Нелсън Демил
Катедралата (46)

Глава 46

Харолд Бакстър не погледна часовника си. Знаеше, време е. Всъщност, помисли си той, трябваше да тръгнат по-рано, преди биенето на камбаните и фойерверките, преди речта на Хики, преди фенианите да се бяха превърнали от терористи в борци за свобода.

Той хвърли последен продължителен поглед на катедралата, после отправи взор към телевизионния екран. Един кадър от покрива на център „Рокфелер“ показваше кръстообразната форма на синята катедрала. В горния ляв ъгъл се виждаше енорийският дом, а в горния десен — резиденцията на кардинала. След пет минути щеше да седи на едно от двете места, да пие чай и да разказва своята история. Надяваше се Морийн, свещеникът и кардиналът също да са с него. Но даже и ако един или повече от тях бъдат убити, то щеше да е победа, защото щеше да означава край за фенианите.

Бакстър се надигна от скамейката и се протегна нехайно. Ръцете му трепереха и сърцето му биеше силно. Отец Мърфи стана и прекоси светилището. Размени няколко тихи думи с кардинала, после тръгна уж случайно към гърба на олтара и погледна стълбището надолу.

Педар Фицджералд седеше с гръб към вратата на криптата, а автоматът му сочеше надолу към вратата за ризницата. Тихичко си пееше. Отец Мърфи повиши глас да надвика органа:

— Господин Фицджералд. Фицджералд бързо вдигна очи.

— Какво има, отче?

Гърлото на Мърфи пресъхна. Потърси с очи Бакстър на отсрещната страна, не го откри. Той каза:

— По това време изслушвам изповеди. Някой може да те смени, ако искаш…

— Нямам какво да изповядам. Върви си!

Бакстър укроти треперенето на краката си, пое дълбоко въздух и тръгна. Измина разстоянието до дясната страна на олтара на три дълги крачки и направи два скока надолу по стълбището. Звукът на органа заглушаваше всичко. Веднага след него тръгна Морийн.

Отец Мърфи ги видя внезапно да се появяват на отсрещните стълби и направи кръстен знак над главата на Фицджералд. Фицджералд почувства опасността и се извъртя бързо. Видя Бакстър, който летеше към него и насочи срещу него автомата.

Отец Мърфи чу изстрел от балкона и се хвърли надолу по стълбите. Погледна през рамо да види кардинала, но разбра, че той не го бе последвал.

Лиъри даде само един изстрел. Мишените му се скриха за по-кратко време, отколкото на него му бе нужно, за да се прицели точно след отката. Беше останал само кардиналът, седнал неподвижно на трона си — алено петно сред белия мрамор и зелените карамфили. Лиъри видя как Хики се изкачи през органа и скочи в светилището до трона. Кардиналът се изправи и застана на пътя му. Ръката на Хики се стрелна напред и го повали на земята. Лиъри спря кръстчето на окуляра върху проснатото тяло на кардинала.

Флин продължи песента на камбаните, защото не искаше хората отвън да разберат, че нещо вътре не е наред. Виждаше светилището в огледалото и извика:

— Това беше всичко, господин Лиъри.

Лиъри свали пушката си.

Бакстър се хвърли от стъпалата с крак, вдигнат във въздуха, и удари Фицджералд в лицето. Той залитна и отец Мърфи го хвана за ръката отзад. Бакстър сграбчи автомата и го дръпна с все сили. Фицджералд го теглеше към себе си.

Звукът на долния орган, бе замрял и звънът на камбаните за секунда беше единственият в цялата катедрала, преди един автоматичен откос да разцепи въздуха. Огънят от дулото светна в лицето на Бакстър и за миг го ослепи. Парчета мазилка паднаха от високия таван и се пръснаха върху стълбището.

