Нелсън Демил
Катедралата (42)

Глава 42

Флин слезе по стъпалата към ризницата и видя Бърк и Педар Фицджералд застанали един срещу друг от двете страни на вратата. На площадката до Бърк беше оставен портативен телевизор. Флин каза на Фицджералд:

— Доведи свещеника след пет минути.

Фицджералд преметна автомата през рамо и го остави. Бърк огледа внимателно Флин. Изглеждаше изморен, дори малко тъжен. Флин извади детектора за микрофони и го прекара покрай телевизора.

— И двамата сме подозрителни хора, по характер и професия. Но колко самотни ни прави това, нали?

— Защо е тази внезапна меланхолия? Флин поклати бавно глава.

— Не преставам да мисля, че всичко няма да свърши добре.

— А аз почти мога да ти гарантирам.

Флин се усмихна.

— Ти си истинско облекчение след онова магаре Шрьодер. Не ме тормозиш със сладки приказки и не ме убеждаваш да се предам.

— След този комплимент не ми е удобно да го кажа, но наистина е разумно да се предадеш.

— Не мога, дори и да искам. Тази машина, която сглобих, няма истинска глава, нито истински мозък. Но има много смъртоносни придатъци, в и извън катедралата, и всеки е настроен да действа или реагира при определени условия. Аз съм само създателят, който стои извън този организъм. Предполагам, че говоря от негово име, но не с неговата уста. Разбираш ли?

— Да.

Бърк не можеше да определи дали този песимизъм е подправен, Флин беше прекрасен актьор. Всяка негова реплика бе измислена така, че да създава илюзия и да предизвиква определен отговор.

Флин кимна и се облегна тежко на решетката. Бърк остана с впечатлението, че той води някаква вътрешна борба, която изчерпва голяма част от силите му. След малко Флин започна:

— Както и да е, ето за какво исках да разговаряме. Хики и аз стигнахме до заключението, че Мартин е отвлякъл настоящия архитект на «Свети Патрик». Ще попиташ защо. За да не можете да планирате и осъществите успешна атака срещу нас.

Бърк го обмисляше. Наистина, сега в резиденцията на кардинала и в енорийския дом щеше да цари повече оптимизъм, ако Стилуей и Белини в този момент разглеждаха плановете. Бърк се опита да сглоби всичко в главата си. Фенианите бяха изпуснали Стилуей. Вече беше станало ясно. Морийн Малоун нямаше да открие онази врата към коридора, ако Стилуей бе вътре. Защото Стилуей, дори и да беше храбър мъж, след петнайсет минути, прекарани с тази банда, щеше да изплюе всичко. Не беше твърде трудно да се сети човек, че майор Мартин бе предвидил колко важен е Стилуей и че го е отвлякъл, преди фенианите да се доберат до него. Но за да се допусне това, човек трябваше да знае колко отвратителен и хладнокръвен е майор Мартин. Флин наруши мълчанието.

— Сега стана ли ти ясно? Мартин не иска полицията да действа прекалено бързо. Той иска да проточи нещата, иска да наближи крайният срок. Вероятно вече е предложил да поискате удължаване на срока. Познах ли?

Бърк не отговори, Флин се приближи още.

— А без твърд план за атака вие сте готови да му повярвате. Искам да ти кажа, че в шест часа и три минути тази катедрала няма да съществува. Ако нападнете, ще загубите много хора. Единственият начин да се предотврати кръвопролитието, е да изпълните моите условия. Ти знаеш, че загубихте. Затова преглътни цялата си проклета гордост и съобщи на тъпите копелета там горе, че всичко свършва дотук.

— Няма да ме чуят.

— Накарай ги да те чуят!

— За хората отвън фенианите не са нищо по-различно от онази нюйоркска улична банда, която се нарича Езичниците — каза Бърк. — Те не могат да си позволят да сключват сделки с теб, Флин. Законът ги задължава да те арестуват, да те хвърлят в дранголника заедно с крадците и изнасилвачите, защото такива са всички терористи, крадци, убийци и изнасилвачи, но в по-голям мащаб.

— Млъкни!

Известно време никой от двамата не пророни нито дума. После Бърк заговори по-кротко:

— Казвам ти каква е тяхната позиция. Казвам ти онова, което Шрьодер няма да ти каже. Вярно е, че загубихме, обаче е вярно също и че няма, и не можем, да капитулираме. Вие можете да го направите… с чест… Споразумейте се за най-добрите възможни условия, оставете оръжията…

— Не. Нито един от нас вътре няма да приеме по-малко от вече поисканото.

— Добре — кимна Бърк. — Ще предам това. Може би все пак ще успеем да измислим нещо, което да спаси теб, хората ти, заложниците и катедралата… Ала хората в затворите… — Той поклати глава. — Лондон никога няма…

Флин също поклати глава.

