дъблин, Брайън Флин нае кола и отиде до абатството да благодари на отец Донели и да го помоли за помощ и занапред.

Откри портите на абатството заключени и никой не отвори, когато удари камбанките пред входа, фермер, минаващ с каруца наблизо, го информира, че за абатството се грижат хора от селото, наети от епархията. И че там от години никой не беше живял.