Отец Мърфи дръпна назад ръката на Фицджералд, обаче не можа да отхлаби хватката му върху оръжието. Морийн се подаде зад Бакстър и забоде пръстите си в очите на Фицджералд. Той изкрещя и Бакстър най-после се озова с тежкия автомат в ръцете си. Замахна отгоре надолу със задната му част, не уцели слабините и слънчевия сплит на Фицджералд и му нанесе бърз удар в гръдния кош. Бакстър изруга, вдигна отново автомата и замахна хоризонтално, удряйки младежа в гърлото. Отец Мърфи го пусна и той падна долу. Бакстър застана над падналия и отново вдигна автомата срещу лицето му.

— Не! — изкрещя Морийн и дръпна ръката на Бакстър. Фицджералд ги гледаше през сълзи и кръв, които течеха от невиждащите му очи. От отворената му уста бликаше кръв.

Брайън Флин видя Хики и Мегън да пресичат светилището. Лиъри стоеше до него, въртеше в ръце пушката и си мърмореше, Флин отново насочи вниманието си към камбаните.

Четиримата в галериите бяха осъзнали какво става едва в последните петнайсет секунди. Те погледнаха отгоре към олтара и видяха кардинала, прострян върху пода, и Хики и Мегън, които предпазливо се приближаваха към стълбището.

Морийн хвана „Томсън“-а, застана стабилно и дръпна спусъка. Оглушителен огън изригна от цевта и се блъсна в катинара и веригата.

Мърфи и Бакстър се свиха, за да се предпазят от рикоширащите в мраморните стъпала куршуми. Бакстър чу стъпки откъм светилището.

— Идват.

Морийн стреля още веднъж в катинара, после завъртя автомата към дясното стълбище, прицели се в Хики и стреля. Стори й се, че тялото на Хики се изви и той падна назад, където не можеше да го види. Морийн завъртя автомата наляво и го насочи срещу Мегън, която замръзна на първото стъпало с пистолет в ръка. Морийн се поколеба, през това време Мегън се хвърли настрани и изчезна.

Бакстър и Мърфи се втурнаха по стъпалата и задърпаха веригата и катинара. Горещият назъбен метал режеше ръцете им, но от веригата започнаха да се откъртват парчета и катинарът падна долу.

Морийн заслиза заднишком по стъпалата, като държеше дулото на автомата, насочено към вратата на криптата. Полицаи крещяха в страничните коридори към ризницата. Бакстър извика към тях:

— Не стреляйте! Задръжте стрелбата, излизаме. Не стреляйте! — Той откачи последното парче от веригата и ритна силно вратата. — Отвори се! Хайде, отвори се!

Отец Мърфи дърпаше трескаво лявото крило и викаше:

— Не, те се плъзгат…

Бакстър се вкопчи в дясното крило и се опита да го дръпне към стената. И двете врати не помръдваха.

Полицаи в бронирани жилетки започнаха да се промъкват в ризницата.

Морийн коленичи на най-долното стъпало и продължаваше да държи оръжието насочено към горната площадка. Тя викна:

— Какво има? Бакстър отговори:

— Заяде!

Мърфи внезапно пусна вратата и се изправи. Вкопчи се в голяма черна метална кутия с голяма ключалка, която се намираше там, където двете крила на вратата се събираха. Разтърси кутията:

— Заключена е! Ключовете, у тях са ключовете! Морийн погледна към тях през рамото си. Видя, че вратата има своя заключалка, в която не беше стреляла нито веднъж. Бакстър извика предупредително и тя се завъртя. Видя Хики, застанал пред вратата на криптата. Краката му прекрачваха тялото на Педар Фицджералд. Морийн вдигна автомата. Хики извика към нея:

— Застреляй ме, щом искаш, но това няма да ти помогне да излезеш оттук.

Морийн изкрещя:

— Не мърдай! Вдигни ръце! Хики бавно вдигна ръце.

— Всъщност, няма път навън, знаеш ли? Тя извика:

— Хвърли ми ключа!

Той превзето сви рамене.

