Нелсън Демил
Катедралата (18)

Глава 18

Брайън Флин послуша Съливан известно време.

— Момчето не свири лошо.

Хики извади дървената си лула и започна да я пълни.

— Напомня ми за шотландските и ирландските полкове през Първата световна. Влизаха в битка под звуците на гайди. Картечниците стреляха по тях. Те обаче никога не объркваха мелодията, това повдигаше силно духа — той се наведе над плановете. — Започвам да мисля, че този, който е проектирал това място, е измислил и гробницата на Тутанкамон.

— Същият начин на мислене. Същите трикове с камъка. В нашият случай човекът се нарича Ренуик. Има негов портрет на един от онези рисувани прозорци ей там. Изглежда лукав.

— Дори Бог изглежда лукав върху рисувано стъкло, Брайън.

Флин направи справка с плановете.

— Виж, има шест огромни носещи колони, всъщност са кули. Всички имат врати или от външната, или от вътрешната страна на катедралата. И спираловидни стълбища, от които се излиза в галериите. Всички, освен тази, която минава през галерията, където е Феръл. Тя няма врати нито на скицата, нито в действителност.

— А той как се е качил там?

— От съседната кула, която има външна врата — Флин вдигна поглед към Иймън Феръл. — Казах му да търси самостоятелен път към тази кула, но той не откри.

— Аха, и сигурно няма да открие. Сигурно точно там изгарят еретиците. Или крият златото.

— Ти може и да се шегуваш, но това ме притеснява. Дори един църковен архитект не би пропилял време и пари за построяването на кула от мазето до тавана, без да я използва за нещо. Сигурен съм, че там има стълбище. Също и входове. Ще трябва да ги открием.

— Може и да ги открием съвсем неочаквано — каза Хики.

— Наистина може да стане така.

— Но малко по-късно. Май ще трябва да се обадя на духа на Ренуик за помощ.

— Аз ще се задоволя със сегашния архитект Стилуей — Флин почука с пръст по плановете. — Мисля, че тук има повече кухи пространства от онези, за които е знаел Ренуик. Тунелите, направени от зидари и работници, не са необичайни за катедрала с този размер и архитектурен стил.

— Независимо от всичко, ти се справи отлично, Брайън. На полицията ще й трябва известно време, за да организира атака.

— Освен ако не се доберат до Стилуей и неговия екземпляр от плановете, преди нашите хора отвън да го намерят. — Той се обърна и погледна телефона, поставен на органа. — Защо полицията се бави толкова и не се обажда?

Хики вдигна слушалката:

— Работи. — Отново се върна до парапета: — Объркани са. Ти прекъсна командната им верига. Повече са ти сърдити за това, отколкото за завземането на катедралата.

— Аха. Прилича на голяма машина, която е излязла от строя. Но веднага щом я пуснат отново в действие, усърдно ще се захванат с нас. И като тръгне, няма как да я спрем отново.

Иймън Феръл, младеж на средна възраст и най-стар от фенианите, ако не се брои Хики, погледна надолу от високата шест нива североизточна тройна аркада. Видя как Флин и Хики излязоха от фоайето на кулата с камбанарията, Флин бе облечен в черно свещеническо расо, а Хики носеше сако от туид. Изглеждаха досущ като свещеник и архитект, които обсъждат предстоящ ремонт. Феръл отмести погледа си към четиримата заложници, които чакаха някакъв знак за бъдещата си съдба. Чувстваше състрадание към тях, но също така страдаше за единствения си син, Иймън Младши, който беше в Лонг Кеш. Вече втора седмица момчето правеше гладна стачка и нямаше да издържи дълго.

Феръл съблече полицейската си куртка и я закачи над парапета. После се обърна и се върна до дървената стена зад него. В нея имаше малка врата и той я отвори. Коленичи и освети с фенерчето си гипсовата решетка на тавана на някаква стая под него. Внимателно пропълзя по наклонена греда и завъртя лъча на фенерчето в тъмните недра, като същевременно се придвижваше по-нататък. Около него имаше доста голямо пространство — нещо като по-нисък таван под основния, образуван от наклонената страна на покрива на галерията преди линията, в която тя пресичаше отсрещната стена с каменни подпори.