— Всичко или нищо.

Двамата изпаднаха в мълчание. Всеки беше наясно, че е казал повече, отколкото трябва. Всеки беше наясно също, че е изгубил част от зародилото се между тях.

Гласът на Педар Фицджералд долетя от горния край на стълбището:

— Отец Мърфи!

Флин се обърна и викна в отговор:

— Прати го да слезе.

Свещеникът тръгна със залитане по мраморното стълбище. Като подпираше огромното си тяло на месинговия парапет. Усмихна се през превръзките и рече приглушено:

— Патрик, радвам се да те видя.

Той протегна ръка през металните пръчки. Бърк я пое.

— Добре ли си? Мърфи кимна.

— Размина ми се на косъм. Господ все още не иска да ме прибере.

Бърк пусна ръката на свещеника и отдръпна своята. Флин протегна ръката си.

— Дай ми това.

Бърк отвори шепа и Флин взе късчето хартия. Разгърна го и прочете думите, написани с молив. «Хики изпрати последното съобщение от изповедалнята». Следваше доста точно описание на защитните сили в катедралата. Флин се намръщи над първото изречение. «Хики изпрати последното съобщение…» какво ли значи то? Прибра листчето и ги погледна. В очите му нямаше гняв.

— Гордея се с тези хора, Бърк. Показаха силен дух. Дори и двамата свещеници успяват да ни държат на тръни.

Бърк се обърна към Мърфи:

— Някой от вас има ли нужда от лекар? Мърфи поклати глава:

— Не. Малко сме пострадали, но лекар не може да направи за нас кой знае колко. Ще се оправим.

— Това беше, отче. Върви при другите — рече Флин. Мърфи се огледа неуверено. Погледна веригата и катинара, после Флин, който беше висок колкото него, но не толкова тежък.

Флин долови опасността и се дръпна назад. Дясната му ръка висеше отстрани, но положението на пръстите показваше, готов е да посегне за пистолета.

— Случвало се е да ме удрят свещеници и преди, и имам да си връщам. Не ми давай повод. Върви!

Мърфи кимна, обърна се и вдигна крак да изкачи стъпалата. После извика през рамо:

— Пат, кажи на хората отвън, че не се страхуваме.

— Те го знаят, отче.

Мърфи се застоя малко пред вратата на криптата, после се обърна и изчезна зад извивката на стълбището.

Флин мушна ръце в джобовете си. Сведе очи към пода, после бавно ги вдигна, докато срещна погледа на Бърк. каза без следа от жестокост:

— Обещай ми нещо, лейтенант. Обещай ми едно нещо тази нощ…

Бърк чакаше.

— Обещай ми, ако ни нападнат, ти да бъдеш с тях.

— Какво?… Флин продължи:

— Защото, нали разбираш, ако знаеш, че си бил дотолкова въвлечен, ти подсъзнателно няма да виждаш или казваш там горе нещата, които би трябвало да кажеш. И след това няма да живееш в мир със съвестта си. Знаеш какво искам да кажа.

Бърк усети устата си да пресъхва. Помисли си какъв глупак е Шрьодер. Тази нощ не беше за хората от задните ешелони, фронтовата линия се приближаваше. Той погледна Флин и кимна едва забележимо.

Флин прие съгласието му мълчаливо. Отмести поглед:

— Втори път не напускай енорийския дом. Бърк не отговори.

— Стой наблизо! Особено когато наближи утрото.

— Ще стоя.

Флин погледна към ризницата и спря вниманието си на олтара в дъното на малкия параклис, който се намираше точно под олтара на Дева Мария. Зад този олтар също имаше готически прозорци, но тези подземни прозорци бяха изкуствено осветени отзад. Обърнати на изток, бяха изпълнени със светлината на вечно фалшиво зазоряване. Без да сваля втренчен поглед от тях, той рече тихо:

— Прекарах голяма част от живота си на тъмно, но никога не съм се страхувал толкова от настъпването на светлината.

— Знам как се чувстваш.

— Добре… Другите там горе изплашени ли са?

— Мисля, че да.

Флин кимна бавно.

— Радвам се. Не е приятно да си единственият уплашен.

— Не е.

Флин продължи:

— Някой ден, ако има друг ден след този, ще ти разкажа една история за абатство Уайтхорн. И за този пръстен — той почука с него по металните пръчки.

Бърк погледна пръстена. Подозираше, че представлява някакъв талисман. Винаги беше намесена някаква магия, щом си имаше работа с хора, които стояха толкова близо до смъртта, особено ако бяха ирландци.

Флин забоде очи в пода.

— Може да се видим по-късно. Бърк кимна и слезе по стъпалата.