— Мисля, че е у Брайън. Опитай се да я разбиеш като стреляш. Или би предпочела да използваш последните си патрони, за да застреляш мен?

Тя изруга, завъртя се към вратата и кресна на Бакстър и Мърфи:

— Дръпнете се! — видя полицаите в ризницата и викна към тях: — Махайте се!

Полицаите се скриха в коридорите. Тя опря дулото в металната кутия и даде къс откос. Куршумите се забиваха в кутията, като хвърляха искри и нажежен метал. Бакстър и Мърфи изкрещяха от болка, когато парчетата ги удариха. Едно метално късче ожули крака на Морийн и тя изохка. Стреля още веднъж и въртящият се барабан се изпразни. Мърфи и Бакстър се вкопчиха в металната решетка и задърпаха. Двете крила не помръдваха.

Морийн се завъртя и видя Хики, който вече беше слязъл до средата на стълбището с изваден пистолет.

Той извика:

— В днешно време няма да намериш толкова качествена изработка. Вдигнете си ръцете, моля!

Мегън Фицджералд коленичи на площадката до тялото на брат си. Погледна Морийн и очите им се срещнаха за миг. Хики започваше да проявява нетърпение:

— Ръцете на главите! Веднага!

Отец Мърфи, Бакстър и Морийн не помръднаха. Хики викна на полицаите:

— Стойте в коридорите, или ще ги застрелям! А вие тримата, тръгвайте пред мен!

Те не помръднаха.

Хики насочи пистолета и стреля.

Куршумът профуча покрай главата на отец Мърфи и той падна на пода.

Морийн обърна „Томсън“-а, хвана горещата цев и с бясна сила го удари в мраморните стъпала. Ложата се пръсна и барабанът изхвърча. Тя захвърли разбитото оръжие настрана, изправи се и бавно вдигна ръцете си.

Бакстър направи същото. Отец Мърфи стана и сложи ръце върху главата си.

Хики погледна Морийн с уважение.

— Хайде сега. Успокой се. Точно така. Нали си чувала приказката за най-добре обмислените планове? — Дръпна се настрана, за да минат.

Морийн се качи на площадката и погледна надолу към Педар Фицджералд. Вратът му започваше да се подува и тя знаеше, че ще умре, ако не го откарат незабавно в болница. С изненада установи, че проклина Бакстър, който така я оплеска и го рани толкова сериозно. Наруга наум и отец Мърфи, който не се беше сетил за ключалката. Прокле и себе си, задето не застреля Хики и Мегън. Погледна Мегън, която изтриваше кръвта от устата на брат си, обаче тя продължаваше да блика от премазаното му гърло. Морийн се обади:

— Изправи го да седне, иначе ще се задави.

Мегън бавно се завъртя и вдигна очи към нея. Устните й се разтегнаха настрани и оголиха зъбите. Скочи и заби нокти в шията на Морийн, като крещеше и виеше.

Бакстър и Мърфи изтичаха по стъпалата до площадката и се опитаха да разделят двете жени. Хики наблюдаваше мълчаливо, докато борбата и виковете утихнаха, след това каза:

— Добре. Сега всички ли се чувствате по-добре? Мегън, вдигни момчето да седне. Ще се оправи — помръдна пистолета към тримата заложници: — Тръгвайте!

Потеглиха към светилището. Докато вървяха, Хики бъбреше дружелюбно зад тях.

— Недейте да се срамувате. Лош късмет, това е всичко. Морийн, ти си ужасен стрелец. Не можа и на ярд да ме доближиш.

Тя се обърна рязко.

— Ударих те! Признай си.

Той се засмя, постави пръст на гърдите си и когато го вдигна, на него имаше капка бледа водниста кръв.

— Наистина ме уцели.

Заложниците се насочиха към скамейките. Кардиналът седеше превит на трона си, заровил лицето си в ръце, и Морийн си помисли, че плаче. После видя кръвта, която течеше между пръстите му. Отец Мърфи понечи да отиде при него, но Хики го блъсна настрани.