Той се прехвърли на гредата отдясно и вдигна лъча на фенерчето към ъгъла, където се събираха двете стени. В него имаше част от кръгла кула, построена от тухли и хоросан. Добра се до нея и коленичи несигурно върху греда над мазилката. Протегна се и прокара ръка по малка черна желязна вратичка, с цвят близък до този на прашните тухли.

Иймън Феръл дръпна ръждясалото резе и отвори вратичката. От тъмния отвор долетя позната миризма. Той протегна ръка навътре и докосна тухлите от вътрешната страна. После извади ръката си и я погледна. Сажди.

Феръл насочи лъча на фенерчето си в отвора и видя, че кухото кръгло пространство беше поне шест фута широко. Опита се под друг ъгъл да огледа надолу, ала не можа да види нищо. Внимателно пъхна главата и раменете си през отвора и изви глава нагоре. По-скоро почувства, отколкото видя светлините на града над себе си. Студеното въздушно течение, идващо отдолу, потвърди предположението му, че кухата кула беше комин. Нещо привлече погледа му и той насочи светлината към него. @Степенна, зазидана в тухлите. Раздвижи светлината нагоре-надолу в комина и видя цяла редица железни скоби, които стигаха чак до върха на комина. Излезе от отвора и затвори дебелата желязна врата. След това отново здраво я залости. Остана клекнал на гредата дълго време, после излезе от малкия таван и се приближи до парапета. Викна надолу към Флин.

Флин бързо застана под галерията.

— Откри ли нещо, Иймън?

Феръл се поколеба, после взе решение:

— Видях, че кулата минава зад галерията. Няма врата.

Флин изглеждаше нетърпелив:

— Хвърли ми въжената стълба и ще дойда да проверя.

— Не, не си прави труд, ще продължа да търся.

Флин поразмисли, после каза:

— Тази кула има някакво предназначение. Открий какво може да е.

Феръл кимна:

— Ще опитам.

Но той вече го беше открил и то бе неговият път за бягство, начин да се измъкне от тази каша жив, ако предстоящите преговори се провалят.

Франк Галахър надзърна от Югоизточната галерия. Всички изглеждаха спокойни. Точно срещу него беше застанал Феръл. Забеляза как Съливан мята влюбени погледи към Боулънд през нефа. Джийн Кеърни и Артър Нолти бяха на тавана, приготвяха клади и безсъмнение обсъждаха възможността да го направят за последно преди да умрат. Братът на Мегън, Педар, седеше на площадката пред криптата и наблюдаваше вратите на ризницата. Той бе млад, нямаше още осемнайсет, но беше твърд като скала. „Защото ти си Петър“, спомни си един цитат Галахър, който бе всеотдаен католик, „и върху тази скала аз ще построя моя храм; и адът никога няма да го превземе“. Автоматът „Томсън“ също вършеше работа.

Най-красивата гледка имаха Дивейн и Мълинс, мислеше си Галахър, обаче там горе сигурно беше студено. Мегън, Хики и Флин се щураха насам-натам като нервни домакини преди парти, които проверяват местата за сядане и изобилието от храна и напитки.

Франк Галахър свали копринения шарф на параден церемониалмайстор и го пусна на пода. Насочи пушката си към балкона и взе на фокус Лиъри. Бързо свали пушката. Срещу Лиъри не се насочва пушка. За него или на него не можеш да направиш нищо. Човек просто избягва Лиъри така, както избягва тъмните улици и отделенията за заразно болни.

Галахър насочи вниманието си към заложниците. Заповедта, която трябваше да изпълни, беше съвсем проста: ако излязат от олтара без придружител, застреляй ги. Той съсредоточи погледа си върху кардинала. Някак си трябваше да намери баланса в това, което правеше, да го обсъди с кардинала или със своя изповедник по-късно. По-късно, когато всичко свърши и хората разберат какво прекрасно нещо са направили.