Бакстър вдигна глава и видя пет дула от балкона и галериите, насочени срещу тях. Смътно осъзна, че камбаните продължаваха да бият, а телефонът до органа звънеше настойчиво.

Хики извика на Галахър:

— Франк, слез тук долу и заеми мястото на Педар. — Той бутна Бакстър на скамейката и каза, сякаш се оплакваше на близък приятел: — В каква проклета рискована операция се забърках, Хари. Изгубихме един човек и няма с кого да го сменим.

Бакстър го погледна в очите:

— В училище ни учеха, че хората от ИРА бягат и при най-малката опасност. Чудно е, че изобщо някой е останал тук.

Хики се засмя:

— О, Хари, Хари. Когато това място хвръкне във въздуха и намерят парчетата, останали от теб, се надявам гробарите да сложат задника ти на мястото на твоята твърда горна устна, и обратно^[1].

Хики смушка Морийн да седне на скамейката.

— А ти, Морийн, когато счупи онзи автомат, ми заприлича на някогашен келтски воин, който чупи меча си в скалата, преди да умре в ръкопашен бой. Великолепно. Но започваш да ставаш досадна. — Той погледна Мърфи. — Ами ти? Така да избягаш от шефа си. Срамота!

— Върви по дяволите! — отвърна Мърфи. Хики се престори на шокиран:

— Слушайте само какви ги говори!

Ръцете на Мърфи затрепериха и той му обърна гръб.

Бакстър се загледа в телевизора на масата. Отново даваха залата за пресконференции. Репортерите оживено предаваха съобщения на своите студия. Стрелбата, разбра той, беше развалила ефекта от думите на Хики и биенето на камбаните. Бакстър се усмихна и погледна Хики. Отвори уста да каже нещо, но внезапно почувства силна болка в главата си и полетя напред извън скамейката.

Хики огъна палката си, обърна се и сграбчи отец Мърфи за реверите. Вдигна черната, облечена в кожа дръжка на палката, и впи очи в свещеника.

Галахър бе слязъл от галерията и тичаше към светилището.

— Спри!

Хики го погледна, после свали палката.

— Сложи им белезници.

Той отиде до телевизора и дръпна кабела от контакта.

Морийн се наведе над сгърченото тяло на Бакстър и огледа раната на челото му.

— Проклети мръсници.

Вдигна глава към балкона, където Флин продължаваше биенето на камбаните. Галахър вдигна едната й ръка и закопча китката, после закопча от другата страна китката на Бакстър. Сложи белезници на едната ръка на отец Мърфи и го поведе към кардинала. Коленичи до трона и внимателно закопча белезниците на окървавената китка на кардинала. После Галахър прошепна:

— Аз ще ви пазя. — Наведе глава и се отдалечи.

Отец Мърфи се отпусна тежко на най-горното стъпало на издигнатата платформа. Кардиналът стана от трона и седна до него. Никой от двамата не проговори.

Мегън се появи от отвора на стълбището. Носеше тялото на брат си. Застана в центъра на светилището и завъртя празен поглед. Там, откъдето бе минала, се влачеше кървава диря, която се превърна в локвичка на мястото, където спря. Хики пое Педар от ръцете на сестра му и го отнесе до органа. Подпря го на конзолата и го зави с палтото си.

Галахър свали пушката си от рамо и слезе на площадката пред криптата. Изкрещя на полицаите, които предпазливо разглеждаха вратата:

— Назад! Омитайте се!

Те изчезнаха в страничните коридори на ризницата.

Мегън остана, неподвижно загледана в локвата кръв. Единствените звуци в катедралата бяха ударите на камбаните и настойчивото звънене на телефона.

Брайън Флин гледаше от балкона и продължаваше да бие камбаните. Лиъри го погледна особено, Флин се концентрира върху клавиатурата, довърши „Дани бой“ и започна „Умиращият бунтовник“. Каза в микрофона:

— Господин Съливан, гайдата, ако обичате. Дами и господа, песен, моля. Той запя. Към него колебливо се присъединиха другите гласове. Гайдата на Съливан изви глас.

Нощта беше тъмна и битката свърши.

Над улица О’Конъли луната изгря.

Стоях там, където храбри мъже си отидоха. И никога вече не ще им чуем гласа.

Джон Хики вдигна слушалката на телефона. По линията долетя почти истеричният глас на Шрьодер:

— Какво стана? Какво стана? Хики изръмжа:

— Затвори си плювалника, Шрьодер! Заложниците са живи. Вашите хора видяха всичко. Вече сме ги вързали с белезници и няма да има повече опити за бягство. Край на разговора.

— Чакайте! Кажете ранени ли са? Мога ли да изпратя лекар? — Те са в сравнително добра форма. Ако толкова те интересува, едно от моите момчета е ранено. Сър Харолд Бакстър, рицар на Нейно величество, премаза гърлото му с пушка. Толкова неспортсменско.

— Пресвети Боже… Слушайте, ще изпратя лекар…

— Ще ти се обадим, ако имаме нужда от лекар. — Той погледна към младия Фицджералд. Гърлото му вече беше гротескно издуто. — Трябва ми лед. Изпратете малко при вратата. И тръба, която да поставим в трахеята му. — Моля ви… нека да изпратя…

— Не! — Хики разтърка очи и политна напред. Чувстваше се много изморен и се надяваше всичко да свърши по-скоро, отколкото беше смятал.

— Господин Хики…

— Я се разкарай, Шрьодер! Защо не млъкнеш?

— Мога ли да говоря със заложниците? Господин Флин обеща, че мога да говоря с тях след прескон…

— Те загубиха правото си да говорят с когото и да било, включително и помежду си.

— Сериозно ли са пострадали?

Хики огледа превитите хора в светилището.

— Стига им и това, че са живи. Шрьодер каза:

— Не загубвайте това, което спечелихте, господин Хики. Искам да ви съобщя, че сега има много хора на ваша страна. Вашата реч беше… Великолепна. Блестяща. Това, което казахте за вашето страдание, за страданието на ирландците…

Хики се засмя уморено.

— Да, традиционният ирландски възглед за историята. Който на моменти е в разрез с фактите, но те никога не са били в състояние да го променят. — Той се усмихна и се прозя: — Всички го взеха за чиста монета, нали? Телевизията е прекрасно нещо.

— Да, сър. И камбаните, видяхте ли по телевизията?

— Какво стана с онези песни, които трябваше да поръчате?

— О, имам няколко тук…

— Заври си ги в задника.

След кратко мълчание Шрьодер продължи:

— Независимо от всичко, беше наистина невероятно. Никога не съм виждал по-красиво нещо в този град. Не изгубвайте това, недейте…

— То вече е загубено. Дочуване, Шрьодер.

— Почакайте! Не затваряйте! Само едно нещо още. Господин Флин обеща да изключите заглушаващото устройство…

— Не ни изкарвайте виновни за проблемите си с радиовръзките. Купете си по-добра апаратура!

— Просто се страхувам, че без радиоконтрол полицията може да реагира пресилено на някоя предполагаема опасност и…

— И какво?

— То едва не стана. Затова се чудех дали няма да се съгласите да го изключите…

— Само ще се изключи, когато гръмне катедралата — той се засмя.

— Хайде, господин Хики… изглеждате ми изморен. Защо всички не дремнете малко? Обещавам ви час-два примирие. Ще ви изпратя храна и…

— Или ще бъде погълнато от огъня на тавана. Толкова много години… А сега тази сграда, пуф! Ще се срине за секунди.

— Господине… предлагам ви примирие… — Шрьодер си пое въздух и продължи със загадъчен тон: — Един инспектор от полицията… надявам се, ви е предал доклад за състоянието на…

— Кой? О, високият със скъпия костюм. Дръжте този човек под око, той предлага подкупи.

— Обмисляте ли да отстъпите при условията, които ви предаде той?

— Като протестанти от Ълстър, ние обичаме да казваме „Нито на инч!“ Или сега казват „сантиметър“? Инч. Да, инч.

— Това е справедливо разрешение на…

— Не се приема, Шрьодер! Не ме занимавай повече с това. Шрьодер рязко попита:

— Мога ли да говоря с господин Флин?

Хики вдигна поглед към балкона. Там имаше вътрешен телефон, който Флин не беше използвал.

— Тъкмо стигна до един труден пасаж на мелодията. Не чуваш ли? Прояви малко разбиране — отговори Хики.

— Не съм чувал гласа му отдавна. Очаквахме той да дойде на пресконференцията. Той… добре ли е?

Хики извади лулата си и я запали.

— Доколкото може да бъде млад мъж, който размишлява върху своята неизбежна смърт, тъгува по изгубена любов и преживява трагедията на една загубена страна и една загубена кауза.

— Нищо не е загубено…

— Шрьодер, ти разбираш ирландския фатализъм, нали? Когато ирландците запеят тъжни песни и заплачат над халбите с бира, означава, че са на прага на извършването на някое безумство. Твоят хленчещ глас няма да оправи настроението на Брайън Флин.

— Не, слушайте, вие сте близо до… Нищо не е загубено…

— Всичко е загубено! Чуй камбаните, Шрьодер. Между техните удари ще чуеш воя на духовете, които вещаят смърт и ни предупреждават за нейното приближаване.

Той затвори телефона. От светилището го гледаше Мегън. Хики сведе поглед към Педар Фицджералд.

— Той умира, Мегън.

Тя кимна неуверено и той я погледна. Внезапно му се стори като ужасено дете.

— Мога да го предам на полицаите и да оживее, но… Тя разбираше добре, че така няма да има нито победа, нито пощада за тях, нито освобождение за хората в Северна Ирландия, и че тя и всички в катедралата ще умрат. Погледна бледото лице на брат си, което започваше да посинява.

— Искам да остане тук, с мен. Хики кимна.

— Това е правилното решение, Мегън. Отец Мърфи се обърна:

— Трябва да бъде откаран в болница. Мегън и Хики не отговориха. Отец Мърфи продължи:

— Нека да му дам последно причастие… Хики го сряза:

— Имате си проклет ритуал за всяко нещо, а?

— За да спасим душата му от вечни мъки…

— Именно хора като теб са създали такава лоша слава на вечните мъки в ада. — Той се засмя. — Обзалагам се, винаги носиш малко светено масло у себе си. Човек никога не знае кога някой католик ще хвърли топа пред очите му.

— Да, наистина нося светено масло. Хики се ухили.

— Браво. По-късно ще си изпържим яйца.

Отец Мърфи му обърна гръб. Мегън отиде до Морийн и Бакстър. Морийн я гледаше право в очите. Мегън се изправи над тях двамата, после клекна до проснатия Бакстър и разкопча колана му. Изправи се с разкрачени крака и стовари със свистене колана върху лицето му. Отец Мърфи и кардиналът изкрещяха. Мегън изплющя по вдигнатите голи ръце на Морийн. Отново замахна да удари Бакстър, ала Морийн се хвърли върху беззащитното тяло и коланът изплющя по врата й.

Мегън удари гърба на Морийн, после краката й, после хълбоците. Кардиналът извърна очи. Мърфи викаше с цяло гърло.

Хики засвири на органа. Франк Галахър седеше на опръсканата с кръв площадка, където беше лежал Фицджералд, и слушаше звука от сипещите се удари. После острите плясъци бяха заглушени от „Умиращият бунтовник“.

Джордж Съливан обърна гръб на олтара и засвири на гайдата си. Аби Боулънд и Иймън Феръл бяха спрели да пеят, но гласът на Флин ги подкани чрез микрофона и те отново запяха. Хики също пееше пред микрофона на долния орган.

Първо видях умиращ бунтовник.

Наведох се над него и чух да казва: Боже, благослови моя дом в Типърери. Боже, благослови моята кауза.

Горе на тавана Джийн Кеърни и Артър Нолти лежаха настрани, сгушени върху вибриращите дъски на пода. Те се целунаха и се притиснаха по-силно. Джийн Кеърни се изтърколи по гръб и тялото на Нолти я покри.

Рори Дивейн погледна от северната кула и изстреля последната сигнална ракета. Тълпите отдолу продължаваха да пеят и той също запя, защото така се чувстваше по-малко самотен.

Доналд Мълинс стоеше под най-долното ниво на камбанарията, безчувствен към всичко, освен гърменето в главата му и студения вятър, който нахлуваше през разбитите прозорци. Извади от джоба си тетрадка с набързо надраскани стихове и я погледна. Спомни си онова, което беше казал Падрейк Пиърс за себе си, Джоузеф Планкет и Томас Макдона в началото на въстанието през 1916-а. „Ако не постигнем нищо друго, поне ще освободим Ирландия от трима слаби поети“. Мълинс се засмя и изтри очите си. Хвърли тетрадката през рамо и тя полетя навън в нощта.

На балкона Лиъри наблюдаваше Мегън през оптическия мерник. С изненада си помисли, че никога, дори като дете, не беше удрял никого. Гледаше лицето на Мегън, движенията на тялото й, и внезапно я пожела.

Брайън Флин не отделяше поглед от голямото изпъкнало огледало на органа. Наблюдаваше сцената в светилището на олтара. Опитваше се да чуе виковете на Морийн и плющенето на колана в тялото й, но чуваше само вибриращите звуци на камбаните, високия накъдрен вой на гайдата, пеенето и богатата плътна мелодия на органа отдолу. После видях посивял баща, който търсеше своето едничко дете. Казах му: „Спри да го търсиш. Душата на сина ти е в синьото небе.“ Той свали поглед от огледалото и затвори очи, слушайки само далечния звън. Спомни си, че жертвоприношенията се извършват върху олтари, и алюзията го развълнува. Сигурно и някои от останалите го разбираха. Морийн го разбираше. Спомни си двойственото значение на жертвоприношението: скритото му значение на осветяване, предлагане на дар пред божеството, отдаване на благодарност, пречистване… Но другото значение беше по-тъмно и по-ужасно — болка, загуба, смърт. И в двата случая бе прието да се счита, че пожертвуванието се възнаграждава. Никога обаче не се знаеха времето, мястото и характерът на тази награда.

Твоят единствен син беше застрелян в Дъблин, в бой за своята храбра страна.

Той умря за Ирландия и само за нея, със знамето — зелено, бяло и златно — в ръка.

Над чувствата му взе надмощие меланхолията. През ума му преминаха образи от Ирландия, лицето на Морийн, абатство Уайтхорн и детството му. Внезапно усети, че е смъртен, почувства го осезаемо като нещо, което се гърчеше в стомаха му, стягаше гърлото му и вцепеняваше гърдите и ръцете му.

Объркани видения на смъртта изпълниха чернотата зад клепачите му. Видя се гол, бял като мрамора в катедралата, обгърнат от ръцете на жена с дълги медни коси, които скриваха лицето й. От устата й течеше кръв и падаше върху белотата на тялото му. Тя беше толкова червена и обилна, че хората отстрани с почуда отбелязваха този факт. Един младеж повдигна ръката му и се наведе да целуне пръстена, но него го нямаше. Човекът се изправи отвратен и се отдръпна. Жената, която го държеше, прошепна: „Брайън, ние всички ти прощаваме“. Но вместо да го успокои, това му причини болка, защото разбра, че не бе сторил нищо, за да заслужи прошка. Не беше сторил нищо, за да промени хода на събитията, които бяха задвижени толкова отдавна.